Определение № 1873 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3391/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. М. против въззивно решение № 62 от 29.03.2023 г. по в.гр.д. № 5/2023 г. на Окръжен съд- Силистра, с което е потвърдено решение № 471/03.08.2022г. по гр.д. № 529/2022г. на Районен съд – Силистра, с което е отхвърлен предявеният от Р. С. М. установителен иск за собственост за признаване за установено по отношение на Ф. С. Е. и Н. С. П., че е собственик на поземлен имот с кад. № ....., кв. 18, за който са отредени УПИ ..... и УПИ ..... по плана на [населено място], общ. Д., одобрен със заповед № 419 от 20.12 1990 г., с площ от 1470 кв.м., заедно с построената в него полумасивна жилищна сграда и паянтова стопанска сграда на основание изтекла придобивна давност, считано от 1985 г. до момента и на основание чл.32, ал.2 ЗС е разпределено ползването на имота, като на основание чл. 30, ал.3 ЗС Р. С. М. е осъден да заплаща Ф. С. М. и Н. С. П. обезщетение за невъзможността им да ползват описаната в решението сграда в размер на по 25 лв. месечно, считано от влизане на решението в сила до настъпване на промяна в обстоятелствата.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Възможно ли е сънаследник да придобие по давност дяловете на останалите сънаследници от съсобствен недвижим имот на реално обособени части от наследствен имот, при липса на комуникация и интерес от страна на останалите сънаследници? Сочи се противоречие с решение №5/25.01.2010 г. по гр.д. №2778/2008 г. на ВКС, I г.о.

2. Следва ли да се игнорират декларация за заплащане на 279 кв.м. отстъпено от парцел X.- 89 към парцел X. -89/стар регулационен план от 1951 г.на [населено място], действал до 1991г./, както и данни за открити на името на касатора партиди за ел. енергия и вода и за заплащане на данък от него до 2017г., без такъв да е заплащан от ищците по делото? С ледва ли да се игнорира изявление на майката на касатора, че имотът е негов, както и евентуално осъществявано владение на имота след смъртта на бащата на страните през 1976 г., заедно с майката на страните? Поддържа се противоречие на изводите на съда с решение №532 от 06.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№1459/2009 г. по описа на ВКС, I г.о.; решение №114 от 20.06.2016 г. по гр.д.№760/2016 г., на ВКС, I г.о.; Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г. по тълк.№1/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 91 от 02.07.2010 г. по гр.д. №713 от 2010 г. на ВКС; решение №465/27.05.2010 г. по гр.д.№1199/2009 г. на ВКС, I г.о.; решение №6/2010 г. по гр.д. №2760/2008 г. на ВКС, I г.о.; решение N2304 от 04.05.1995 г. по гр.д.№75/1995 г. на ВКС, I г.о..

От ответниците по касационната жалба Ф. С. М. и Н. С. П., чрез адв. Р. Н., е постъпил в срок писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

В установения от закона срок не е постъпил отговор на касационната жалба от Г. Б. М..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба в частта й против въззивното решение, постановено по иска по чл. 32, ал.2 ЗС следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Касационната жалба против решението в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по иска по чл. 30, ал.3 ЗС също следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на иска под 5 000 лв. /цената на уважените искове, определена по правилото на чл.69, ал.1, т.7 ГПК, е по 900 лв. за всяка от ищците/, което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Касационната жалба против решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото и ищец по насрещния иск/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Въззивният съд е потвърдил решението на районния съд, с което е отхвърлен установителният иск за собственост, като на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите, изложени в първоинстанционното решение. В последното е прието за установено, че с писмен договор за покупко- продажба на недвижим имот от 09.02.1966 г. Д. Д. К. е продал на С. М. М. дворно място от 1250 кв.м., заедно с построената в него къща от три стаи и салон. Подписите на страните по договора са удостоверени от председателя на Общинския народен съвет [населено място] със заверка № 141 от 10.02.1966 г. Въз основа на удостоверения, издадени от [община] е прието за установено, че поземлен имот с кадастрален № ....., кв.18, за който са отредени УПИ X. и X. по плана на [населено място] от 1990 г., е идентичен с имота, предмет на договора за покупко - продажба, както и че той съответства на УПИ X. - 89 в кв. 14 по стария регулационен план на селото от 1956 г. С. М. е починал на 12.08.1976 г. и е наследен от съпругата си Н. К. А., както и от децата си- страните по делото Ф. С. Е., Р. С. М. и Н. С. П.. Н. К. А. починала през 2017 г. и няколко дни след това Р. С. М. заключил имота и изгонил сестрите си от него. Въз основа показанията на разпитаните свидетели е прието за установено, че след като сключил брак Р. С. М. заживял със съпругата си в процесния имот, после за няколко години пребивавал в Т.. През 1989 г. заедно със семейството си и с майка си заминал за Турция. Завърнали се за период по - дълъг от година /децата му били записани като ученици през учебните 1990/1991 г. и 1991/1992 г./, след което отново заминали за Турция и се установили трайно там, където останал до смъртта на Н. К. А.. При второто отпътуване Н. А. не придружила семейството на сина си, а останала в спорния имот, който обитавала самостоятелно до смъртта си. Съдът е посочил, че според свидетелката О. майката на страните била на мнение, че спорният имот е собственост на сина й поради съществуването на традиция имотът да остава за сина в семейството, а на дъщерите да се предоставят средства при задомяването им.

С декларация по чл.14 ЗМДТ, подадена от Н. А. през 1998г., имотът е деклариран като съсобствен между нея и децата й. С декларация от 2017г. Р. С. М. е декларирал имота като съсобствен между него и сестрите му при равни квоти. Посочено е, че е представена и декларация от 1986 г., изходяща от лицето М. Ф. Х., удостоверяваща получаването на сумата от 418,50 лв. от Р. С. М. за „279 кв.м. отстъпено от парцел X. -89 към парцел X.-89“.

Спорно пред въззивния съд е било дали Р. С. М. е придобил по давност процесния имот. В тази връзка са изложени мотиви, че декларирането на имота от него като съсобствен със сестрите му е в противоречие с твърденията му, че още след смъртта на баща им е започнал да свои имота и е отблъснал владението им. Това той безспорно е направил през 2017г. след смъртта на своята майка, но от този момент не е изтекъл предвиденият в закона срок, за да може имотът да бъде придобит по давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е отрекъл възможността за придобиване по давност на идеалните части на сънаследници, а е приел, че в конкретния случай ищецът по установителния иск не е доказал, че е упражнявал владение върху имота, което да е продължило в изискуемия се от чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. Изводите на съда са, че той е установил владение след смъртта на майка си през 2017г., като подадената от него декларация по ЗМДТ от 2017г. е в противовес с твърденията му за осъществявано владение от по- ранен момент, доколкото той е декларирал имота като съсобствен, т.е. според въззивния съд намерението за своене на имота е демонстрирано спрямо останалите сънаследници едва след смъртта на майка им, когато Р. С. М. е заключил имота и е изгонил сестрите си от него.

Въпросът в последната му част, касаеща възможността за придобиване по давност частта на сънаследник при липса на комуникация с него, също не може да предпостави допускане до касационно обжалване. Касаторът не е поддържал, че е бил в обективна невъзможност да демонстрира спрямо сестрите си намерението си да свои целия имот и съответно и въззивният съд не се е произнасял по посочения въпрос.

Така, както е поставен, вторият въпрос не е правен такъв по смисъла на приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически, поради което и не може да обоснове допускането до касационно обжалване, защото отговорът му изисква анализ на събраните по делото доказателства и проверка правилността на изводите на въззивния съд за недоказаност на факта, че владението върху имота се упражнява не от 2017г., а от по- ранен момент, която проверка не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Освен това не може да се приеме, че въззивният съд е игнорирал събраните по делото доказателства, тъй като на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите, изложени в първоинстанционното решение. В последното са обсъдени доказателствата по делото, вкл. декларацията за платена от Р. С. М. сума, съставляваща стойност на придаваемо място, като е прието, че липсват данни този разход да е направен от него със съзнанието, че е единствен собственик на имота, а не като съсобственик, обсъдени са и показанията на свидетелите относно изявленията на майката на страните, че имотът е на сина й. Решаващият извод на съда е, че декларирането на имота от Р. С. М. като съсобствен опровергава тезата му за установяване на владение преди 2017г., а във връзка с този конкретен извод на съда, правен въпрос не е поставен.

Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по втория въпрос, то не следва да се извършва проверка за наличието на специалната такава по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - дали изводите на въззивния съд са в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС.

Касаторът е поискал допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не е посочил актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, в противоречие с които се е произнесъл въззивният съд.

Липсва обосновка и на искането за допускане касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК – касаторът не сочи защо произнасянето от ВКС по поставените от него въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. По приложението на чл.79, ал.1 ЗС е налице трайна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, която не се нуждае от осъвременяване.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Разноски в полза на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат, защото не са представени доказателства, че са направили такива.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение