Определение № 654 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1371/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място] против решение № 1234 от 19.11.2024 г. по гр.д.№ 1492/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 125/04.06.2024 год., постановено по гр. дело № 528/2023 год. по описа на РС-Провадия, с което е допусната делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Дългопол, представляващ УПИ ***, кв.***по ЗРП на селото, одобрен със заповед № 3627/ 04.08.1948г., с площ от 1220 кв. м., при описани граници, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 59 кв. м., мазе от 15 кв. м., гараж с площ от 30 кв. м. и стопанска постройка от 52 кв. м., между М. Ц. О. и Й. О. В., а касаторката Д. Д. И. е изключена от делбата на описания имот. В касационната жалба се навеждат оплаквания за това, че са неуточнени твърденията на ищцата по отношение на това между кои лица и при какви квоти следва да се допусне делбата. Оспорва се произнасянето на въззивния съд по евентуално предявеното придобивно основание за ищцата – придобивна давност. Заявява, че съдът неправилно от безспорния факт, че от 2001 г. фактическата власт върху имота се упражнява само от ищцата и наследодателя, съдът е направил извод, че нейната идеална част от прекратената съпружеска имуществена общност е придобита по давност от съпрузите, а със сделката от 2009 г. те са опровергали анимуса си. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГТ на ВКС, защото не е изследвано дали позоваващят се на придобивна давност за чужда идеална част съсобственик е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части. Ответникът по касация М. Ц. О. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване. Счита, че за нея е изтекъл периода и на дългата давност, а предвид покупката на имота през 2009 г. е започнала от този момент да тече давност и като добросъвестен владелец, която също е изтекла до предявяване на иска. Ответницата Й. О. В. не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено: М. Ц. О. и О. Й. О. са сключили граждански брак на 06.08.2001г. и с нот. акт № 129/22.10.2009г., О. Й. О. е купил от Д. М. К. процесния недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Дългопол, В. област, представляващ дворно място от 1220 кв. м., съставляващо УПИ ***, кв. ***по ПУП (ЗРП) на селото, ведно с построените в него жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м., гараж със застроена площ от 30 кв. м. и стопанска постройка със застроена площ от 52 кв. м., за посочена в договора сума, която продавача е заявил, че е получил напълно от купувача. О. Й. О. е починал на 28.02.2020г. и е наследен от ищцата М. Ц. О. – преживяла съпруга от втори брак и ответницата Й. О. В. – дъщеря на О. от предходен брак с Д. Д. И., сключен на 27.05.1961 г. и прекратен с развод с решение от 01.03.1995 год. по бр. дело № 24/1994г. на РС-Провадия, влязло в сила на 26.03.1996 г. С решението процесния имот, като семейно жилище, прието за съпружеска имуществена общност, е предоставен на О.. Развеждащите съпрузи не са разполагали с титул за собственост за имота. Към 1997г.. имота се води по данъчна партида на наследници на М. К. Д.. На 28.05.1998г. Д. И. е декларирала имота като свой и е заплащала данъци за имота за 1998г.; 2006г.; 2007г. и 2008г. Показанията на разпитаните свидетели касаят различни периоди от време и не са противоречиви. Според показанията на Д. М. (дъщеря на съделителката Й. О. и внучка на съделителката Д. И.) и на св.Б. О. (брат на наследодателя О. О.) се установява, че О. О. и първата му съпруга Д. И. са живели заедно в имота до развода им през 1995 год. Купили имота след като сключили брак. В тази къща отгледали и децата си. Братът на Д. И. е строил гаража, тоалетната и страничните стаи от северната страна. След развода им през 1995 година Д. И. напуснала имота и след това не го е посещавала. Според показанията на св.Ж. П. (кума на М. и О. О.) и св.С. К. (дъщеря на ищцата М. О.), от 1995 година втората съпруга М. и О. О. са живели в къщата, като ищцата продължава да живее там и понастоящем. От съпрузите знаят, че през 2009 година те купили имота от лице на име Д., но преди 1995 година О. О. живеел в имота с бившата си съпруга Д. И., която след развода им през 1994 или 1995 год. напуснала имота. РС приел, че с факта на покупката в нотариална форма през 2009 г. О. О. отрича намерението си да е своил имота и основанието, на което е придобит е покупко-продажбата. Първата съпруга е прекъснала владението си още към 1995 г. и от тогава не е посещавала имота, поради което не го е придобила по давност. Затова е допусната съдебна делба между преживялата съпруга М. О. и дъщерята Й. В. при квоти 3/4 ид.ч. за първата и 1/4 ид.ч. за втората. Въззивният съд е приел, че решението е допустимо и не е основателно твърдението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за делба. По същество е приел възивната жалба за неоснователна със следните мотиви: О. и първата му съпруга Д. са установили владение върху имота въз основа на писмен договор /какъвто не е представен по делото/, който не прехвърля правото на собственост, но е основание за установяване на владение, което е продължило повече от 10 години - до 1995 г. – това било семейното им жилище и са го придобили по давност при условията на съпружеска имуществена общност. Този извод е направен предвид безспорно приетото в мотивите на второинстанционно решение за развод от 21.08.1996г. по гр. дело № 346/1996 год. на ОС-Варна. От 1995 година М. и О. О. са осъществявали фактическа власт върху целия имот, включително и върху притежаваната 1/2 ид.ч. от бившата съпруга Д. И., която не е посещавала имота и не е реализирала правата си върху тази идеална част. Съпрузите М. и А. О. са упражнявали фактическа власт и са я мнифестирали по начин, че всички да могат да разберат, че своят собствената на Д. част от имота за себе си. Така през 2005 г. са придобили по давност притежаваната от Д. И. 1/2 ид. част за себе си в режим на СИО. Поради придобиване на частта на Д. И. по давност, тя е изгубила това свое право, не е съсобственик, поради което тя е изключена от допуснатата съдебна делбата. Преизчислени са квотите на преживялата съпруга М. и на дъщерята, но поради липса на жалба от М. О., решението не е променено в частта за квотите. Преценен е за ирелевантен за спора доводът на Д. И., че продавача по нот. акт № 129,т.V от 22.10.2009 г. не е бил собственик, тъй като нейната идеална част е придобита на оригинерно основание - придобивна давност най-късно 2005 г. Дори да се приеме, че не е текла давност по време на брака, продажбата в нотариална форма от несобственик е основание за начало на давностно владение като добросъвестен владелец, като давността е изтекла в период от пет години от сделката, а ако се приеме, че съпрузите не са били добросъвестни, е изтекъл е десет годишен период до 22.10.2019 г., като няма доказателства даввонстта да е спирана или прекъсвана, включително и на осн. чл. 81 ЗС, чрез прекъсване на владението. Затова е обобщено, че Д. И. не притежава права върху имота и относно изключването и от делбата, решението на РС е потвърдено. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо, поради което не е нищожно, т.е. не е налице основанието по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Неоснователно се подържа произнасяне по нередовна искова молба. Касаторката Д. И. е конституирана като съделител, защото дъщеря й и ответник по иска за делба Й. О. е заявила, че и майка й има права. Съдът е указал на ищцата да насочи иска си и по отношение на Д. И., въпреки, че ищцата е твърдяла през цялото време, че Д. И. не е съсобственик. С оглед конституирането на И. и позоваването й на придобивна давност за периода до 1995 г., ищцата М. О. се е позовала при условията на евентуалност и на придобивна давност, освен на първоначалното основание – възмездна сделка през 2009 г. по време на брака й с наследодателя. Допустимо е по искове за собственост и за делба да се въвежда от ищеца при условията на евентуалност и друго придобивно основание / т.2В от ТР № 4/2014 на ОСГК на ВКС/ Предвид изложеното, решението е допустимо и не е налице основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Ако се приеме, че касаторката и наследодателя са придобили имота по давност до 1995 г. и след развода между тях са притежавали по 1/2 ид.ч. от него, Втората съпруга не е била съсобственик и по отношение частта на Д. И. е била трето лице, а не съсобственик. В този смисъл ТР № 1/2012 г., което се отнася за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС между съсобственици, е неприложимо. Относно третите лица, които са завладели изцяло или частично чужд имот, принадлежащ на трето лице презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание. Това следва в настоящия случай и от това от сделката през 2009 г. Факта на сключване на този договор доказва за ищцата М. О. и намерение за своене от момента на сделката като добросъвестен владелец. В този смисъл са Решение № 31 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., II г. о. и Решение № 50082 от 2.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1664/2022 г., I г. о. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и с казуалната съдебна практика по формулираният въпрос, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответницата по касация М. О. е претендирала разноски, но не е доказала такива за касационна инстанция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение