Определение № 1337 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4685/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 4837 от 14.08.2024 г. по в.гр. д. № 4946/2022 г. на Софийски ГС, с което е отхвърлен иск по чл. 59 ЗЗД. Жалбоподателят П. М. М., чрез процесуалния си представител, излага съображения на наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност на въззивното решение. Ответникът в производството С. Х. не е представила писмено становище. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил решение от 27.01.2022 г. по гр.д. № 3865/2020 г. на РС – София, е отхвърлил предявените искове на П. М. против С. Х. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 14 976,00 лева, представляваща обезщетение за ползване от ответницата без основание на апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], ет. 5, за периода от 04.05.2016 г. до 25.10.2018 г., както и за сумата от 2340,51 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 27.01.2017 г. до 27.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.01.2020 г., до окончателното плащане на вземането Съдът е приел за установено, че ищецът се е легитимирал като собственик на недвижим имот представляващ апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], ет. 5 въз основа на разделителен протокол oт 15.04.2006 г. по гр. дело № 19003/2006 г. по описа на Софийски РС, постановен в производство по извършването на съдебна делба. Съобразил е и представената по делото нотариална покана, получена на 08.11.2016 г. лично от ответницата, с която ищецът е предоставил на насрещната страна едномесечен срок от получаване на поканата да му предаде ключовете от процесния имот. Съобразен е и представения заверен препис от протокол за въвод във владение на недвижим имот от 25.10.2018 г., от който се установява, че въз основа на издаден изпълнителен лист от 09.01.2018 г. по гр.д. № 19003/2006 г. по описа на Софийски РС, е било образувано изп. дело № 2266/2018 г. по описа на ЧСИ М. П., с рег. № 851, с район на действие СГС, по молба на П. М. М., като на 23.10.2018 г. ищецът е бил въведен във владение на горепосочения недвижим имот – апартамент № 14, като е отразено, че в жилището не са заварени лица, същото изглежда необитаемо с множество вещи, които са мебели и са без стойност. Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото свидетелски показания на свидетеля Г. Г., в които свидетелят е посочил, че помощникът на ЧСИ е посещавал няколко пъти адреса, но имотът е бил затворен. В следствие на извършения въвод свидетелят е влязъл в имота и констатирал, че жилището е необитаемо от дълъг период от време, както и че нямало вода. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, като е дължима по - малката от двете стойности при разлика между тях, като се е позовал и на ПП ВС № 1/28.05.1979 г., т. 5. Прието е обаче, че в случая ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че ответницата е владяла имота фактически и не е имала на правно основание за това, като се е позовал на задължителната практика на ВС и казуална практика на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД. Съдът е изтъкнал, че в протокола за въвод във владение на недвижимия имот и в гласните доказателствени средства се съдържат данни, че жилището е било необитаемо и към момента на извършване на изпълнителния способ ответницата не е открита на адреса, а обстоятелството, че ответницата има регистриран постоянен адрес по местонахождение на процесния имот не може да изведе обоснован извод, че тя ползвала вещта в процесния период. При тези данни съдът е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД и акцесорния иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК си жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: следва ли съдът да приеме за установено със СПН, на база на представени по делото влезли в законна сила съдебни решения с правно основание чл. 124, ГПК, че ответницата С. К. е ползвала имотите по време на цялото производство по делба продължило в периода 2006 до 2016 г., при приключило производство по съдебна делба между страните продължило в периода от 2006 до 2016 г. и съответно признанието на ответницата, че същата е ползвала имота за този период, следва ли да се установява по делото кой ползва имота за процесния период, който непосредствено следва периода, в който е приключило делбеното дело, следва ли в настоящото производство по иск с пр. осн. чл. 59, ал.1 ЗЗД, въззивния съд да установява ползване на имот, когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането са установени със сила на пресъдено нещо, по иск за обезщетение за ползване, на база прекратена съсобственост с приключило производство по съдебна делба, следва ли съдът да приеме за установено, че бившият съсобственик е лишил ищеца от ползване на процесния имота, без да изследва въпроса по отношение на фактическото ползване на имота, следва ли да бъдат приети за безспорни по делото фактическите констатации досежно ползването на имота в представените по делото съдебни решения, съставляват ли посочените влезли в сила решение /в случая по гр.д. № 3653/2019 г. СГС, по гр.д. № 9452/2019 г., IV – с-в по описа на СГС и гр.д. № 24006/2019 г./ представени по делото, преки доказателства по отношение на факта „ответницата е ползвала процесния имот през исковия период“, допуснал ли е съдът процесуално нарушение като пропуснал да се произнесе в мотивите на решението по отношение на преки представени по делото доказателства, доказващи дали ответницата е ползвала процесния имот след като по делото е доказана трансформацията на съсобственост в лична такава на ищеца, следва ли да се доказва, че бивш съсобственик ползва имота, и кой носи доказателствената тежест за това, кой носи доказателствената тежест за установяване факта на ползване на бивш съсобственик, трябва ли съдът да изследва и единствено лишаването от ползването, и чия е доказателствената тежест за това, допуснал ли е съдът нарушение на разпределяне тежестта на доказване по въпроса дали по делото следва да се установи лишаване лишаване от ползване, който е отрицателент факт и тежестта на доказване, следва да бъде понесена от ответницата, дори и да се приеме, че трето лице е ползвало имота, както се твърди от ответницата, чия е доказателствената тежест да установи това, от кого следва бивш съсобственик да иска обезщетение за лишаване от ползване на имота си, дори и да се приеме, че трето лице е обитавало имота, кой следва да уведоми собственика за това и кой следва да понася последиците от не уведомяването му във връзка с разпределението на доказателствената тежест по иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, при представените по делото данни, че между страните е налице преюдициален спор съдебен процес, следва ли съда да спре настоящото производство до приключване със СПН на преюдициалното такова що се отнася до факти, касаещи установяване на ползването на процесния имот и конкретно иск по чл. 124, ал.1 ГПК, по който иск е направено възражение за придобивна давност, при направено възражение, че ответницата не ползва имота, защото имота се ползва от дъщеря ѝ и установено със СПН е представено по делото влязло в сила решение, че имота не се ползва от дъщерята, и дори да се приеме, че тя се намира в имота, доколкото със СПН е установено, че Е. М. е обитавала имота със съгласието на родителите си, следва ли въззивния съд да приеме за установено, че ответницата е ползвала процесния имот през исковия процес. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на казуална практика на ВКС- решение по гр.д. № 1854/2023 г. на IV – г.о., решение по гр.д. № 544/1992 г., решение по гр.д. № 4578/2015 г. на IV – г.о., решение по гр.д.№4578/2015г, решение по гр.д.№119/2015г. и др. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания.. Поставените за разглеждане въпроси са относими към преценката на съда за това как следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните при иск с правно основание чл.59 ЗЗД и кои са елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, при наличие на които, същият е основателен. В константната практика на ВКС по приложението на чл. 59 ЗЗД се приема, че обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот, като същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползването на имота през този период в този смисъл е и решение № 398/06.08.2014 г., постановено по гр. дело № 1933/2013 г. на IV – г.о. на ВКС. В практиката е дадено разрешение, че с разпоредбата на чл.59 ЗЗД е създадена възможност при неоснователно разместване на имуществени блага, имущественото равновесие между отделните субекти да бъде възстановено, като всеки, който се е обогатил за сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Имуществените блага имат материално естество, оценими са в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на получателя на облагата - чрез придобиване на една вещ или на едно право, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. Според правната доктрина и приетото в решение № 252 от 23. 01.2015 г., по гр.д.№ 2858/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, спестяването на разходи води до обогатяване, но в случай, че те са били необходими и ответникът по иска, основан на чл.59, ал.1 ЗЗД, е следвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Приема се, че правно - релевантното обогатяване по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД всякога е свързано или с придобиване на нови имуществени блага за обогатения, или с избягване на иначе необходимо изразходване на налични, включени в патримониума му блага, като за общия фактически състав на неоснователното обогатяване са без значение формите, чрез които се реализира обогатяването. Съществено условие е, обаче, то да е станало за сметка на друго лице. Поради това отсъствието на последното условие прави невъзможно прилагането на чл.59, ал.1 ЗЗД, дори и да е налице обогатяване на дадения субект. В практиката на ВКС, обективирана и в решение по гр.д.№398/2014 г. на ВКС, решение по гр. № 1993/2013 г. на ІV – го и решение по търг.д. № 193/2010 г. на ВКС по т. д. № 1087/2009 г. на ІІ - то е прието, че при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е собственик на същата, ответникът да я ползва фактически и без основание за това, като размера на обезщетението се определя на базата на средномесечен пазарен наем. В решенията е прието, че горните обстоятелства са релевантни и в хипотеза на иск относно вещ, за която, с влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС, владеещият несобственик е осъден да предаде владението на невладеещия собственик, като във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Посочва се, че само когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането на владелеца/държателя не са спорни, а са установени със сила на присъдено нещо между тях, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права; дължи доброволно изпълнение и за това не е нужно нито покана от собственика, нито образуване на изпълнително производство. В случая с делбеното производство не е констатирано коя от страните владее процесния имот, а е прекратена съсобствеността върху него, поради което с него не е констатирано със сила на пресъдено нещо кой от съделителите е владял имота към момента на постановяване на разпределителния протокол. Предвид твърдените факти и обстоятелства в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, предявеният иск е квалифициран като такъв по чл. 59 ЗЗД - за заплащане на обезщетение за ползването на собствения на ищеца недвижим имот от ответницата в периода. Съдът е съобразил практиката на Върховния касационен съд според която в тежест на ищеца е да установи, че е бил лишен от възможността да ползва собствения му недвижим имот и че същия се държи и ползва от друго лице несобственик. В константната практика се приема, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и че страната, която носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти – за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това да постанови решението си. В съответствие с тази практика съдат е счел, че ищецът-жалбоподател в настоящето производство, не е доказал, че ответницата владее имота му. Що се касае до въпросите: чия е доказателствената тежест да установи това, от кого следва бивш съсобственик да иска обезщетение за лишаване от ползване на имота си, дори и да се приеме, че трето лице е обитавало имота, кой следва да уведоми собственика за това и кой следва да понася последиците от не уведомяването му във връзка с разпределението на доказателствената тежест по иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, при представените по делото данни, че между страните е налице преюдициален спор съдебен процес, следва ли съда да спре настоящото производство до приключване със СПН на преюдициалното такова що се отнася до факти, касаещи установяване на ползването на процесния имот и конкретно иск по чл. 124, ал.1 ГПК, по който иск е направено възражение за придобивна давност, при направено възражение, че ответницата не ползва имота, защото имота се ползва от дъщеря ѝ и установено със СПН, с представено по делото влязло в сила решение, че имота не се ползва от дъщерята, и дори да се приеме, че тя се намира в имота, доколкото със СПН е установено, че Е. М. е обитавала имота със съгласието на родителите си, следва ли въззивния съд да приеме за установено, че ответницата е ползвала процесния имот през исковия процес, то същите не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са били разрешавани от съда и не са обусловили решаващата му воля за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД. На ответника по жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът