Определение № 2236 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 19666/30.05.2025 г., подадена от Община Марица срещу решение № 404 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 20245300500661/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 7 от 02.01.2024 г. по гр. д. № 10906/2022 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявения иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Община Марица, че Т. З. М. е собственик на основание давностно владение на 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място], Община Марица, с площ от 12 657 кв.м, в местността „В. “, вид на територията: земеделска, заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на л. 64 от в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на ПдОС, която скица представлява неразделна част от въззивното решение. Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че пред първостепенния съд ищецът Т. З. М. твърди, че през 1978 г. закупил с нот. акт № 198, том 8, дело № 4206/1978 г. дворно място с идентификатор ***, с площ от 944 кв.м, с адрес: [населено място], община М., [улица], в който имот били построени 4 сгради, както следва: с идентификатор **** – жилищна, с площ от 97 кв.м; с идентификатор **** – селскостопанска, с площ от 40 кв.м; с идентификатор **** – гараж, с площ от 35 кв.м, и с идентификатор **** – селскостопанска, с площ от 58 кв.м, която частично попадала в имот с идентификатор *** и в имот с идентификатор ***. Имот с идентификатор *** бил частично заграден от ищеца, който завладял площ от 300 кв.м, която ползвал заедно със селскостопанската постройка с идентификатор ****. Този имот бил частна общинска собственост, като ищецът се позовава на Решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. № 16/2021 г. и поддържа, че е придобил въз основа на давностно владение собствеността върху 300/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***. Пред въззивния съд, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, във връзка с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, е допуснато изменение на предявения иск, а именно: да се признае ищецът за собственик въз основа на давностно владение върху 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***. Владението било осъществявано повече от 10 години преди 24.02.2022 г., било явно и демонстрирано пред служители на Община Марица. От своя страна, ответникът оспорва иска, като се позовава на чл. 86 ЗС, съгласно който не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост, и твърди, че процесният имот е образуван от разделянето на имот с идентификатор ***, като имотът е актуван и вписан като частна общинска собственост с акт № * за частна общинска собственост от 30.07.2014 г., и се стопанисва и управлява от кмета на Община Марица на основание чл. 12, ал. 5 ЗОС. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е признато обстоятелството, че страните по делото не спорят относно границите на имот *** по действащите КККР на [населено място] както и че същият е актуван като частна общинска собственост. Въззивният съдебен състав е приел, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че процесният имот се владее от Т. М.. Според свидетеля К. Т. западната част на имота е оградена, има постройка, навес с площ от около 50-60 кв.м; навесът е изграден като свинарник, има варели и бидони; в селото всички знаели, че този двор е на ищеца. Свидетелят Д. Т. - кмет на [населено място], си спомня, че имотът, който граничи до собствения на ищеца имот, е общински, мястото било заградено от ограда с врата, като ищецът полагал грижи за имота, защото преди било корито на река и впоследствие ищецът ползвал имота като съседен на неговия; границата била каналът, това било дере, където е поставена оградата на ищеца; виждала се сграда в западната част на общинското място, завладяна от ищеца; имало дело за незаконен строеж на постройките, изградени от Т. М. в общинското място; с просто око се виждало докъде е имотът на ищеца и къде е общинският имот; молба за закупуване на имота по законоустановен ред не била постъпвала в кметството. Въззивният съдебен състав е приел, че от свидетелските показания се установява обективната страна на владението на ищеца. Съдът е посочил, че от заключението на изготвената пред него съдебно-техническа експертиза се установява каква част от процесния имот е заградена от ищеца и върху каква реална част от процесния имот той упражнява фактическа власт. Визирал е, че с решение № А02А/14.05.1995 г. на ПК при Община Марица е възстановено правото на собственост в полза на община Марица по отношение на недвижим имот - дере от 14.363 дка, четвърта категория, местност „В.“, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне. Въз основа на това решение е издаден акт № 110 за частна общинска собственост от 15.12.2003 г., вписан в СП на 22.02.2006 г. Съдът е посочил, че решението на ПК представлява индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта - земеделската земя, така и по отношение на субекта, и легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи - решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Преди да се разгледа въпросът дали ищецът е упражнявал фактическа власт с белезите на владение, най-напред следва да се изследва въпросът дали фактическата власт върху реални части от имот от вида на процесния, дори и да притежава характеристиките на владение, е принципно годна да доведе до придобиване на собственост върху идеални части, съответни на завладените реални части. Отрицателният отговор на този въпрос прави безпредметно да се изследва дали ищецът е упражнявал владение върху реални части от имота с продължителност повече от 10 години и дали може да се придобива по давност имот, който е общинска частна собственост. Като е взел предвид разпоредбите на Закона за собствеността, решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС на РБ, решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съдът е заключил, че давностен срок за придобиване на имоти частна общинска собственост е могъл да тече от 01.06.1996 г.; за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата е започнала да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд по конст. д. № 16/2021 г. на 08.03.2022 г.; за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок също следва да бъде зачетен. Ищецът в първоинстанционното производство е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр. 33/1996 г.) и понастоящем, поради което следва да се приеме, че към момента на предявяване на иска на 27.07.2022 г. (както и до 19.01.2018 г.) десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и същият е придобил съответните идеални части от имота по давност. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, като постановено по нередовна искова молба и свръх петитум. Евентуално твърди и че решението е неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, тъй като в обстоятелствената й част се сочи владение на реална част от спорния имот, докато с петитума се иска признаване право на собственост върху идеална част от същия, т.е. налице е противоречие между обстоятелствена част и петитум. Същевременно с въззивното решение недопустимо е признато за установено, че Т. М. е собственик на 782/12657 ид.ч. от поземления имот, които идеални части са заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1 с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6 с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключението на вещото лице. Въззивното решение е недопустимо и защото ищецът не е заявил искане за установяване, че претендираните от него 782/12657 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** са заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключението на вещото лице. Ищецът единствено заявява петитум за установяване. че е собственик на 782/12657 ид.ч. от процесния поземлен имот. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателят формулира въпроса: Допустимо ли е при действието на ЗТСУ (отм.) и при действието на ЗУТ придобиването на идеална част от поземлен имот чрез владение върху реално определена част от него, като се позовава на противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: решение № 185/01.03.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 3/20.04.2012 г. по гр. д. № № 724/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 60129/14.12.2021 г. по гр. д. № 798/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. На трето място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика, е формулиран въпросът: В хипотезата на владение на имот общинска собственост, започнало в период, в който нормативно е било забранено придобиването му по давност до 1996 г. (а след това течението на придобивната давност е било спряно до обнародването в ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г. на решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/2021 г.), необходимо ли е фактът на владението да е достигнал до знанието на собственика – общината, чрез нейния законен представител, или е достатъчно владелецът да е демонстрирал владението си само по отношение на трети лица, които не са собственици, чрез конклудентни действия, като например: ограждане на имота, обработване и други. В тези случаи ще се счита ли за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС по аналогия на разрешението, дадено с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. На четвърто място, в случай че съдът счете, че горният въпрос не попада в селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и че за неговото разрешаване е налице съдебна практика, жалбоподателят поставя същия въпрос за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на приетото в: р ешение № 1300/09.12.2008 г. по гр. д. № 5861/2007 г. на ВКС, решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 9/10.03.2020 г. по гр. д. № 1440/2019 г. на ВКС, II г. о., както и на общите принципни постановки на ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. На последно място, отново при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, възраженията и доводите на страните (визирано противоречие по него с р ешение № 60215/09.12.2021 г. по гр. д. № 4178/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ВКС, II т. о. и др.). От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Т. М. намира, че са налице условията за прилагане на конверсия. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение, с оглед заявената искова претенция и крайния резултат от спора съгласно постановения от Окръжен съд – Пловдив съдебен акт. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,