Определение № 254 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С решение №212/23.06.2016 г. на Врачанския окръжен съд, постановено по в. гр. д. №273/2016 г., е потвърдено решението на районен съд [населено място] № 102/01.04.2016 г. по гр.д. №101/2016 г., с което е признато за незаконно и е отменено уволнението на Б. Г. Л., извършено със Заповед №10/20.01.2016 г. на осн. чл. 328,ал.1,т.10 КТ, същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител сектор в Дирекция „Производство”, управление „Експлоатация” ,Цех „”Хранилище за отработено гориво, сектор „Реакторно - физически технологии” и А. [фирма] е осъден на осн. чл. 225,ал.1 КТ да заплати на Б. Г. Л., обезщетение за времето през което е останал без работа поради незаконното уволнение в размер на 10 958,12 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.01.2016 г. до окончателното изплащане. Решението в частта, в която исковете са уважени е обжалвано от А. [фирма]. С касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението. Касаторът застъпва становище, че съдът неправилно е приел, че при придобито право на пенсия в хипотезата на чл. 69б КСО и пар.4,ал.1 ПЗР на КСО, работодателят не разполага с право едностранно да прекрати трудовия договор с работника на осн. чл. 328,ал.1,т.10, предл.1 КТ .Това разбиране е обусловило неправилните му изводи относно незаконността на уволнението и неговата отмяна, както и уважаването на акцесорните искове.Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Представя изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Б. Г. Л. обжалва въззивното решение, с което според него е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът за обезщетение по чл. 225 КТ е отхвърлен за разликата между присъдения размер от 10 958,12 лв. до 30 015,72 лв. като е прието, че в тази част решението на първата инстанция не е обжалвано. Застъпва становище за недопустимост на въззивното решение в сочената част. Касационната жалба на [фирма], [населено място] е подадена в законоустановения срок, от страна, която има право и интерес от обжалване и срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване. В изложението по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК към тази жалба касаторът е формулирал правния въпрос: „Има ли право работодателят да прекрати на осн. чл. 328,ал.1,т.10 от КТ трудовият договор на работник, в случай, че последният е придобил право на пенсия по чл. 69,ал.1 и ал.2 КСО, но не е придобил право на пенсия по чл. 68 КСО.” Според касатора по отношение на този въпрос е изпълнено основанието по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК - същият е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Сочи, че естеството на настъпилите промени в резултат на измененията в КТ и КСО от 2015 г. и 2016 г. изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика, макар и законовата уредба, текстуално да не се е променила. Ответникът по касационната жалба на [фирма], [населено място] - Б. Г. Л. изразява становище, че по отношение на формулирания правен въпрос не е изпълнено посоченото допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК и касационната обжалване не следва да се допуска. Счита, че по поставения въпрос има създадена постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна доколкото промените в КТ и КСО не са от естество, което да обуславя създаването на нова практика. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е има ли право работодателят да прекрати едностранно трудовия договор на работника на осн. чл. 328,ал.1,т.10 КТ в случай, че последния придобил право на т.н. „ ранно пенсиониране” като лице, работещо при условията на първа категория труд по чл. 69 б,ал.1 КСО. Съдът е приел, че такова право при действащата правна уредба работодателят има само при придобито право на обща пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68,ал.1 КСО. Възможността за ранно пенсиониране е субективно право на работника или служителя, което не може да се упражни от другата страна на трудовото правоотношение или да служи като основание за прекратяване на правоотношението. Доколкото в случая е безспорно, че към датата на процесното уволнение, ищецът не е придобил право на обща пенсия за осигурителен стаж и възраст, а само право на т. нар. ранна пенсия по чл. 69б,ал.1 КСО, а трудовото му правоотношение е прекратено на осн. чл. 328,ал.1,т.10 КТ, уволнението е незаконно. Съдилищата са се позовали и на задължителна практика на ВКС / Решение №311/14.12.2011 г. по гр.д. №88/2011 г., ІІІ г.о. постановено при условията на чл. 290 ГПК/ ,което е постановено при действаща предходна редакция на чл. 328,ал.1,т.10 КТ и режим на пенсиониране.Въззивният съд е приел, че така постановената задължителна практика по чл. 328,ал.1,т.10 КТ не е загубила задължителната си сила. В тази връзка е прието, че действащата редакция на чл. 328,ал.1,т.10 КТ, е в сила от 17.07.2015 г. изм. в д.в. бр.54/2015 г. и изцяло съвпада с редакцията на текста, действала от 31.03.2001 г. / д.в. бр.25/16.03.2001 г./ до 24.01.2012 г. / д.в. бр.7/2012 г./при действието на която е постановено цитираното решение. Въззивният съд е проследил изменението и в текстовете на КСО, уреждащи правото на предсрочно пенсиониране на лицата, работещи при първа категория труд, какъвто е и настоящия случай. До 31.12.2015 г. е приложима нормата на пар.4,ал.1 от ПЗР на КСО, според която до 31.12.2015 г. вкл., лицата, които са работили 10 год. при условията на първа категория труди, могат да се пенсионират при навършване на 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и ако имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете. С изменението, прието с Д.в. бр. 61/2015 г. в сила от 01.01.2016 г. е създаден нов чл. 69б от КСО, който в своята ал.1-ва урежда придобиване право на пенсия за работещи при първа категория труд като изцяло повтаря съдържанието на пар.4,ал.1 ПЗР на Кодекса, действал до 31.12.2015 г.Тоест във времето законодателната уредба на предсрочното пенсиониране на лицата работили при условията на първа и втора категория труд е приципно идентична, което според съда също обосновава извода, че посочената задължителна практика е актуална и следва да бъде съобразена от съда. С оглед тези решаващи мотиви на въззивния съд поставеният от първият касатор правен въпрос отговаря на изискванията за правен въпрос по см. на чл. 280,ал.1 ГПК, предвид задължителното тълкуване дадено с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.Въпросът е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и неговото разрешаване е обусловило изхода на спора. Не е изпълнено обаче посоченото допълнително основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.Дори да се приеме, че съдилищата неправилно са приели, че цитираното решение на ВКС,постановено по реда на чл. 290 К. е задължителна практика при разрешаване на казуса тъй като е постановено при действието на друга законодателна уредба, направеното в него тълкуване е относимо към настоящия случай предвид аналогията на тази уредба с настоящата такава / чл. 328,ал.1,т.10, чл. 68 и чл. 69 КСО/.Същевременно естеството на настъпилите промени в резултат на измененията в КТ и КСО от 2015 г. и 2016 г. не изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което да поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика.Не е посочена неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна или изоставена поради неправилно тълкуване на закона, неговата непълнота или изменението на обществено икономически условия. Следователно доколкото не са налице комулативните условия, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване ,такова не следва да се допуска. Касационната жалба на Б. Г. Л. е процесуално недопустима, поради липса на предмет на обжалване. Решението на първата инстанция в частта, в която е отхвърлен иска за обезщетение по чл. 225,ал.1 КТ не е било обжалвано пред въззивната инстанция и с оглед на това въззивната инстанция не се е произнесла по такава въззивна жалба.Обстоятелството, че в отговора на тази страна по въззивната жалба на [фирма] / наименован като писмено становище/ се съдържа и искане за коригиране на решението по отношение на дължимото обезщетение за оставане без работа, не дава основание да се приеме, че въззивната инстанция е била сезирана с въззивна жалба. Процедурата по въззивно обжалване е формална и ясно регламентирана в текстовете на глава двадесета „Въззивно обжалване” и започва с подаване на въззивна жалба, в срока по чл. 259 ГПК и със съдържанието по чл. 260 ГПК. В случая макар „писменото становище” на ответника да е подадено в срока за обжалване, неговото съдържание съставлява отговор на подадената от противната страна въззивна жалба. Съобразно с това съдът не е имал основание да го тълкува като жалба срещу решението на първата инстанция в частта за обезщетението по чл. 255 ГПК и съответно да извърши проверка за редовност ,респ. да даде указания за нейното уточняване, още повече, че писменото становище е било подадено от адвокат. По тези съображения касационната жалба на Б. Г. Л. следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима. Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г.о.