Определение № 50182 от 11.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1107/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“АД, чрез процесуален представител, против Решение № 144/17.12.2021г. по в.гр.д. № 375/2021г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено Решение № 20 от 17.05.2021г. по гр.д. № 248/2020г. на Сливенски окръжен съд в обжалваната част, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“АД е осъдено да заплати на И. Х. Кязъмов сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря му Ф. И. К. вследствие ПТП, настъпило на 6.10.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.12. 2019г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът излага доводи за несъобразяване от въззивния състав с формиралата се трайна практика на ВКС и с ППВС № 4/68г. по приложението на чл.52 ЗЗД, относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което да репарира претърпените от ищеца болки и страдания. Намира присъденото обезщетение за прекомерно завишено от гледна точка на икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на деликта и трайната съдебна практика. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, а именно: 1. „Длъжен ли е съдът да изложи конкретни фактически съображения за отношенията между ищеца и неговата дъщеря, за да приеме обосновано, че между тях са били налице трайни и дълбоки емоционални връзки, надхвърлящи общоприетите, оправдаващи имуществено репариране в размер на присъдената по делото сума за обезщетение от 150 000лв.?“ 2. „Неизлагането на мотиви във въззивното решение за размера на присъденото обезщетение води ли до нарушаване на чл. 235, ал.2 във вр.с чл.236, ал.2 ГПК, до необоснованост и до очевидна неправилност на съдебния акт?“ и 3. „Несъобразяването от съда на социално-икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии, които изпълват съдържанието на понятието „справедливост“ по чл.52 ЗЗД, води ли до нарушение на принципа за справедливост, възприет в чл.52 ЗЗД?“ По формулираните въпроси се твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решения по: т.д. №795/2008г. на ВКС, 2 т.о.; т.д. № 619/2011г. на ВКС, 2 т.о.; т.д. № 916/2011г. на ВКС, 1 т.о.; т.д. № 2143/2014г. на ВКС, 1 т.о., както и решения на ВКС: № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на 1т.о.; № 42 по гр. № 5488/2013г. на ІV г.о., № 42 по т.д. № 799/2011г. на ІІ т.о. и др. Позовава се и на чл.280, ал.1,т.3 ГПК по всички въпроси, като счита, че същите са явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба – И. Х. Кязъмов, представляван от редовно упълномощения си процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ответника – Г. М. не депозира отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по предявен от И. Х. Кязъмов против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата дъщеря Ф.. С постановеното по спора решение Окръжен съд – Сливен е уважил частично претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 150 000 лв. и е отхвърлил иска до пълно предявения размер. Сезиран с въззивни жалби и от двете страни, като от ищеца в отхвърлителната част, а от ответника – в осъдителната част, Бургаският апелативен съд след подробно обсъждане възраженията на страните и препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е потвърдил изцяло обжалваното решение. По единствения спорен в касационното производство въпрос за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, след обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на съдебномедицинската експертиза, въззивният съд е приел за установено, че след развода с майката, от петтата й година дъщеря му Ф., заедно с другото дете, са останали при бащата, който ги отгледал сам. Починалата е заживяла с майка си едва след като е започнала гимназиалното си образование в [населено място], но без да прекъсва връзката с баща си. За неоснователно е прието възражението на застрахователя, че връзката родител-дете е с намален интензитет, поради липса на доказателства в тази насока. Преценено е, че детето не е напуснало своя родител, а е продължило образованието си в [населено място], където живее другият родител, което е причината да заживее при майка си. Изложени са съображения, че дълбоката връзка с пострадалата, основана на дългогодишни лични грижи, внимание, родителска обич и надежди за развитието на детето, е от естеството да предизвика установените чрез съдебно-психологичната експертиза личностни промени, които са в пряка и непосредствена причинна връзка със смъртта на детето. Съобразени са също така възрастта на пострадалата – дете едва на 16 години, възрастта на ищеца – на 47 години; обстоятелството, че до края на живота ще го съпътства съзнанието за трагичната загуба на детето, въз основа на което е направен извод за продължителност на душевното страдание, обоснован и с експертното заключение, според което почти две години след инцидента ищецът проявява социална емоционална зависимост, обърканост и чувство за страх, състояние на умерена депресия, продължаваща тревожност, насочена към другото му дете, неувереност и социална изолация. За неоснователно е намерено възражението на ответника, че присъденото обезщетение не е съобразено с икономическите условия на живот в страната към момента на увреждане, независимо от липсата на съображения в този смисъл от окръжния съд. Акцентирано е, че увреждането е настъпило през 2019г. и след съобразяване с общия размер на вредите и с утвърдените в съдебната практика по други сходни случаи размери, присъдени в този период, решаващият съд е приел, че сумата от 150 000 лв. представлява справедлив паричен еквивалент за репариране на понесените от ищеца болки и страдания. За необосновано с оглед утвърдените в практиката критерии за справедливост е счетено оплакването във въззивната жалба за ниския стандарт на живот на ищеца, в контекста на който обезщетението е прекомерно. Посочено е, че стандартът на живот на увредените лица не се намира в правно значима връзка с интензитета на техните душевни страдания, причинени от загубата на дете или близък човек, които подлежат на обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса /процесуалноправни/, макар и формулирани отделно, са идентични по своето съдържание и са относими към задължението на въззивния съд да изложи собствени съображения по спорните по предмета на делото въпроси. Същите обаче не съответстват на мотивите на атакувания акт, видно от които решаващият съд е направил собствена преценка за справедливия в случая размер на обезщетението, след обсъждане на надлежно установените факти по делото и възраженията на страните. Въпросите не са обусловени от допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на релевантно за спора доказателство, факт или възражение, каквото касаторът не сочи, а са по обосноваността на атакуваното решение, която е извън предмета на проверка в селективната фаза на касационното производство. По тези съображения въпросите не се преценяват като обуславящи, съответно не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията в т.1 ТР №1/19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС, което препятства допускането на касационната проверка. Третият въпрос е пряко относим към правилността на въззивното решение по отношение приетото от апелативния съд при обсъждане на част от критериите при определяне справедливия размер на обезщетението. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод. Следва да се отбележи, че при преценка размера на обезщетението въззивният съд изрично е съобразил икономическите условия в страната, каквото значение е отречено на социално-икономическия статус на ищеца, който не е сред указаните в ППВС № 4/1968г. и в съдебната практика критерии. При положение, че и трите въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав не дължи произнасяне по допълнителните селективни основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, които освен това недопустимо се поддържат кумулативно, а не при условията на евентуалност. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника в касационното производство разноски в размер на 6 100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС, съгласно представения договор за правна помощ, в който е обективиран фактът на заплащане на договорената сума в брой. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК