Определение № 50658 от 30.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2614/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.Образувано е по съвместна касационна жалба на И. Г. С. и Т. Х. С., чрез назначения им особен представител, срещу решение № 10393 от 27.05.2021 г. по в.т.д. № 4622/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване в обжалваните му части на решение № 5811 от 11.07.2016г. по т. д. № 19127/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав, като краен резултат е признато за установено по предявените искове с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр.чл.92, ал.1 ЗЗД, че И. Г. С. и Т. Х. С. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД: сумата от 60 642.05 евро – главница по договор за кредит от 19.05.2008 г. и сключени към него допълнително споразумение от 24.03.2010 г. и допълнително споразумение от 06.06.2013 г., сумата от 6150.73 евро– договорна лихва за периода от 21.08.2012 г. до 11.04.2014 г., и сумата от 274.91 евро– заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 16.05.2014 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК на 19.05.2014г. по гр.д. №2348/2014 г. на Районен съд – Плевен. Съобразно изхода на производството и съразмерно на уважената част от исковете настоящите касатори са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД и сторените за инстанционното разглеждане на спора разноски, в т.ч. и тези за заповедното производство. В касационната жалба се поддържат доводи за допуснати от въззивния съд нарушения при повторното разглеждане на делото по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, с твърдения, че макар формално вторият въззивен състав да се е съобразил с дадените му с решение № 92 от 09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, II т.о. указания, на практика неправилно е приложил материалния закон и относимата към казуса задължителна практика на ВКС и необосновано е уважил исковата претенция на банката. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправен въпрос - за начина на определяне размера на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит, като се твърди, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите сочат и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснована с необходимостта от уеднаквяване на практиката на съдилищата по приложението на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Релевиран от жалбоподателите е и самостоятелният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, с твърдение, че предвид приетото в горецитираното тълкувателно решение сумите от 6 150.73 евро – договорна лихва за периода от 21.08.2012 г. до 11.04.2014 г., и сумата от 274.91 евро – заемни такси, са недължими. Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор и отделно становище по искането за допускане на касационно обжалване. Изцяло се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество са изложени аргументи за правилност на въззивното решение, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови атакуваното решение по реда на чл.294, ал. 1 ГПК, решаващият съдебен състав на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна че: между страните по спора е възникнало облигационно правоотношение по договор за банков кредит, като банката е предоставила на физическите лица сума в размер на 64000 евро; сумата е била изцяло усвоена, поради което за кредитополучателите е възникнало задължението да заплащат на банката – кредитодател заетата сума на вноски, съгласно погасителен план, уговорен между страните; съгласно чл.7 от сключения на 19.05.2008 г. договор за ипотечен кредит кредитополучателите заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“, като базовият лихвен процент към датата на сключване на договора е 4,19%, а стандартната надбавка е 2,60 % – или лихвеният процент по кредита е общо 6,79%; съобразно заключението на вещото лице последната вноска по кредита е направена на 11.06.2013 г., поради което за банката се е породило правото по т.20.2 от ОУ да обяви кредита предсрочно изискуем; изявлението на банката в този смисъл е достигнало до кредитополучателите на 11.04.2014 г. Въззивният съд е посочил, че кредитополучателите попадат в приложното поле на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), като е изложил подробни мотиви за хипотезите, при които една договорна клауза е неравноправна. Съобразил е практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, в която е прието, че е допустима уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ – чл.144, ал. 4 ЗЗП, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва, като, ако е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. При тези данни по делото и изложени правни съображения, въззивният съд, отчитайки задължителните указания на ВКС в отменителното решение, е приел, че чл.7 от договора е неравноправна клауза, в частта й относно правото на банката да променя периодично включения като компонент на лихвата базов лихвен процент и поради това е нищожна, на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, доколкото не е уговорена индивидуално между страните по кредитното правоотношение. Съставът на Апелативен съд – София е акцентирал, че посочването на условията, при които банката – кредитор може да променя БЛП по кредита, не е достатъчно, за да се отрече неравноправният характер на клаузата на т.24.3 от ОУ, приложима съвместно с клаузата на чл.7 от договора за кредит, но частичната нищожност на чл.7 не освобождава кредитополучателите от задължението за заплащане на лихва по кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер от 6,79%, респ. – кредитополучателите не са обвързани от последвалите увеличения на размера на лихвата, които са резултат от едностранна промяна на БЛП, извършена на основание признатите за неравноправни и нищожни договорни клаузи. При определяне на размера на дължимите суми, въззивният съдебен състав е посочил, че съобразява и: практиката на ВКС, обективирана в решение № 146 от 01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г., I т.о., според която допълнителното споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД, както и Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно начина за определяне размера на дълга на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит. Изхождайки от тези мотиви, въззивният съд е извел извод, че дължимата от кредитополучателите сума за главница следва да се определи като заплатените от тях суми погасят главница и дължими лихви при БЛП в размер на 6,79%, като се извърши преценка дали при този размер на лихвата е налице неплащане на три поредни вноски и дали за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка и въз основа на проведената при новото въззивно разглеждане съдебносчетоводна експертиза, която е определила по размер дължимите суми към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 11.04.2014 г., искът е счетен за основателен за: главница в размер на 60 642.05 евро; сумата 6 150.73евро– договорна лихва за периода от 21.08.2012г. до 11.04.2014г., и сумата от 274.91 евро– заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. В мотивите към решението е изтъкнато, че считано от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем се дължи законната лихва, и не се дължи договорна лихва и наказателна лихва, в какъвто смисъл е т.2 от посоченото по-горе тълкувателно решение. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваните от И. С. и Т. С. части: в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт, с който е уважен предявеният от „Банка ДСК” ЕАД главен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК срещу солидарните длъжници /сега касатори/ за сумите: 60 542.05 евро – главница по договор за кредит от 19.05.2008 г., ведно със законната лихва от заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК; 6 150.73 евро – договорна лихва за периода от 21.08.2012 г. до 11.04.2014 г. и за сумата от 274.91 евро – заемни такси. Съображенията за това са следните: Правният въпрос, по който жалбоподателите искат да се допусне касационно обжалване, а именно – за начина, по който се определя размерът на вземането на кредитора при обявена предсрочна изискуемост на договора за кредит, съответства на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, разяснени с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е включен в предмета на материалноправния спор, като произнасянето по него е обусловило изхода на делото. Не са установени обаче сочените от касаторите допълнителни селективни предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. По делото липсват данни за допуснато от решаващия състав на Апелативен съд – София отклонение от задължителните тълкувателни указания по този въпрос, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържащите се в изложението към жалбата доводи за недължимост на договорни лихви и заемни такси не съответстват на обективираната във въззивното решение правна воля на съда, доколкото съответните суми, за които е уважен положителният установителен иск на банката са определени/изчислени, съответно дължими, за периода до настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на кредитора по процесния кредитен договор, а именно до 11.04.2014 г., а не и след тази дата. Решаващите изводи на съда са изведени след съобразяване на постановките в т.2 от тълкувателното решение, в какъвто смисъл са били и задължителните за новия въззивен състав указания, дадени в отменителното решение на ВКС по приложеното т.д. № 2481/2017 г., II т.о. Наличието на задължителна за всички съдилища практика по поставения от касаторите правен въпрос не предпоставя наличието на поддържаната втора допълнителна предпоставка. Искането за достъп до касация в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, основано на твърдение, че даването на разрешение по правния въпрос е от значение за налагането на правилно и еднакво прилагане на т.2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, не попада в обхвата на предпоставките, при които правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и развитието на правото, съгласно т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допусне и на поддържаното от касационните жалбоподатели самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. От съдържанието на решението не се установява прилагане от страна на съда на отменена правна норма или прилагане на правна норма в обратен смисъл. Липсват данни и за грубо нарушаване на правилата на формалната логика, които да са довели до явна необоснованост на изведените от апелативния съд изводи. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение