Определение № 2365 от 04.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 13/2026 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба на „Интермонтажи“ ЕООД, който е ответник в производството по чл.288 ГПК, с която се иска да се допълни определение № 1004/01.04.2026 г. по т.д. № 13/2026 г. на ВКС в частта за разноските. Сочи се от молителя, че делото е приключило в негова полза, защото с посоченото по-горе определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, но неправилно не са му присъдени съдебни разноски. Поддържа се, че с отговора на касационната жалба е представил договор за правно съдействие и защита, издадена по него фактура, както и платежно нареждане за платено адвокатско възнаграждение, поради което има право на разноски в размер на 16 800 лв. Иска да се допълни постановеното по делото определение и да му се присъдят съдебни разноски от 16 800 лв. - за адвокатско възнаграждение. Ответникът Министерство на енергетиката е подал отговор, с който оспорва искането по чл.248 ГПК с възражението, че претендираният размер на адвокатско възанграждение не съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Позовава се на решение от 25.01.2024 г. по дело С -438/22 на Съда на ЕС, в което е прието, че предвидените в Наредба № 1/09.01.2004 г. размери на адвокатско възнаграждение не обвързват съда при решаване на въпроса за размера на разноските в производството. Сочи се, че за производството пред въззивната съдебна инстанция по негово възражение за прекомерност е бил определен размер от 6000 лв. на адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на ответника по иска /молител по чл.248 ГПК/. По допустимостта. Производството по чл.288 ГПК е приключило с определение № 1004/01.04.2026 г. по т.д. № 13/2026 г. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, от което следва изводът, че подадената на 24.04.2026 г. молба е в срока по чл.248 ал.1 ГПК – едномесечен от постановяване на неподлежащото на обжалване определение по чл.288 ГПК. Молбата по чл.248 ГПК е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Касационният съд намира, че искането по чл.248 ГПК е частично основателно. С отговора на касационната жалба е направено от ответника искане за присъждане на съдебни разноски и доколкото производството по делото е приключило с определение № 1004/01.04.2026 г. по т.д. № 13/2026 г. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд намира, че ответникът има право на основание чл.78 ал.3 ГПК на съдебни разноски. В мотивите на посоченото по-горе определение е прието от съда, че искането на ответника по чл.78 ал.3 ГПК е неоснователно, защото не са представени доказателства за сторени от него съдебни разноски. При разглеждане на молбата по чл.248 ГПК касационният съд констатира, че сред съдебната практика на ВКС, приложена с изложението към касационната жалба на касатора, са приложени сключеният от ответника в производството по чл.288 ГПК договор за правно съдействие и защита от 01.07.2025 г., издадената въз основа на него фактура № 744/01.07.2025 г. и преводно нареждане за кредитен превод от 02.07.2025 г. От тези доказателства се установява, че ответникът /молител по чл.248 ГПК/ е платил на 02.07.2025 г. по банков път адвокатско възнаграждение от 16 800 лв. на адвокатско дружество „П. Н. и Партньори“, дължимо по договор за правно съдействие и защита от 01.07.2025 г. Нормата на чл. 71, ал. 1 ЗАдв предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, като в този случай вътрешните отношения между адвокатското дружество и конкретния адвокат, който е извършил в процеса действията по процесуално представителство и защита, са без значение за присъждането на разноските по делото за адвокатско възнаграждение. Размерът на адвокатското възнаграждение по чл.7 ал.2, т.5 от Наредба № 1/09.01.2004 г. възлиза на 13 882,55 лв., а с ДДС на 16 659,06 лв. Доколкото настоящото производство е приключило с определение по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, случаят попада в хипотезата на чл.9 ал.3 от Наредбата, която предвижда, че за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, т.е. 12 494,29 лв. /3/4 от 16 659,06 лв./ По възражението за прекомерност. Последователна е практиката на ВКС с оглед задължителното съобразно нормата на чл. 633 ГПК решение по дело С -438/22 на Съда на ЕС, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Тези размери не обвързват съда и подлежат на преценка, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. Касационният съд намира, че размер на адвокатско възнаграждение от 10 000 лв. /5112,91 евро/ съответства на правната и фактическа сложност на делото, която не е висока, доколкото проверката на основанията за допускане на касационен контрол е концентрирана около наличието на въпроси, поставени в контекста на решаващия извод на въззивния съд за формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти. При подготовката на писмения отговор на касационната жалба процесуалният представител на ответника не е бил затруднен да обоснове липсата на основания за допускане на касационно обжалване, доколкото касаторът не е обосновал допускането на касационен контрол с твърдения за противоречие на въззивното решение с разясненията, дадени в т.2 на ТР по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, които са релевантни за решаващия извод на въззивния съд, обусловил изхода на делото. Обемът на извършените процесуални действия не е голям, а сложността на единственото предприето действие - подаване на отговор по касационната жалба, произтича от правната сложност на делото, която в конкретния случай не е значителна. Отчитайки тези обстоятелства и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на делото, настоящият състав на касационния съд намира, че за разликата над 10 000 лв. до пълния претендиран размер от 16 800 лв. искането за разноски е неоснователно, защото този размер не е съобразен посочените по-горе особености на делото и се явява прекалено висок. Следва да се отбележи, че сумата от 16 800 лв. е уговорена в т.2.1 на процесния договор за правно съдействие и защита като възнаграждение за процесуално представителство по т.1.1, изразяващо се в изготвяне на отговор на касационната жалба, отговор на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и водене на делото до приключването му пред ВКС. В случая обаче делото е приключило във фазата на проверка на основанията за допускане на касационен контрол и не се развила следващата фаза от касационното производство – по чл.290 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество, защото въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. С оглед на изложеното касационният съд намира, че молбата следва да се уважи частично и постановеното по настоящото дело определение № 1004/01.04.2026 г. следва да се допълни в частта за разноските, като в полза на молителя се присъдят съдебни разноски за адвокатско възнаграждение от 5112,91 евро, а в останалата част молбата следва да се остави без уважение. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд