Определение № 152 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3833/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕС ЕНД БИ КОНСУЛТИНГ” ЕООД, гр. София срещу въззивно решение № 720 от 14.07.2020г., постановено по в.гр.д.№ 557/2020г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 4634 от 04.12.2019г. по гр.д. № 20003/2018г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против Р. Д. В. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 45/2016г., на поземлен имот с идентификатор 73242,501.7 по КККР на с. Труд, Пловдивска област, с площ от 1056 кв.м, ведно с построените в его три сгради /една за обществено хранене и две селскостопански/, както и за осъждане на ответника да му предаде владението върху имота. За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство „Ес Енд Би Консултинг” ЕООД не е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на сключения с нот.акт № 45/2016г. договор за покупко-продажба, тъй като продавачът по договора – „Рос Бул Вино-Христев и сие” СД не е бил негов собственик. Това дружество се е легитимирало като собственик на имот на основание апорт – внесена непарична вноска за увеличение на капитала, вписано с решение № 396 от 15.05.2006г. по ф.д.№ 64/2006г. на ОС-Видин. Вноската е направена от приетия с решение от 02.03.2006г. на ОС на дружеството нов съдружник А. Д. С., за когото по делото липсват данни да е притежавал апортирания имот. Анализирайки представените по делото документи за собственост на процесния имот назад във времето съдът е констатирал, че първоначално за титуляр на това право е признато лицето С. Н. /ЕТ/ съгласно констативен нотариален акт от 28.04.2004г. На 30.04.2004г. същият е продал имота на лицето И. Я., което от своя страна го е прехвърлило на „Реал” ЕООД с договор за покупко-продажба от 09.09.2004г. Предвид липсата на твърдения и данни след тази дата до вписването на апорта в търговския регистър на 15.05.2006г. имотът да е бил предмет на други разпоредителни сделки, въззивният съд е приел, че апортът не е произвел транслативен ефект и ищецът не е придобил претендираното право на предявеното основание. Изложени са и съображения, че нот.акт № 45/2016г. не се ползва с материална доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК относно притежанието на правото на собственост, както и че декларация – съгласие по чл.73, ал.1 ТЗ на вносителя на непаричната вноска не е представена по делото, за да се обсъжда нейната доказателствена сила още повече, че насрещни твърдения от ищеца във връзка с оспорения от ответника ефект не са правени пред първата инстанция. Посочено е, че дори да се приеме наличието на дадено съгласие по чл.73, ал.1 ТЗ от собственика на имота към онзи момент – „Реал 94”ООД, в този случай основателно би било възражението на ответника за нищожност на апорта поради липса на основание – чл.26, ал.2 ЗЗД, тъй като типичната причина за извършване на непарична вноска в капитала търговско дружество е придобиване качеството на съдружник на вносителя, а в случая това дружество не е заявило желание, съответно не е вписано като съдружник в „Рос Бул Вино-Христев и сие”СД. За неоснователни са приети и доводите във въззивната жалба относно извършвана от съдията проверка при постановяване на решението за вписване на промените в партидата на търговеца, като е посочено, че според действащата към онзи момент редакция на чл.73, ал.1 ТЗ тя не е включвала удостоверяване на правата на вносителя, още повече, че се касае за регистърно производство, подчинено на правилата на охранителните производства, актът по които не може да интервенира в материалноправни отношения с трети неучастващи в него лица. Направеното от ищеца едва в писмената му защита пред районния съд евентуално основание за придобиване правото на собственост върху имота по давност е прието за несвоевременно заявено. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд за изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба доводи, като обсъди направените в нея оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение; 2. Длъжен ли е съдът да изгради фактическите и правните си изводи по спора след като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите, и да изложи съображения защо ги отхвърля; за възможността, когато за даден факт показанията на разпитаните свидетели са противоречиви, съдът да даде вяра на едните или на другите, като обоснове защо не кредитира отхвърлените свидетелски показания; задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните и 3. Отсъствието на анализ на събраните по делото доказателства и фактически констатации по релевантните за спора обстоятелства във въззивното решение, свидетелства ли за грубо нарушение на процесуалните правила, относими към формиране и изявяване на вътрешното съдийско убеждение. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Р. Д. В. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая посочените изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Първите два свързани въпроса са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите /Р № 99 от 22.06.2015г. по гр.д.№ 6817/2014г., І г.о.; Р № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2009г., VІ г.о. и др./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и дори не е препращал към мотивите на първата инстанция съобразно предоставената му с чл.272 ГПК възможност, както е посочено в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, който и не сочи конкретно кои доказателства /освен гласните/ не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях. В случая свидетелските показания са събрани за установяване на обстоятелства относно осъществяваната фактическа власт върху имота през годините, респ. във връзка с направеното в отговора на исковата молба евентуално възражение на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност и снабдяването му с констативен нот.акт №184/2018г., което, с оглед приетото от съда, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот на предявеното основание, не е следвало да се обсъжда, както и събраните в тази насока доказателства. Поради казаното третият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на данните по делото, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, а и конкретно такива не се релевират от касатора. Сочените евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.