Определение № 5123 от 23.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2775/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. Ж. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 237 от 2.04.2026г. по в.гр.д.№ 1736/2025г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение №1963 от 26.08.2025г. на Районен съд Бургас като е отхвърлен иска му предявен срещу „Саркос“ЕООД за заплащане на сумата от 24 800лв., представляваща дължима наемна цена по сключен между тях на 15.03.2021 договор за наем на гараж с площ от 151.70кв.м., находящ се на подземен етаж от шест етажна МСЖ,с адрес: [населено място], к-с“*****“, [жилищен адрес] за периода от 10.12.2021г. до 21.12.2021г., евентуално като обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД поради ползването му без правно основание, ведно със законната лихва, считано от 10.12.2024г. и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от„Саркос“ ЕООД, чрез процесуалния представител адвокат Т., с който се оспорват нейната допусистмост и основателност. Счита, че поставените въпроси по същността си са оплаквания срещу фактическите доводи на съда, а постановеният въззивен акт намира за правилен и обоснован, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор в размер на 1 354 евро, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие, в т.ІІІ от който страните са удостоверили, че сумата е заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е счел предявения иск с правно основание чл.233, ал.2 ЗЗД, за неоснователен с решаващ довод за доказаност на възражението за нищожност на представения договор за наем за процесния имот поради обстоятелството, че в същия липсва съществен елемент – уговорена наемна цена. С оглед ангажираните гласни доказателства, съдът е извел извод, че договорът е подписан за да бъде представен пред „Енергоразпределение- юг“ЕАД, с цел промяна на партидата на ИТН, намираща се в процесния гараж и захранваща кухнята на съседното заведение. Като неоснователен е преценен е предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД, поради липса на изискуемите се предпоставки – увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на друго и обедняването и обогатяването да произтичат от един и същ факт. В случая е прието за установено, че освен, че не е имало плащане на наемна цена, не е имало и предоставяне на ползване по отношение на процесния гараж, доколкото ищецът непрекъснато и необезпокоявано е ползвал гаража си, независимо от подписване на договора, което както беше посочено - е направено с цел представянето му пред„Енергоразпределение- юг“ЕАД. Имайки пред вид тези мотиви, в представеното изложение касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и поставя следните два въпроса, във връзка с евентуалния иск по чл.59 ЗЗД: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства, възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се позовават и да изложи мотиви по тях? и 2. Дължи ли обезщетение третото лице на собственика на имота, ако се установи ползване на част от имота? В този случай за да се присъди обезщетение, следва ли собственикът да е лишен от ползването на целия имот или е достатъчно само на една част? Вторият въпрос се поставя и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно, касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, което обосновава с твърдението си за неправилно приложение на чл.59 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице нито от посочените от касатора специални основания за допустимост. Въззивния акт не е постановен в противоречие с установената съдебна практика, включително и цитираната. В практиката няма спор, че съдът дължи произнасяне по всички направени от страните възражения и обсъждане на ангажираните доказателства, във връзка с които – като инстанция по същество – следва да изложи собствени мотиви и в случая това е направено. Всеки един от исковете – главен и евентуален - е разгледан съобразно неговите предпоставки, като са изложени ясни мотиви по тях. Касаторът всъщност - изразява несъгласие с приетото за установено от въззивния съд, оспорвайки по същество правилността на направените от него правни изводи, но в производството по допустимост касационната инстанция не осъществява контрол за правилност Вторият поставен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с ТР № 1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите – за да съставлява годно общо основание поставеният материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е „от значение за изхода по конкретното дело“, т.е.да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая – вторият поставен въпрос не отговаря на тези изисквания, защото мотивите на съда за отхвърляне на иска са свързани с липса на предпоставките за неговото уважаване, а не защото не се дължи обезщетение на собственика на един имот, ако се установи ползване само на част от него, в какъвто смисъл е питането. Съгласно установената практика /ППВС № 1/28.05.1979г. по гр.д.№ 1/79г. и всички постановени въз основа на него/ - за да се уважи иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ал. 1 ЗЗД, следва да се установи 1/обедняване, 2/обогатяване и 3/.че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. В случая, въззивният съд е установил липса на обедняване от страна на ищеца, приемайки за неустановено- през процесния период- той да е бил лишен от възможността непрекъснато и необезпокоявано да използва гаража си. Ползването за процесния период на процесната вещ – подлежи на доказване и в случая този факт е приет за неустановен, във връзка с което са и решаващите доводи на съда. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика /например решение по гр.д.№ /2020г.на І г.о. на ВКС/ - терминът „очевидна“ от посоченото основание „очевидна неправилност“ характеризира степента на проявление на съответния порок – изисква се той да е квалифициран, т.е. особено тежък порок. Не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички, а се изисква – „неправилността да е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“, в конкретния случай, подобни изводи не могат да бъдат изведени във връзка с иска по чл.59 ЗЗД. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице посочените от касатора основания