Определение № 1966 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4081/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Д., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Б. срещу решение № 654/13.06.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 1914/2023 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 2351/28.06.2023 г. по гр. дело № 7978/2022 г. на Варненския районен съд, касаторът е осъден да заплаща месечна издръжка на малолетните си деца С. С. Д. и А. С. Д., чрез майка им и техен представител по закон И. Р. А., в размер от по 400 лв. за всяко от децата. В останалата част – относно упражяването на родителските права, местоживеенето на децата и режима на лични отношения, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, нарушение на материалния закон и необоснованост относно възможността на касатора да дава присъдената издръжка – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. Б., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: при определяне размера на дължимата издръжка, длъжна ли е инстанцията по фактите служебно да събира доказателства за нуждите на търсещия и възможностите на даващия издръжката, когато такива не са били представени от страните или когато представените са недостатъчни. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с ППВС № 5/16.11.1970 г., решение № 9/29.05.2014 г. по гр. д. № 4657/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 262/08.06.2015 г. по гр. д. № 1073/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Насрещната страна – ответницата по касация И. А., чрез процесуалния си пълномощник адв. Б. Т., в отговора на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата; не заявява становище по допускането на касационното обжалване. За да постанови обжалваната част от въззивното решение, окръжният съд е приел, че съгласно чл. 143, ал. 1 от СК, всеки родител има безусловно задължение за издръжка на ненавършилото пълнолетие свое дете. Приел е и че за размера на издръжката следва да бъдат взети предвид общите и особените за детето потребности, както и възможностите на призования родител (ответника), кой от родителите полага непосредствена грижа за детето и други конкретни за случая особености. При присъждане на дължимата издръжка следва да бъде определен общ размер, съответен на конкретните нужди, който да се разпредели между родителите според техните възможности, според упражняването на родителските права и други конкретни обстоятелства, като във всички случаи се вземат предвид грижите и даваната в натура издръжка от родителя, упражняващ родителските права. С оглед на това, съотношението на паричното задължение е различно за двамата родители, съобразно обстоятелствата и при отчитане на личното отглеждане от единия от тях. За тези свои принципни съображения въззивният съд се е позовал на задължителната и казуалната съдебна практика – ППВС 5/16.11.1970 г., ППВС № 5/30.11.1981 г., решение № 152/22.12.2020 г. по гр.д. № 4162/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Приел е още, че съгласно чл. 142, ал. 2 от СК, размерът на издръжката за едно дете е равен най-малко на 1/4 част от минималната заплата за страната, определена с действащото към устните състезания ПМС, като е съобразил, че съгласно ПМС № 193/12.10.2023 г., от 01.01.2024 г. минималната работна заплата в страната е в размер 933 лв., поради което е приел, че минималната издръжка на дете възлиза на 233.25 лв. Съдът е приел и че такава се присъжда за деца в най-ранна възраст и без никакви особени нужди, както и че същата е явно недостатъчна за дете в ученическа възраст. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е посочил, че по делото е установено, че към устните състезания пред въззивната инстанция детето А. е на 11 години, а детето С. е на 13 години, както и че те ще са ученици, съответно – в 5-ти, респ. в 7-ми клас. Съдът е приел, че обичайна за всички ученици на подобна възраст е нуждата от предварително и след това периодично закупуване на дрехи, обувки, тетрадки и допълнителни помагала извън базовия пакет учебници, за които несъмнено се отделят финансови средства; еднократно за годината се закупуват обичайно и училищни униформи. Приел е за установено и че на едното дете предстоят и държавни зрелосни изпити, налагащи допълнителна подготовка, както и че двете деца посещават извънкласни дейности – спортуват хандбал. В тази връзка съдът е изтъкнал, че всяко образователно и/или спортно мероприятие, както и занимание с изкуство, отделно от училищните, са полезни за развитието и за оформянето на децата като личности, но изискват допълнителни разходи, също относими към размера на дължимата издръжка. Отделно от горното, окръжният съд е съобразил още, че в периода на изпълнение на въззивното решение е вероятно да възникнат и бъдещи нужди на децата, за всяка от които е необосновано сезирането на съда отново, поради което е намерл, че и те също следва да се отчетат при формирането на крайната издръжка. На последно място, като коректив, въззивният съд е съобразил официалните данни от НСИ, че на база общия разход за издръжката на лице от домакинство за третото тримесечие на 2023 г., от който, след изключване на разходи, които обичайно не касаят малолетни лица (алкохолни напитки и тютюневи изделия, жилищно обзавеждане и поддържане на дома, данъци, социални осигуровки, изплщане парични задължения към трети лица и други), размерът на средния месечен разход за едно дете възлиза на около 600 лв. С оглед всички тези данни, възрастта и нуждите на децата (общи и допълнителни), обществено-икономическата обстановка в страната и презумптивното увеличение на нуждите за следващите една-две години, съдът е намерил за адекватен в случая общ размер на издръжката, осреднено от около 600 лв. за детето А. и 650 лв. за детето С.. Като е съобразил, че майката ще продължи да полага непосредствените ежедневни грижи за децата, а бащата (касаторът) ще има съдебно определен режим на лични контакти с тях, съдът е приел, че последният следва да поеме 2/3 части от нужната издръжка, тоест суми, които не надвишават, а попадат в рамките на присъдените от първоинстанционния съд размери. Относно втората изискуема предпоставка – възможностите на призования родител (касатора) да заплаща издръжката, окръжният съд е установил, че въззивни оплаквания няма. Изтъкнал е и че няма и спор между страните пред съда относно финансовата стабилност на бащата, както и че от доказателствата по делото е установено, че той е управител на търговски дружества с активна дейност, като освен това има и активен бизнес в чужбина. Преди това, в мотивите си относно упражняването на родителските права, обсъждайки доводите на бащата (касатора), въззивният съд също е приел, че неговата материална обезпеченост е несъмнено позитивна за децата, но не може да бъде с приоритентно значение. Съдът е посочил и че бащата е в изцяло трудоспособна възраст и без здравни противопоказания, поради което също е приел, че той е във възможност да реализира доходи от труд, с които да издържа децата си. Предвид анализа на всички тези обстоятелства, окръжният съд е намерил, че определеното по размер от първата инстанция задължение за издръжката на децата, не съставлява непреодолима пречка за бащата, респективно, че е налице и тази предпоставка за уважаването на иска за издръжка – до разглеждания от въззивната инстанция размер от по 400 лв. месечно. При така изложените мотиви на окръжния съд, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. На първо място, въпросът – в частта му относно служебното задължение на въззивния съд да събира доказателства за нуждите на търсещия издръжка, не е съобразен със собствените касационни оплаквания и доводи на жалбоподателя, който не навежда такива, по делото да не са събрани доказатества или достатъчно такива относно нуждите на двете малолетни деца и необходимостта издръжката им да е в присъдения месечен размер, с оглед тези техни нужди. Останалата част на въпроса също не кореспондира както с процесуалното поведение на жалбоподателя пред въззивната и касационната инстанция, така и с приетото в мотивите на въззивния съд. Последният не е приел, че по делото не са представени доказателства от страните, нито, че събраните доказателства са недостатъчни за установяване на възможностите на бащата (касатора) да дава необходимата издръжка на двете си малолетни деца, каквато е постановката на тази част от въпроса. Напротив – съдът е изтъкнал, че между страните няма спор по делото относно финансовата стабилност и материалната обезпеченост на бащата, която е несъмнено позитивна за децата, както и че от доказателствата по делото е установено, че той е управител на търговски дружества с активна дейност, като освен това има и активен бизнес в чужбина. Въззивният съд изрично е изтъкнал и че въззивната жалба на касатора не съдържа оплаквания относно неговите възможностите да заплаща издръжката в присъдения от първата инстанция размер. Такива оплаквания и доводи, а още по-малко – относно събирането на доказателства в тази насока, не могат бъдат правени за първи път едва пред касационната инстанция (аргум. и от т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, в никой от посочените в изложението на жалбоподателя актове на ВС и ВКС не е прието, че съдът е длъжен служебно да събира доказателства за възможността на задълженото лице да дава необходимата издръжка. Напротив – в мотивите към посоченото от касатора ППВС 5/16.11.1970 г. изрично е разяснено, че възразяващият, че е в обективна невъзможност да дава издръжка, е длъжен да установи причините извън неговата воля. Съгласно и актуалната задължителна практика, обективирана в т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и съгласно трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, съдът служебно следи за интересите на ненавършилите пълнолетие деца и служебно събира доказателства с оглед установяването и закрилата на интересите на децата, но не и на интересите на техните родители – страни по делото; когато някой от родителите твърди, че няма възможност да изпълнява изцяло или над определен размер законоустановеното си задължение за издръжка на ненавършило пълнолетие негово дете, в негова тежест, т.е. – негово процесуално задължение е да докаже тази невъзможност, респ. – съдът няма такова служебно правомощие (задължение). С оглед това, по отношение на тази част от поставения от страна на касатора процесуалноправен въпрос, не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца на страните, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора, тъй като в обжалваната му част въззивното решение е напълно съобразено с интересите на двете деца. Независимо от изхода на делото, в полза на ответницата не следва да се присъждат претендираните от нея разноски, тъй като не се установява тя да е направила такива за производството пред касационната инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение