Определение № 1622 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Н. Р. Г., чрез пълномощник адв. Ц. С., срещу въззивно решение № 2098/10.04.2024 г. по в.гр.д. № 995/2024 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 18895/17.11.2023 г. по гр.д. № 30628/2023 г на Софийски районен съд, е прието за установено, по иск на „АУТОХАУС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, [населено място], с ЕИК[ЕИК], с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.55 ал.1 ЗЗД, че Н. Р. Г. дължи на дружеството - ищец сумата 11 735 лв. - заплатена на 16.06.2022 г на неосъществило се основание, ведно със законна лихва от 05.12.2022 г до изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 158/04.01.2023 г. по ч.гр.д. № 66553/2022 г на СРС. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че събраните по делото доказателства не са били обсъдени задълбочено и в тяхната цялост от въззивния съд, в следствие на което бил направен необоснован извод, че не са налице две различни сделки на различни основания между различни страни, а сделката е една. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, е поставен процесуалноправен въпрос, за задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства, и въз основа на тях да направи своите правни изводи. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: TP № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/201, г. на ВКС, IV г.о.; решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о. и др.; Ответникът по касационната жалба „АУТОХАУС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, [населено място] в писмен отговор, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните не спорели, че са били в преддоговорни отношения във връзка със закупуване от страна на дружеството – ищец на МПС марка „Ламборджини“, модел „Урус“, с рег. [рег.номер на МПС]. Установено е, че на 16.06.2022 г ищецът превел по банковата сметка на ответника, сумата от 11 375 лв., с посочено основание за плащането в платежното нареждане - „плащане за URUS“. На 21.06.2022г ищецът превел по банковата сметка на „Порта Дорс Полша“, чийто управител бил ответникът Н. Г., сумата от 196 000 лв. Не било спорно също, че на 21.06.2022 г. представители на страните са се явили в кантората на нотариус Х. В., но до сключване на договор за покупко-продажба на процесния лек автомобил не се е стигнало. Това се установявало от свидетелските показания на св. К. - син на управителя на ищцовото дружество и на св. Б. – помощник нотариус в посочената кантора. Според показанията на първия свидетел, той в качеството на пълномощник на ищцовото дружество се явил в кантората на нотариуса, но отказал да закупи лекия автомобил, тъй като се усъмнил в техническата му изправност, доколкото установил, че автомобилът бил внос от Америка, където претърпял щета. Процесната сума, с равностойност 6000 евро, била преведена по личната банкова сметка на ответника /тази сметка първоначално му била посочена от ответника, след първоначално проведените между тях разговори за закупуването на автомобила с прилежащ комплект зимни гуми/, а преводът за автомобила бил по сметка на дружеството на ответника, защото в последствие се оказало, че автомобилът е собственост на това дружество. Като огледал автомобила установил, че същият има недостатъци и отказал да го купи, а ответникът се съгласил. В последствие ответникът отказал да върне процесната сума като се позовал на разходи по провалената продажба. Според свидетеля гуми без самия автомобил не били необходими на ищеца. Ответникът прекъснал комуникация с тях и не върнал парите. Прието е за установено също, че с платежно нареждане от 27.06.2023 г., ответникът наредил по банкова сметка на „Ен Джи Групс“ ЕООД /чийто управител е/, въз основа на издадена от дружеството фактура № [ЕГН]/16.06.2022г., сума в размер на 11 731 лв., представляваща стойността на пълен комплект 4бр. джанти и зимни гуми „Пирели спорт пакет“ за МПС марка „Ламборджини“, модел „Урус“. Джантите и гумите ответникът предал на отговорно пазене на дружеството „Медина-Мед“, съгласно протокол за съхранение на автомобилни гуми от 16.06.2022 г. По спорния между страните въпрос, дали отношенията им касаещи процесната сума са свързани с акцесорна договорка към договор за продажба на лек автомобил /твърдения на ищеца/, или представляват отделен договор за продажба на гуми с джанти /твърдения на ответника/, въззивният съд след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и разменената между страните кореспонденция по „Вайбър“ преди и след дата 21.06.2022 г. е приел, че страните са били в едни общи преддоговорни отношения за продажба на лек автомобил и принадлежности към него - гуми с джанти. Преводът на процесната сума бил извършен на основание „плащане за URUS“ т.е. за въпросната съвкупност от вещи л.а. марка „Ламборджини“, модел „Урус“, с отделен комплект гуми с джанти. Такава била и нормалната търговска практика – автомобилите да се продават и със съответния втори комплект зимни/летни гуми с джанти. Без значение било, че плащането на процесната сума е извършено по сметка на физическото лице ответник, а на другата сума – по сметка на дружество на ответника, тъй като ищецът при плащане на процесната сума не е знаел, дали автомобилът ще му бъде продаден от ответника или от негово дружество. Прието е, че направеното от първоинстнционния съд „разкъсването“ на процесното правоотношение на два отделни договора и то между различни лица е изкуствено и противоречи на наличните доказателства. От кореспонденция по „Вайбър“ било видно, че страните са обсъждали въпроса за продажбата общо, като процесната сума с равностойност 6000 евро е обсъждана евентуално да се преведе заедно с другата сума от около 100 000 евро т.е. общо 106 000 евро. Също общо било обсъждано и връщането на двете суми. Въззивният съд е посочил също, че в случая не става въпрос дори за гуми с джанти за често закупуван и широко разпространен лек автомобил, а за такива за спортен автомобил, който е много скъп и много рядък, като гумите и джантите за него на практика не биха могли да се ползват освен за конкретния модел автомобил и много трудно биха могли да се реализират отделно. Гумите и джантите били договаряни като принадлежност и последиците за тях следвало да са такива, каквито са за основния предмет на договора. По делото било безспорно, че не се е стигнало до продажба на лекия автомобил и същото трябвало да се приеме и относно продажбата на гумите и джантите. Отказът на ищеца от сключване на продажбата на автомобила, представлявал и отказ от продажба и на гумите и джантите. Прието е, че е налице фактическият състав на чл.55 ал.1 ЗЗД, тъй като ответникът получил процесната сума на неосъществено основание – не бил сключен договор за продажба на цялата съвкупност от вещи, а гумите и джантите били в негово владение, като били предадени за пазене на трето лице, и не се намирали у ищеца. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства, и въз основа на тях да направи своите правни изводи. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в т. ч. и цитираната от касатора, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд, в случая е съобразил процесуалните си задължения, че в мотивите на решението си следва да обсъди всички релевантни за спора обстоятелства, доводите и възраженията на страните, както и да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като посочи на кои от тях дава вяра и защо, респ. кои не кредитира. Изложени са конкретни и ясни съображения за обстоятелствата, въз основа на които решаващият състав на съда е достигнал до крайния извод за основателност на иска. След преценка на доказателствения материал по делото, въззивният съд е приел, че по делото са налице всички елементи на фактическия състав на правото по чл.55 ал.1 ЗЗД - ответникът получил процесната сума на неосъществено основание, предвид факта, че не бил сключен договор за продажба на цялата съвкупност от вещи /автомобил и допълнителен комплект гуми и джанти/, предмет на преддоговорните отношения между страните. Ето защо не е налице соченото допълнително селективно основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този обем и оценка на доказателствата, респ. с крайният решаващ извод на съда касаят доводи за необоснованост на съдебният акт, които не са предмет на проверката в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение