Определение № 319 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2993/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и с чл. 279 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца по делото К. М. Б. срещу разпореждане № 1994/18.04.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 2842/2021 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното разпореждане е върната касационна жалба с вх. № 3125/06.04.2022 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 271/07.03.2021 г., постановено по същото гражданско дело. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС разпореждане на окръжния съд (така – разясненията в мотивите към тълкувателното решение № 2/2018 от 23.06.2022 г. на ОСГТК на ВКС). В частната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното разпореждане. Поддържа са, че производството по ЗЗДН е двуинстанционно, но според жалбоподателя то е такова само по отношение на правораздаването, свързано с фактите по делата. В тази връзка той се позовава на чл. 124 от КРБ, съгласно който ВКС осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища; позовава се и на решение № 2/10.02.2005 г. по конст. дело № 9/2004 г. на Конституционния съд (КС). Изтъква, че с касационната си жалба иска осъществяване на касационен контрол по отношение прилагането на закона, без да се обсъждат фактите по казуса. Сочи и че с въвеждането с новата ал. 2 на чл. 280 от ГПК на понятието „очевидна неправилност“, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване, се утвърждават и разширяват възможностите на ВКС да упражнява контрол по правилното прилагане на закона, по инициатива на страна по делото. Излага и съображения, че разпоредбите на чл. 124 от КРБ и чл. 280, ал. 2 от ГПК целят да избегнат противоречиво правоприлагане и безконтролно и изолирано прилагане на закона от съда, който е последен по правораздаването по фактите, особено в случаи на очевидна неправилност, какъвто според жалбоподателя е и настоящият случай. Ответницата Д. Н. Ч. в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Жалбоподателят е подал касационната си жалба с вх. № 3125/06.04.2022 г. срещу решението № 271/07.03.2021 г. на ВОС, което е постановено по реда на чл. 17 от ЗЗДН. Съгласно изричната разпоредба на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН, това второинстанционно решение на окръжния съд е окончателно, т.е. то не подлежи на обжалване и на съдебен контрол от горестояща инстанция, включително – не подлежи на касационно обжалване пред ВКС, поради което подадената касационна жалба срещу него е процесуално недопустима и правилно е върната с обжалваното разпореждане № 1994/18.04.2022 г. на ВОС. Доводите на жалбоподателя за неправилност на обжалваното разпореждане, са неоснователни. Както вече беше посочено, съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН, решението на окръжния съд е окончателно и влиза в сила на датата на постановяването и обявяването му. По този начин законодателят изрично е изключил по-нататъшен съдебен контрол по отношение на това второинстанционно решение и такъв е процесуално недопустимо да бъде осъществен, включително от ВКС – като касационна инстанция – относно правилното приложение на материалния или процесуалния закон от окръжния съд. Жалбоподателят неоснователно се позовава в тази връзка на разпоредбата на чл. 124 от КРБ и на решение № 2/10.02.2005 г. по конст. дело № 9/2004 г. на КС. ВКС упражнява правомощието си по чл. 124 от КРБ за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, както чрез правораздавателната си дейност по конкретни дела (най-вече като касационна съдебна инстанция, но не само), така и чрез специфичната си тълкувателна дейност, обективирана в тълкувателни решения и постановления по чл. 124 от ЗСВ, с които се дава тълкуване с по-висока степен на абстрактност на правни норми. Тези две дейности са ясно разграничени и в соченото от жалбоподателя решение № 2/10.02.2005 г. по конст. дело № 9/2004 г. на КС, в мотивите към което изрично е прието, че в случаите, когато съдебният акт, постановен от апелативен или окръжен съд, е окончателен, изправяне на неточното прилагане на закона или уеднаквяването на противоречивата съдебна практика по тези дела не би могло да бъде извършено чрез инстанционния контрол, осъществяван от ВКС; както и че в тези хипотези упражняването от ВКС на тълкувателното си правомощие е единственият способ да се приложи разпоредбата на чл. 124 от КРБ. Жалбоподателят очевидно не прави разграничение и смесва (волно или неволно) тези две правоприлагащи дейности, осъществявани от ВКС, поради което и превратно се позовава на горните разяснения, дадени в мотивите към решение № 2/10.02.2005 г. по конст. дело № 9/2004 г. на КС, от което по никакъв начин не произтича извод, ВКС да дължи произнасяне по процесуално недопустима касационна жалба, подадена срещу съдебен акт, който законодателят е обявил за окончателен. Неоснователно жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Този селективен критерий е приложим в касационното производство само при подадена процесуално допустима касационна жалба, и не може да обоснове процесуална допустимост на жалбата, когато тя е подадена срещу необжалваем съдебен акт, каквото е и решението на окръжния съд съгласно чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН. При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира обжалваното разпореждане № 1994/18.04.2022 г. на ВОС за валидно и процесуално допустимо, а по горните съображения – и за правилно, поради което то следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ пред настоящата инстанция, в размер 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение