Определение № 3360 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4389/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. Д. А., чрез адвокат С. И., срещу въззивното решение № 722/27.06.2024 г. постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 916/2024 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. Б. Б. с писмен отговор, чрез адвокат П. С., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси не са обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и са свързани с конкретната фактическа обстановка, друга част са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, а въпросите под номер 9 до 12 са хипотетични, без връзка с предмета на производството. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, постановил друго, с което осъдил М. Д. А. да заплати на В. Б. Б. сумата от 20 000 лева, представляваща невърната главница по договор за заем от 04.12.2007 г. и сумата от 6 094 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от 05.12.2019 г. до датата на предявяване на иска – 05.12.2022 г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. За да постанови този резултат, въззивният съд (включително чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка, по реда на чл. 272 от ГПК), приел за установени следните обстоятелства: С договор за заем от 04.12.2007г., заемодателят В. Б. Б. се задължил да предаде на заемополучателя В. Д. А. сума в размер на 20 000 лева, срещу задължението за връщането ѝ в срок до 07.12.2017 г. Със същия страните постигнали уговорки, както следва: за предаване на заемната сума след оформяне от заемополучателят и предаване на всички предвидени в договора документи и обезпечения (чл.2); предаване на сумата в брой, което ще се счита установено с подписите на страните под договора, имащ роля на разписка. Съдът установил, че В. А. починал на 12.10.2019 г., като оставил за единствен наследник по закон своя брат и ответник по иска – М. А.. Приел, че факта на приемане на наследството не е спорен, поради което същият е легитимиран да отговаря по предявения спрямо него иск. Ответникът бил надлежно поканен да върне заемната сума, ведно със законната лихва от 7 650 лв., за периода от 08.12.2017 г. до 14.9.2021 г., съобразно представеното копие на телепоща изх.№ 14/14.09.2021г. и известие за доставяне. По направеното оспорване на автентичността на процесния договор за заем досежно положения подпис за заемополучател и твърденията за извършена подмяна на първа и втора страница от него, въззивният съд приел следното: Възраженията не били преклудирани с влязлото в сила решение по гр.д. № 16516/2021 г. на ВРС, XLII състав, водено между същите страни, тъй като то имало за предмет иск за връщане на дадена в заем сума по договор от 04.12.2017 г., какъвто съдът приел, че не съществува. Изложил, че предмет на двете производства били различни договори за заем между същите страни – от 04.12.2007г. и от 04.12.2017г., поради което направил извод, че разрешението на т.1 на ТР № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към разглеждания в производството спор. При преценка основателността на възраженията, въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-графологична експертиза, от което приел за установено, че подписът и ръкописния текст „Заемополучател“ били изпълнени от наследодателя на ответника; първа и втора страница от договора били еднакво форматирани и номерирани, но същите се различавали от форматирането и номерирането на третата му страница, на която били положени подписите на страните. Констатирал, че е договорът бил изпълнен на три листа формат А-4, с компютърен текст с шрифт от вид „Times New Roman", размер 12 от шрифтове на „Microsoft Word", при установена разлика в плътността и грамажа на хартията, на която били отпечатани страниците на документа. Направил извод, че посочените обстоятелства не били достатъчни за обосноваване на извод, че е опровергана истинността на процесния договор. Развил съображения, че еднаквото форматиране на всички страници на документа, както и еднаквото номериране или подписване на всяка страница от него не било въведено като изискване в нормативен акт или от страните по сделката за автентичност или валидност на двустранния договор. Отбелязал, че вещото лице не е установило причините за различното форматиране на първите две страници от договора и за различната хартия, на която те били отпечатани. Приел, че това можело да се дължи на различни житейски хипотези – не добра компютърна грамотност на съставителя на документа, ползване частично като образец на вече друг изготвен договор, смяна на принтерната хартия или събрана такава от различни места и др. Развил съображения, че доколкото подписите на страните по договора били поставени след излагане на неговото съдържание, било нелогично те да се отнасят само до удостоверяване на съдържанието на последната страница, обективираща допълнителните условия по сделката. Изложил още, че автентичността на изявленията на страните, обективирани на първа и втора страница от документа, не можела да бъде опровергана с различното им форматиране и номериране, нито с оглед липсата на подписи върху тях, доколкото подписите на документа съдържащ писмено волеизявление трябва да са положени след текста на това изявление, което е налице в процесния случай. Позовал се и на показанията на разпитания по делото свидетел – М. Н. В., които ценил като житейски логични, безпротиворечиви и кореспондиращи на останалите доказателства. От същите приел, че свидетелят изготвил лично процесния договор за заем и заявил категорично, че това е именно представеният оригинал на листи 33 – 35 от делото, който бил подписан от заемателя, в негово присъствие. В заключение, въззивният съд направил извод, че оспорването на истинността – автентичността на договора за заем от 04.12.2007 г. не е проведено успешно. Намерил за неоснователно и въведеното възражение за симулативност на процесната сделка, като прикриваща заплащане на продажна цена. За обосноваване на този извод въззивният съд отбелязял, че по делото не са представени писмени (начало на писмени доказателства или обратно писмо) или гласни доказателства, които да установят твърдяната нищожност на договора за заем. Напротив, приел, че договорът за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №, том, рег. №, дело № 211/04.12.2007 г. и разписката от същата дата, обосновават извод, че заемополучателят (наследодател на ответника) е заплатил продажната цена от 10 000 лева със заемната сума по процесния договор, предвид неговото финансово състояние, установяващо се от представените многобройни разписки за взети заеми от Б. (листи 49 – 74). Заключил, че дарението от В. А. в полза на ищеца на / ид.ч. от вече закупения имот, извършено с нот. акт №, том, рег. №, дело № 214/06.12.2007 г., не било действие лишено от житейска, логика предвид помощта, която системно получавал от надарения, изразяваща се в закупуване на дърва за огрев, осигуряване на медицинско обслужване, ангажиране на трето лице за полагане на грижи за домакинството на дарителя. Приел, че посочените обстоятелства били установени и от показанията на свидетеля М. В.. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод за наличие на сключен между ищеца и наследодателя на ответника действителен договор за заем от 04.12.2007 г., съдържащ изявление за предаване на заемната сума, доколкото това било уговорено в чл.10 от него. Изложил, че уговорените между страните клаузи в чл. 1, чл. 2 и чл. 8 от договора съставлявали общи уговорки относно правата и задълженията на страните, като в тази част договорът имал характер на диспозитивен частен документ, докато уговореното в чл. 10, т. 1 имало характер на свидетелстващ документ за факта на предаване на сумата, удостоверен с подписите на страните. Приел, че не е налице противоречие в посочените клаузи на договора, с оглед цялостния му смисъл и съдържание, което следвало да се търси във волеизявлението на страните досежно предаването, съответно получаването на заемната сума, а не във волеизявленията на страните, с които се уговаряли правата и задължения им по договора. Намерил за ирелевантно за производството обстоятелството дали страните по договора са го подписали едновременно, доколкото такова изискване не било разписано в закона. Отбелязал още, че по делото не били наведени твърдения и не били представени доказателства за връщане на заемната сума, което обосновало крайният му извод за основателност на предявения иск. Основателността на главния иск, обусловила извода на съда за основателност и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 6 094,45лв., за периода от 05.12.2019 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.12.2022 г., съобразен с изтеклия тригодишен давностен срок за вземането от неговия падеж (08.12.2017г.), предвиден в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ В хипотеза на чл. 193 вр. чл. 194 ГПК, при оспорена истинност на многостранично споразумение, с твърдения за подмяна на страниците преди подписа, достатъчно ли е да бъде установена автентичността на подписа след края на изявленията на страните или следва да бъде установено и единството на документа, за да се приеме, че оспорването не е проведено успешно?; 2/ Ползват ли се с формална доказателствена сила, относно авторството на съдържащите се в тях изявления, неподписани хартиени листи, за които се твърди, че са част от документ подписан на последна страница, ако при проверка истинността на документа по твърдения за подмяна на страници от него, посредством техническо изследване и специални знания са установени съществени различия във физическите характеристики на отделните страници обосноваващи извод, че страниците съдържащи спорните волеизявления и страницата носеща подписа на лицето не са част от един и същ документ?; 3/ Успешно ли е оспорена истинността на подписан върху последната страница документ ако оспорването се основава на твърдения за подмяна на страниците преди подписа и в резултат на проверката е установено, че подписът е автентичен, но по отношение на страницата съдържаща подписа и останалите страници от договора са установени разлики във форматирането, вкл. разлика в дължината на редовете, разлика в разстоянията между тях, разлика в отстъпа и подравняването на параграфите, разлика в отстоянията между отделните символи в думите и между отделните редове в текста, отстоянието между отделните символи в думите и между отделните редове в текста, разлика в размера и шрифта при номерирането на страниците, разлика в тонера/способа на отпечатване, разлика в плътността и грамажа на хартия и пр. констатации обосновали изводите на експерта, че изследваните и грамажа на хартията и пр. констатации обосновали изводите на експерта, че изследваните страници са разпечатани от различен източник/файл, на различни печатащи устройства и че страниците не са разпечатани едновременно или последната страница е от друг документ?; 4/ Оборена ли е формалната доказателствена сила на документ с положен подпис на последната страница, ако оспорването е обосновано с твърдения за подмяна на страниците преди подписа и в резултат на проверката е установено, че подписът е автентичен, но по отношение на установени разлики във форматирането, вкл. разлика в дължината на редовете, разстоянията между тях, отстъпа и подравняването на параграфите, разлика в размера и шрифта при номерирането на страниците, разлика в способа на отпечатването, разлика във времето на отпечатване, разлика в плътността и грамажа на хартията?; 5/ Какви са материалните/физическите характеристики, на които следва да отговаря множество от неподписани и един подписан хартиени листи, за да се установи връзката между подписа и изявленията върху неподписаните страници, респективно, че в своята съвкупност неподписаните и подписаната страници представляват единен автентичен документ? Твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 249/12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на II г.о., решение № 74/13.05.2015 г. по гр.д. № 4426/2014 г. на III г.о. и решение № 26/19.03.2018 г. по гр.д. № 554/2017 г. на IV г.о. Съдът намира, че поставените от касатора въпроси са свързани с начина, по който се установява неистинност на писмен договор състоящ се от повече от една страница, при твърдения за подмяна на страниците преди подписите и чия е тежестта да го докаже. Същият е от значение за предмета на делото, обуславящ е правните изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 74/13.05.2015 г. по гр. дело № 4426/2014 г., III г. о., решение № 26/19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г., IV г. о. Налице е соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на обжалването са поставени и следните въпроси: 1/ Кои факти следва да бъдат установени при спор относно дължимостта на заемна сума и какъв е видът на провежданото доказване на тези факти?; 2/ Успешно ли е проведено пълно и главно доказване на оспорено възникване на заемно правоотношение, чрез предаване на заемната сума при сключване на договора, ако представеното пряко доказателство е оспорено и от резултатите от проверката по чл. 193 вр. чл. 194 ГПК е въведено обосновано съмнение относно авторството на изявлението за получаване на сумата, а същевременно фактът на предаването не се установява, по пряк или косвен път от другите доказателства по делото? Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 837/13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г. на IV г.о., решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на III г.о., решение № 174/23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на IV г.о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. №502/2011 г. на III г.о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4758/2015 г. на IV г.о., решение № 135/12.12.2018 г. по гр.д. № 4288/2017 г. на III г.о. Тези въпроси се свеждат до един обобщен въпрос – как се установява задължението за връщане на заемната сума по сключен договор за заем. Същият е от значение за предмета на делото, обуславящ е правните изводи на въззивния съд и е разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №192/07.11.2014г. по гр.д. № 2519/2014г. на III г.о.; решение №240/26.10.2016г. по гр.д.№922/2016г. на IV г.о.; решение №119/01.07.2016г. по гр.д.№6182/2015г. на IV г.о, решение №180/26.11.2019г. по гр.д.№ 4345/2018г. на IV г.о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ІІІ г.о.; решение №317/23.02.2015г. по гр.д.№ 1238/2014г. на IV г.о. Налице е соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставен е и въпросът: Представляват ли част от експертното заключение дадените в открито заседание обяснения на вещото лице и неговите отговори на постановените от страните въпроси или същото се ограничава до посоченото в текста на писменото заключение? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с разясненията дадени в решение № 59/24.04.20120 г. по гр.д. № 3624/2019 г. на ВКС, IV г.о. Този въпрос е свързан със задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и за задължението на съда да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата. Същият е от значение за предмета на делото, обуславящ е правните изводи на въззивния съд и е разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №118/15.05.2012г. по гр.д.№588/2011г., ІІІ г.о.; решение №241/23.10.2013г. по гр.д.№3194/2013г., І г.о.; решение № 59/24.04.20120 г. по гр.д. № 3624/2019 г. на IV г.о. Налице е соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Последната група поставени въпроси са: 1/ Задължен ли е въззивният съд, при анализ на гласните доказателства, да обсъди установените вътрешни противоречия в свидетелските показания, както и противоречията, които се установяват при съпоставката им с останалите доказателства по делото? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о. и решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о.; 2/ Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и своевременно направени възражения на страните?; 3/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства, които са събрани по делото и имат отношение към спора?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди, поотделно и в съвкупност, всички доказателства по делото, всички възражения и доводи на страните, да изведе самостоятелни фактически и правни изводи, като изложи в точни ясни, убедителни логични и безпротиворечиви мотиви? Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 92/06.11.2019 г. по т.д. № 2100/2018 г. на І т.о.; решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на І г.о.; решение № 1488/08.11.1999 г. по гр.д. № 8141/1999 г. на V г.о.; решение № 209/20.02.2018 г. по т.д. № 1096/2017 г. на І т.о.; т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение № 12/16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на ІІІ г.о.; решение № 145/07.01.2019 г. по гр.д. № 811/2018 г. на ІІ г.о.; решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д. № 4190/2014 г. на ІV г.о.; решение № 183/16.11.2017 г. по т.д. № 2624/2016 г. на ІІ т.о.; решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ІV г.о. Във връзка със същите касаторът е навел доводи за необоснованост на въззивното решение, тъй като при постановяването му въззивният съд не е ценил доказателствата в тяхната цялост, не е посочил защо кредитира свидетелските показания, а не заключението на вещото лице; не се е произнесъл по началната дата, от която следва да се изчисли обезщетението за забавено плащане на главницата. Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да разреши спора в рамките на неговия предмет и да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Той е принципно значим за всяко производство и по него настоящата инстанция ще се произнесе с решението. С оглед на изложеното, касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпросите, обобщени и уточнени от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): 1/ за начина, по който се установява неистинност на писмен договор състоящ се от повече от една страница, при твърдения за подмяна на страниците преди подписите и чия е тежестта да го докаже; 2/ как се установява задължението за връщане на заемната сума по сключен договор за заем; 3/ за задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и за задължението на съда да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата Касаторът М. Д. А. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 522 лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, съдът