Определение № 634 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 215/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Северозападно държавно предприятие ТП „Държавно горско стопанство – Л.”, представлявано от юрисконсулт Л. Й., срещу решение № 1358 от 06.06.2019г. по т.д. № 1009/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 10.12.2018г. по т.д. № 100/2018г. на Окръжен съд – Монтана. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против „Братя Н.” ООД искове за заплащане на сумата 96 558,47 лева – неплатена цена на добита дървесина по фактури № [ЕГН] от 06.10.2017г., № [ЕГН] от 10.10.2017г., № [ЕГН] от 10.10.2017г. и на сумата 19 311,69 лева – неустойка по договор за продажба на стояща дървесина на корен № 2 от 20.01.2016г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Твърди, че между страните е сключен договор за продажба на стояща дървесина на корен от 20.01.2016г., чийто срок е продължен с анекси до 30.09.2016г., но на основание чл.1.6 от договора е продължил да се изпълнява от ответника в частта по добиване и извозване на дървесината и през 2017г. с оглед издадени на 10.04.2017г. и на 11.04.2017г. позволителни за сеч, което се установява от събраните по делото доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно и решеният процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Излага твърдения, че издадените на 10.04.2017г. и на 11.04.2017г. позволителни за сеч се отнасят за сключения между страните договор и същото землище, а не за землището на [населено място] дол, за което прилага доказателства с касационната жалба. Сочи, че подписът на лицензирания лесовъд на купувача, положен на основание чл.108, ал.2 от Закона за горите, предполага, че на купувача му е било известно издаването на позволителните за сеч и съответно удължаването на договора през 2017г. е факт. Поддържа, че по делото са представени доказателства за извършено от купувача плащане в размер на 5000 лева с посочено основание за плащането именно обект № 16301 от договора между страните, осъществено през 2017г., явяващо се безспорно доказателство, че купувачът приема задълженията си по договора и го изпълнява досежно добива и извода на дървесина, който въпрос не е обсъден от двете съдебни инстанции. Излага и довод за допуснато процесуално нарушение, довело да накърняване на правото му на защита, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл и по отношение на действителността на договор от 15.09.2016г., сключен между ответника и „Павлолес” ЕООД, без да има направено такова искане от която и да е от страните. Сочи, че въпреки това по делото са събрани доказателства за изпълнение на този договор от страна на двете дружества, като „Павлолес” ЕООД е изплатило на ответника дължимите суми, но същите не са заплатени на касатора. В заключение поддържа, че решенията на двете инстанции са тенденциозни и са пренебрегнати всички представени от него доказателства, а са разгледани въпроси, некасаещи делото по същество. Сочи, че отмяна на въззивното решение ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото Ответникът „Братя Н.” ООД, представляван от адв. И. З., оспорва касационната жалба. Прави възражение, че същата е просрочена, както и че не отговаря на изискванията на чл.284 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел за безспорно, че със сключването на Договор № 2 от 20.01.2016 г. за продажба на стояща дървесина на корен от обект № 16310 между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение с произтичащите от същия права и задължения за всяка от страните, като основно задължение на продавача е да предаде в собственост уговореното количество дървесина, а това на купувача – да заплати продажната цена. Приел е, че уговореното с договора количество на продадената дървесина от обект № 16301, землище „Сливата“, възлиза на 1381 куб.м., а определената от страните цена – на сумата в размер на 99 548. Счел е за безпорно между страните, че уговореният помежду им срок до 30.04.2016 г. е удължен с непредставен по делото Анекс до 31.12.2016 г., но е намерил за недоказано в условията на пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154 от ГПК твърдението на ищеца за продължаване изпълнението на договора и през календарната 2017 г. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че ищецът не твърди да е съставян, а и по делото не е представен протокол за освидетелстване на сечище, съставен към 31.12.2016 г., който да установява, че към тази дата сечта в обекта по договора не е приключила, а съставянето на такъв протокол е задължително съгласно разпоредбата на чл. 109, ал. 3 от ЗГ. Посочил е също, че с разпоредбата на чл. 1.6 от договора страните са уговорили срокът на действие на същия да се счита продължен с продължаване срока за сеч и извоз, определени с позволителното. Съобразил е разпоредбата на чл. 52, ал. 8 от Наредба № 8 от 5.08.2011 г. за сечите в горите, издадена на основание чл. 101, ал. 3 от ЗГ, според която по обективни причини сроковете за сеч и извоз могат да бъдат продължавани от лицата, издали позволителното за сеч, но при всички случаи срокът за сеч и извоз не може да бъде по-дълъг от края на календарната година, за която е издадено позволителното за сеч. Приел е, че в случая ищецът не е представил позволително за сеч, издадено в изпълнение на договора от 2016 г., удостоверяващо продължаване на срока му при спазване изискванията на чл. 52, ал. 8 от посочената Наредба и чл. 1.6 от Договора. Взел е предвид и това, че приложените по делото две позволителни за сеч от 10.04.2017г. и 11.04.2017г. са издадени за имот без посочен номер в землище Д. дол /Мн/, докато в договора обектът се намира в землище „Сливата“. Въззивният съд е посочил още, че съгласно Заповед № 461 от 30.05.2017 г. за издаване на превозни билети чрез интернет информационната система на Изпълнителна агенция по горите се установява позволителното за сеч, собственика, купувача, отдела и подотдела на ДГФ, като е аналогично и съдържанието на превозните билети съгласно Заповед № 458 от 30.05.2017 г. за издаване по изключение на хартиени превозни билети за транспортиране на дървесина, когато обектите по чл. 206 от ЗГ нямат връзка с информационната система на Изпълнителната агенция по горите. Съобразил е, че съгласно чл. 48, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за възлагане изпълнението на дейности в горските територии - държавна и общинска собственост и за ползването на дървесина и недървесни горски продукти, правото на собственост върху дървесината, добита по реда на наредбата, преминава в полза на купувача по реда, предвиден в договора, като изпълнение на тези законови изисквания е и клаузата на чл. 3.3 от договора, предвиждаща, че дървесината преминава в собственост на купувача от момента на издаване на превозен билет. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай, макар от представените описи на превозните билети да се установява, че през септември 2017г. количеството извозена дървесина възлиза на 560.68 куб.м, поради непредставяне на самите превозни билети не може да бъде направен обоснован извод кое лице е извършило превоза, респ. кой е купувач, като това не се установява и от представените от ищеца приемо – предавателни протоколи от 06.10.2017 г. и 10.10.2017 г. за предаване от ищеца на ответника на общо количество от 1160, 50 куб.м. дървесина. Приел е, че подписалият същите за купувача - А. А., в качеството си на лицензиран лесовъд, е имал правомощия да получава позволителните за сеч и да подписва протоколите за освидетелстване на сечища съгласно чл. 108, ал. 2 и чл. 109 от ЗГ, но не и да удостоверява предадено количество дървесина, за което не е и бил упълномощен, като е изключил извод за наличие на предпоставките на чл. 301 от ТЗ поради направеното изрично оспорване от ответника на тези документи като неподписани от негов представител. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за недоказаност на твърдението на ищеца, че насрещната страна е осъществила изсичането и извозването на 1160,50 куб.м. дървесина от обект № 16301 в землище „Сливата“, които да е придобила в собственост, което обуславя неоснователност на предявените искове. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението си касаторът на е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а единствено е изложил твърдения за необсъждане на представени от него доказателства и за произнасяне по действителността на сключен между ответника и трето лице договор, без такова искане да е направено от някоя от страните. Тези доводи представляват оплаквания за неправилност, по които касационната инстанция може да се произнесе едва след допускане на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, но не и в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,