Определение № 1714 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2184/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] срещу част от решение № 250/18.06.2024 г., постановено по в.т.д.№ 170/2024 г. от Пловдивския апелативен съд, с която е потвърдено решение № 488/11.12.2023 г. по т.д.№ 697/2022 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Р. Г. А., [населено място] застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие смъртта на баща му Г. Ф. А.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. В касационната жалба е посочено, че въззивното решение се обжалва в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 150000 лв. до 200000 лв. С решението по в.т.д.№ 170/2024 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част относно определеното обезщетение над сумата от 30000 лв. до присъдените 100000 лв. Въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение е в общ размер от 200000 лв., от която сума следва да се приспаднат платените доброволно от застрахователя 100000 лв., в какъвто размер е предявен искът. Предвид посочените обстоятелства съставът на ВКС определя, че предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта за потвърждаване на акта на Пловдивския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 50000 лв. до 100000 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по спорния пред него въпрос за размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца по иска Р. А. от смъртта на баща му, починал при ПТП, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника – настоящ касатор. Решаващият състав е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и е определил обезщетението с оглед на конкретните приети за доказани обстоятелства по делото: увреденият е бил силно емоционално ангажиран със своя баща, когото възприемал като пример за подражание; майката на ищеца е починала рано и оттогава той живеел в близост с баща си, като разчитали взаимно на помощ и подкрепа; ищецът претърпял интензивен психически дискомфорт, довел до промени в поведението; изменили се драстично начинът му на живот и социалната му ангажираност, без данни за прогноза за пълно преодоляване на психическите последици. Въззивният съд е изложил съображения, че обстоятелството, че ищецът не е създал собствено семейство, а е разчитал на помощ и подкрепа от единствения си родител, засилва психическото отражение от смъртта на баща му, независимо че е бил в зряла възраст. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя три въпроса на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се позовава на практика на ВКС, но посочва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1. „Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“ по смисъла на т.ІІ от ППВС № 4/1968 г., практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи разлики в установените обстоятелства, постановени в период близък към момента на процесното увреждане?“; 2. „Следва ли въззивният съд при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?“ и 3. „Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?“. Настоящият състав на ВКС констатира, че мотивите на касатора за поставяне на втория въпрос са свързани с довод за неотчитане от въззивния съд на обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а именно: починалият е бил на 70 години; ищецът на 42 години и двамата не са живеели в едно домакинство. Третият въпрос е поставен с оглед на направена съпоставка от касатора с определени от ВКС обезщетения по други дела, следствие на което е застъпена тезата, че конкретното обезщетение е над обичайно присъжданите. Тези доводи са въведени и по отношение на първия въпрос, поради което всички формулирани въпроси следва да се обобщят като въпрос за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. По този въпрос съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са както възрастта на увредения, така и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, като правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, които са от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но различието в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че за определянето и възмездяването на претърпените неимуществени вреди не може да има еднакъв обективен критерий, нито задължение за съда за прилагане на присъдени размери на обезщетение по аналогично установени други казуси. Причинените неимуществени вреди не могат да бъдат поправяни, а могат само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага. Тази заместваща облага във всеки отделен случай е различна, тъй като зависи от конкретни факти и обстоятелства, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело. Изложените съображения по отношение на задължителната за съдилищата практика на ВКС по приложението на нормата на чл.52 ЗЗД и по прилагането на критерия за справедливост с оглед на конкретните факти по всеки отнесен до съда правен спор налагат извод за липса и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника направените в настоящото производство разноски в размер на 5000 лв. за адвокатско възнаграждение по договор от 10.09.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд