Определение № 50033 от 18.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 1184/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. С. П., чрез адв. С.С. срещу решение №1541 от 25.11.2020г. по в.т.д. №2278/2020г. по описа на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №448 от 05.03.2020г., постановено по т.д. №3496/2017г. на Софийски градски съд и касаторът /въззивник/ е осъден да плати държавната такса за въззивното производство. С първоинстанционното решение е уважен искът, предявен от „Стоком 3“ ЕООД срещу И. С. П. и „Тера Айкон“ ООД /н/, при участието на синдика на „Тера Айкон“ ООД /н/, като е прието за установено на основание чл.694 ТЗ, че касаторът няма вземане срещу „Тера Айкон“ ООД /н/ в размер на 264 074 лева, от които 188 068.06 лева главница и 76 005.94 лева лихва за забава за периода 24.07.2013г.- 17.07.2017г., включено под №3 в списъка на приетите вземания, като касаторът /ответник/ е осъден да плати държавната такса за първоинстанционното производство.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно- постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, тъй като е подменил предмета на спора, като е игнорирал менителничното основание, на което спорното право е предявено с молбата по чл.685 ТЗ и е разгледал само каузалните правоотношения, както и поради ненадлежното представляване по делото на другия ответник „Тера Айкон“ ООД /н/. Касаторът счита, че ако съдът не възприеме тезата, че посочените съществени процесуални нарушения обосновават недопустимост на решението, то същите са основание за неговата неправилност. Поддържа, че въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото и не е обсъдил наведените от страните доводи и възражения, вкл. релевираното в молбата по чл.685 ТЗ твърдение, че И. П. е обезпечен кредитор на „Тера Айкон“ ООД, притежаващ менителнично вземане по запис на заповед, обезпечено с ипотека и обезпечаващо каузален дълг на „Тера Айкон“ ООД- функция на идентичен дълг към К. К. в качеството му на цесионер в отношенията с първоначалния кредитор „Работно колело“ ООД и цедент в отношенията с И. П.. Съдът е постановил необоснован акт, тъй като не е съобразил, че К. К. е придобил каузалните вземания на основание няколко цесиии, сключени в периода от 27.04.2011г. до 21.07.2011г. и е игнорирал обстоятелството, че процесният запис на заповед от 02.03.2012г. има достоверна дата, предхождаща приетата за достоверна дата на „конкурентната“ цесия към Д. П.. Касаторът намира за незаконосъобразен извода на съда, че за достоверна дата по смисъла на чл.181, ал.1, пр.посл. ГПК за всички спорни документи следва да се счита датата на осчетоводяването на цесиите в счетоводството на „Тера Айкон“ ООД /цесионер/, като е тълкувал в противоречие с практиката на ВКС како означава „трети лица“, ползващи се от защитата по чл.181, ал.1 ГПК, не е обсъдил коректно заключенията на приетите съдебно-счетоводни експертизи и е игнорирал факта на осчетоводяване на цесиите в счетоводството на първоначалния кредитор /цедента/ „Работно колело“ ООД, както и обстоятелствата, че „конкурентната“ цесия към Д. П. фигурира само в доказано нелегитимни и фалшифицирани ГФО за 2014г. и 2015г., а самият П. е отрекъл да е бил кредитор на „Тера Айкон“ ООД с изявление по друго дело. Моли да бъде обезсилено, евентуално да бъде отменено обжалваното решение.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо поради допуснатите съществени процесуални нарушения, идентични с изложените в жалбата- основание за допускането му до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, евентуално, че е очевидно неправилно- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по четири правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. С прекратяване на производството по ликвидация на основание чл.272а, ал.1 ТЗ, чрез влизане в сила на решение за откриване производство по несъстоятелност на основание чл.630 ТЗ, назначеният ликвидатор продължава ли да представлява несъстоятелния длъжник, при условията на чл.635, ал.3 в производството по чл.649, 694 и пр. ТЗ, като органен представител на търговеца /вместо управителите му/ или с прекратяването на производството по ликвидация и десезирането на ликвидатора надлежното представителство на длъжника в тези производства се осъществява от неговите заварени от ликвидацията органни представители /управители и др./?;

2. Длъжен ли е въззивният съд, при разрешаването на материалноправния спор, с който е сезиран, да се придържа към дефинирания от исковата молба предмет на делото и да изследва в мотивите си истинността на фактическите твърдения на страните във връзка с този предмет, съответно, да субсумира релевантните за този предмет доказани факти по делото под приложимата материалноправна норма?;

3. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право?;

4. Какво е съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК и по-конкретно- дали такива са всички лица, извън участвалите в съставянето на документа и техните правоприемници или релевантни „трети лица“ са единствено тези, които черпят права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа?“.

По отношение на всички поставени въпроси се твърди наличие на допълнителното основание за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/20.12.2019г., т.д. №1/2019г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г., т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК, като по отношение на първия въпрос касаторът поддържа като евентуално и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С първия правен въпрос са свързани и доводи му за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответникът „Стоком 3“ ЕООД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба.

„Тера Айкон“ ООД /н/ изразява становище за основателност на касационната жалба.

Синдикът на „Тера Айкон“ ООД /н/ не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Стоком 3“ ЕООД срещу И. С. П. и „Тера Айкон“ ООД /н/ отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ, въззивният съд приема, че И. П. е основал предявеното по реда на чл.685 ТЗ вземане срещу „Тера Айкон“ ООД /н/ на последователни цесии на вземане по договор за паричен заем, сключен между „Работно колело“ООД и несъстоятелния длъжник „Тера Айкон“ООД, като към 22.07.2011г., когато е сключена цесията между „Работно колело“ ООД и К. К. /праводател по договор за цесия на И. П./, цедентът „Работно колело“ООД не е притежавал цедираното вземане, респ. цесионерът К. не го е придобил и не е могъл да го прехвърли с последваща цесия на ответника П.. От една страна, съдът намира, че към 22.07.2011г. „Работно колело“ ООД вече е отчуждило притежаваното от него вземане с предходни договори за цесия, обективирани в споразуменията от 27.04.2011г., 18.05.2011г., 13.06.2011г. и 21.06.2011г., с които се е разпоредил отново в полза на праводателя на ответника- К. К., от друга страна, приема че не се доказва праводателят на ответника- К. К. да е придобил процесното вземане и на основание тези предходни транслативни сделки, тъй като те нямат достоверна дата, предхождаща договора за цесия с Д. П. за същото вземане, обективиран в споразумение от 20.06.2011г., с достоверна дата 30.06.2015г.- внасяне на междинен баланс от 04.07.2014г. за обявяване в ТР.

Въззивният съдебен състав счита, че представените по делото тристранни споразумения от периода 27.04.2011г.-21.06.2011г. не са нотариално заверени, оспорени са от ищеца като антидатирани и съставени за нуждите на производството по несъстоятелност на „Тера Айкон“ООД, като приема, че достоверна дата по смисъла на чл.181, ал.1, пр. последно ГПК за всички спорни документи следва да се счита датата на осчетоводяването на цесиите в счетоводството на „Тера Айкон“ ООД. Намира, че от вариант втори на приетото и неоспорено от страните второ допълнително заключение на ССЕ, прието в с.з. от 06.12.2019г. се установява, че включването в междинния Баланс към 04.07.2014г. /датата на откриване на производство по ликвидация на „Тера Айкон“ООД / на вземането на К. К., произтичащо от тристранните споразумения от 27.04.2011г.; 18.05.2011г.; 13.06.2011г. и от 21.06.2011г., както и на последващата цесия от 28.04.2012г., по силата на която ответникът И. П. е придобил права върху спорното вземане, е станало едва през м.април 2017г. - след подаване на коригираща данъчна декларация от ликвидатора на „Тера Айкон“ООД. Съдът приема, че от вариант първи от допълнителното заключение на ССЕ, изготвено съгласно междинен Баланс към 04.07.2014г., се установява, че още през 2014г. е осчетоводено задължение на Д. П. по сметка 4843 в размер на 220 000 лева на основание подписано тристранно споразумение от 20.06.2011г. за уреждане на отношенията между „Тера Айкон“ООД, „Работно колело“ООД и Д. П.. По силата на това споразумение „Работно колело“ООД цедира в полза на П. свое парично и изискуемо вземане към „Тера Айкон“ООД, произтичащо от предоставени по договор за заем парични средства в общ размер на 220 000 лева. Въззивната инстанция излага доводи, че този междинен отчет е бил внесен в ТР от ликвидатора на „Тера Айкон“ООД на 30.06.2015г., а внасянето на документа за обявяване в АВ несъмнено представлява факт, установяващ по безспорен начин неговото съществуване към датата 30.06.2015г., а тази дата е по-ранна от момента на осчетоводяване на цесията на ответника, станало с корекцията в междинния баланс извършена през м. април 2017г.

Въззивният съд приема за установено, че със споразумение от 02.03.2012г., сключено между ответниците И. П. и „Тера Айкон“ ООД, последното се е задължило като обезпечение на задължението за връщане на процесната заемна сума да издаде запис на заповед в полза на П. за сумата 210 000 лева, като поради непогасяване на задължението по ценната книга, кредиторът П. е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, като на 02.11.2012г. е издадена заповед по чл.417 ГПК. Счита обаче, че не следва да обсъжда менителничното правоотношение, тъй като П. е предявил в производството по несъстоятелност вземането по каузалното правоотношение- договори за парични заеми между „Работно колело“ ООД и „Тера Айкон“ ООД и тристранни споразумения, обективиращи договори за цесия.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Недопустимо е решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск; при произнасяне по нередовна искова молба или по непредявен иск. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване.

Въззивният съд е потвърдил като правилно първоинстанционното решение, с което е уважен искът, предявен от „Стоком 3“ ЕООД срещу И. С. П. и „Тера Айкон“ ООД /н/, за приемане за установено на основание чл.694 ТЗ, че ответникът И. С. П. няма вземане срещу другия ответник „Тера Айкон“ ООД /н/ в размер на 264 074 лева, от които 188 068.06 лева главница и 76 005.94 лева лихва за забава за периода 24.07.2013г.- 17.07.2017г., включено под №3 в списъка на приетите вземания на „Тера Айкон“ ООД /н/, т.е. с диспозитива на своето решение се е произнесъл относно съществуването на вземанията на предявените от кредитора в производството по чл.685 ТЗ основания. Изложените от касатора твърдения за игнориране от въззивния съд на менителничното основание, на което спорното право е предявено с молбата по чл.685 ТЗ и разглеждане само на каузалните правоотношения, както и за ненадлежно представляване по делото на другия ответник „Тера Айкон“ ООД /н/, представляват оплаквания за съществени процесуални нарушения, които са основание за отмяна на решението като неправилно, а не за неговото обезсилване като недопустимо. Съдът се е произнесъл по предявения отрицателен установителен иск, предявен по реда на чл.694, ал.3, т.1 ТЗ, като необсъждането на всички наведени от страните твърдения, доводи и възражения не води до произнасяне по непредявен иск. По отношение на твърдението за ненадлежно представляване на другия ответник, следва да се има предвид, че само заинтересуваната страна може да навежда възражение за допуснато съществено процесуално нарушение, накърняващо правото й на защита поради ненадлежно представителство.

Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Втория и третият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси, уточнени от съда съгласно правомощията му- за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са значими за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросите са поставени в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на относими доказателства, най-вече заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, както и липса на мотиви относно надлежно наведени доводи и възражения във връзка с предмета на спора. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, но при наличие на порок е задължена да го отстрани чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Налице е и трайна съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос.

По останалите поставени от касатора въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора.

На основание чл.694, ал.7 ТЗ не се дължи предварително внасяне на държавна такса.

Настоящият съдебен състав намира, че в настоящото производство ответникът „Тера Айкон“ ООД /н/ може да се представлява от всеки един от последно вписаните в ТР управители, с които обаче дружеството е в противоречиви интереси. Предвид изложеното на този ответник следва да бъде назначен особен представител на основание чл.29, ал.6 ГПК.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд