Определение № 783 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2375/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България,чрез Апелативна прокуратура – Бургас, представлявана от прокурор М. Д. и по касационна жалба на П. К. Н.. Касационната жалба на Прокуратурата е подадена срещу въззивно решение № 117/09.01.2019 г. по възз.гр.д. № 386/2019 г. по описа на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 201/ 03.06.2019 г. по гр.д. № 1100/2018 г. по описа на Бургаски окръжен съд в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата е осъдена да заплати на П. К. Н. сумата от 6 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в периода 07.03.-08.03.2012 г. и 13.03.2012 г.- 09.11.2012 г., в резултат на повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 325 ал.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.131 ал.1 т.1, т.9 и т.12 вр. с чл.130 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. чл.23 ал.1 от НК / вследствие на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ /, за което последният е бил оправдан с влязла в сила присъда № 1895/09.11.2012 г. на Районен съд гр.Бургас, постановена по НОХД № 1746 от 09.11.2012 г. на по описа на същия съд, потвърдена с решение на Окръжен съд гр.Бургас по ВНОХД № 333/13 г. от 16.07.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.07.2015 г. до окончателното й изплащане. Жалбоподателят счита, че в обжалваната част решението е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди, че са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон Основното му оплакване е свързано с определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че решението е необосновано и не са взети предвид всички релевантни обстоятелства по делото. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване Прокуратурата се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК. Твърди се, че въпросът относно определянето размера на обезщетение за неимуществени вреди е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на всички обстоятелства обуславящи размера на неимуществените вреди,както и с практиката на ВКС,формирана по реда на чл.290 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от П. К. Н.. Касационната жалба на П. К. Н. е подадена против въззивно решение № 117/09.01.2019 г. по възз.гр.д. № 386/2019 г. по описа на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 201/ 03.06.2019 г. по гр.д. № 1100/2018 г. по описа на Бургаски окръжен съд в частта, с която исковете му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ против Прокуратурата са отхвърлени както следва - над уважения размер от 6 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 07.03.2012 г. до 16.07.2013 г. и за размера от 95 550 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди и пропуснати ползи, както и претенцията за лихва за периода от 16.07.2013 г. до 16.07.2015 г., както и в размера над присъдения от 6000 лв. до претендирания от 500 000 лв. за периода след 16.07.2015 г.Твърди се,че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон при определянето на справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и съществено нарушение на съдопроизводствените правила /приповтарящи твърденията във въззивната жалба/ Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК. Счита, че въпросът за съдържанието на понятието“справедливост“,изведен в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е разрешен в противоречие с практиката на ВКС,постановена по реда на чл.290 ГПК.Относно въпросът за задължението на въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства,които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,когато са в причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и за приложението на обществения критерии за справедливост се позовава на основанията по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от Прокуратура на РБ. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение и са с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на предявените искове. Бургаски апелативен съд се е произнесъл с атакуваното въззивно решение по предявените от П. К. Н. против Прокуратурата на Република България искове с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното му обвинение в престъпление, за което е оправдан и задържането му под стража. За да се произнесе съдът е съобразил,че на 07.03.2012 г.Н. е бил арестуван в дома му в [населено място], като на същия ден спрямо него е било постановено задържане за срок от 72 часа с обвинение по чл.325 ал.2 от НК и чл.131 ал.1 т.1 и т.12 във вр. с чл.130 ал.1 от НК. Впоследствие обвинението е било изменено по чл.325 ал.2 от НК и чл.131 ал.1 т.1, т.9 и т.12 от НК във вр. с чл. 130 ал.1 от НК. На 08.03.2012 г. мярката е била променена от Районен съд – гр.Бургас на „домашен арест“, а на 13.03.2012 г. с акт на окръжния съд е била отменена мярката на РС и постановено „задържане под стража“.На 09.11.2012 г. с присъда по нохд № 1746 /2012г.по описа на РС – Бургас е признат за невинен в това, че е извършил престъпните деяние и е оправдан изцяло по повдигнатите обвинения за извършени престъпления. Видно от протокола от съдебното заседание от 09.11.2012 г., на което е била обявена оправдателната присъда с определение на съда от същата дата взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на подсъдимия Н. е изменена в „ подписка“ и същият е бил освободен в съдебната зала. С решение №130 от 16.07.2013 г. по внохд № 333/2013 г. по описа на ОС – Бургас присъдата е потвърдена като решението е окончателно.За да определи обезщетението за неимуществени вреди съдът е обсъдил е всички събрани доказателства, преценил ги е във връзка с доводите и възраженията на страните и е достигнал до обосновани изводи: посочил е,че Н. е неосъждан,поради реабилитиране по право относно посочените в справка за съдимост четири престъпни деяния - първото по чл.325 ал.1 НК, извършено на 11.05.02г. в [населено място], за което му е наложено административно наказание глоба, второто деяние е от 11.05.04г., преследвано на основание чл.131, ал.1, т.1,вр. чл.130, ал.1, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, за което му е наложено административно наказание глоба, третото е деяние, извършено на 12.04.05г., по чл.131, ал.1, т.12,вр.чл.130, ал.1 НК, за което Н. е осъден на 1 година лишаване от свобода с отложено изтърпяване за срок от 3 години и четвъртото е деяние от 01.12.09г., по чл.131, ал.1,т.12, вр. чл.130, ал.2 НК, заради което на лицето са наложени пробационни мерки.Самото досъдебно производство е приключило изцяло в рамките на предвидената от закона продължителност - общо 3 месеца, но за Н. – 2 месеца, в които е бил с повдигнато обвинение,а задържането му под стража в досъдебното производство е точно два месеца. В останалите 6 месеца той е бил задържан с най- тежката мярка за неотклонение в рамките на съдебното производство по делото.За неоснователно е приел възраженията на Н., че осемте месеца, през които е бил с наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ надвишава максимума за нейната продължителност, предвиден в закона,позовавайки се на разпоредбата на чл.63, ал.4 от НПК/ редакция към 2012г. и понастоящем/ предвиждаща максимална продължителност на задържането на лице с повдигнато обвинение, което не е тежко до 2 м. в рамките на досъдебното производство,както и на чл.234, ал.8 от НПК,според който общата продължителност на упражняваната процесуална принуда е до една година в такива случаи.Приел е ,че от началото на наказателното производство ищецът е бил с тежката мярка „домашен арест“ за 5 дни и най - тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 8 месеца, а в останалото време до приключването на делото в съдебна фаза е бил с мярка за неотклонение „подписка“, т.е. надхвърлянето на предвидения в закона едногодишен максимален срок на продължителност на упражняваната процесуална принуда в случая е при условията на тази най-лека мярка.Взел е предвид,че Н. е млад човек - 26-27годишен по време на водения срещу него наказателен процес, студент в специалност „право“, който е бил възпрепятстван в осемте месеца на задържането си под стража да провежда редовно обучение и да се явява на изпити, както й,че е бил лишен от непосредствен контакт с близките си хора.Посочил е, че твърдените особено тежки усложнения в личния и семейния му живот са недоказани, тъй като бракът му е сключен по- късно - на 26.04.2014г. и той е станал баща на 30.07.2014г., т.е. извън времето, когато срещу него е водено процесното наказателно преследване,което не му е попречило да създаде свое семейство и да се осъществи като родител.Освен това е посочил,че реабилитирането му по право за вече установени и наказани предходни престъпни деяния произвежда предвиденото в закона правно значение към момента на завеждането на делото по ЗОДОВ и изключват възможността поредното наказателно производство да е подложило ищеца на изключително негативни психични преживявания и на твърдените от него извънредно силни по интензитет и продължителни по време негативни последици - болки и страдания, включително и във връзка с уронването на доброто му име в обществото.На следващо място съдът е посочил, че електронните медии са отразили факта на задържането и на воденето на наказателното производство срещу Н., включително са коментирали казуса, но за публичното оповестяване на наказателното производство в тежест на ответника може да се вмени само едно официално издадено прессъобщение от 13.03.2012г., възпроизвеждащо в краткост фактите от обвинителния акт, правната квалификация на повдигнатото обвинение и извършените до момента процесуални действия.Недоказано е останало и твърдението за влошено здравословно състояние,което му е причинило тежки емоционални вреди,в резултат на единично преживяната токсоалергична реакция в периода на наказателното производство.Съдът е приел,че не се установява причинно следствена връзка между двата факта, а също няма данни за придобито хронично или често проявяващо се заболяване, респективно обострено във връзка с делото болестно страдание на ищеца, което да е влошило драстично здравето му.За да определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди съдът е приел,че претърпените от ищеца болки и страдания по време на повдигнатото спрямо него обвинение са в рамките на обичайните, съпътстващи подобно наказателно преследване, което неминуемо дава негативно отражение в личния живот и социалните контакти на засегнатото лице, респективно предизвиква отрицателен обществен отзвук за противозаконното му поведение, докато трае процесът.Съдът е отхвърлил иска за имуществени вреди поради недоказаност. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателите поставят въпроса за определяне справедливия размер на обезщетението за претендираните неимуществените вреди, но формулиран по различен начин. Въпросът обуславя решаващата воля на съда, поради което представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се разкрива допълнителното такова, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по нито една от двете жалби. По отношение на жалбата на Прокуратурата следва да се посочи, че критерият „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД включва винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не е налице противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., според която в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. По отношение на жалбата на П. Н., който също се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да се има предвид, че справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Ето защо сравняването на различни осъдителни решения и размери на присъденото обезщетение не би могло да доведе до извод за противоречива практика. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Освен това определеният размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе, Бургаски апелативен съд е взел предвид конкретни обстоятелства, които е установил по делото. Съобразил е възрастта на ищеца, съдебното му минало, характера на престъплението, за което е обвинен, продължителността на наказателния процес и отражението му върху личността на обвиняемия, впоследствие подсъдим, включително и в професионален план,както и взетите мерки за неотклонение и продължителността им.Несъгласието с размера на определеното обезщетение представлява оплакване по същество на спора и може да се възприеме като касационно основание, но не и основание за допускане на касационно обжалване. Този извод може да бъде направен и от самата формулировка на повдигнатия въпрос. Иска се от касационната инстанция във фазата по допускане до разглеждане на жалбата да отговори какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение в този случай. Такъв решаващ извод на този етап не може да бъде направен, доколкото в процеса на селекция единствено се преценява налице ли е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и дадените задължителни указания за тълкуване на закона в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По поставения втори въпроси не е налице и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставения” въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо, не е налице и нарушение императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.