Определение № 4943 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 137/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 7158 от 23.12.2024г. по гр.д. № 11513/2022г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 8018 от 13.07.2022г. по гр.д. № 48522/2021г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от М. Т. Т. срещу К. Г. А., установителен иск за собственост върху апартамент в [населено място] на [улица], ет.4, ап.7, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Касационната жалба е подадена от ищцата М. Т. Т. чрез адв. В.. Твърди се, че решението е неправилно. В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочена е практика на Върховния касационен съд и са поставени правни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност, както и да изложи в мотивите си конкретни съображения във връзка с тях. Визира се противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г.на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2000 г., Решение № 197 от 29.01.2020 г. по гр.д. № 1047/2019 г. на І г.о., Решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр.д. № 479/2021 г. на ІV г.о, Решение № 20 от 09.12.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на ІV г.о. Ответницата по касационната жалба К. Г. А. не изразява становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по установителен иск за собственост на М. Т. Т. против К. Г. А., нейна дъщеря, с предмет жилище - апартамент, което ищцата счита, че е придобила по давност. Твърди, че живее и ползва жилището от 1998г. когато то е закупено на името на дъщеря й. Владение е установено от декември 2001г. и то произтича от сключено между двете споразумение, по силата на което ищцата е предоставила в заем на дъщеря си паричните средства за купуване на имота и е уговорено, че при невъзможност да ги върне в определения срок 31.12.2001г., ответницата ще й прехвърли собствеността. Сочи, че ответницата пребивава преимуществено в чужбина, ищцата упражнява фактическа власт, поддържа, ремонтира имота със съзнанието на собственик. През лятото на 2021г. ответницата се задържала в България и предявила претенции към имота, което станало повод за завеждане на иска. Ответницата К. Г. А. в отговора си признава, че ищцата живее в имота от самото му закупуване въз основа на сключеното между двете споразумение. Не оспорва твърдението, че не е изпълнила своето задължение за заплащане на дължимата сума. От фактическа страна е установено, че с нотариален акт № 200/23.10.1998 г., том I, по нотариално дело № 201/1998г. на Нотариус В. Ч. ответницата К. А. е купила процесния апартамент. На 28.09.1998 г. е сключено писмено споразумение между ищцата и ответницата, според което ищцата М. Т. предоставя на дъщеря си в брой 21 000 000 лв. /неденоминирани/, равняващи се на 12 615 щатски долара за покупката на жилище в груб строеж, намиращо се в [населено място], [улица] площ 45,60 кв.м. В раздел III е уговорено, че в тригодишен срок /най-късно до 31.12.2001 г./ сумата следва да бъде възстановена, а при неиздължаване на заеманата сума получилата я страна - К. А. се задължава в двумесечен срок от 31.12.2001 г. да прехвърли на заемодателката правото на собственост върху имота.Събрани са свидетелските показания на А. А. - съседка на ищцата, която я познава от 2000 г., когато свидетелката се нанесла в жилищната кооперация. Според свидетелката никой друг освен ищцата не е живял в жилището и тя смята, че апартаментът е собственост на ищцата. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, приемайки че липсва един от елементите на владението - ищцата не е демонстрирала пред дъщеря си, че владее имота за себе си. Тя е допусната в имота от дъщеря си и затова пребиваването в него не може да се приеме като противопоставяне на собствеността й. Споразумението има облигационен характер и не е годно основание за упражняване на владение върху имота. Въззивната инстанция е споделила мотивите на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратила към тях. Пред Софийски градски съд е представено нововъзникнало доказателство: писмена покана, отправена от К. Г. А. до М. Т. Т., връчена й на 15.10.2023 г. чрез ЧСИ, в която е поискано предаване на ключовете от апартамента; в поканата се съдържат признания, че от момента на закупуване на имота ищцата живее в него, владее го, плаща данъци, разноски за поддръжка и ремонти, понеже ответницата рядко пребивава в България; че при всяко свое пребиваване в имота ответницата не е била допускана в имота от ищцата и се налагало да пребивава в хотел или на други места; че ищцата „всячески свои имота“ и твърди, че го е придобила и той е неин. Решаващият съд е приел за безспорно, че от датата на споразумението 28.09.1998г. ищцата „е започнала да владее имота“ и че договорената сума не е била платена, в каквато насока е налице признание в отговора на исковата молба. Намерил е за спорно дали е извършено владение и в какъв период. Констатирал е, че представеното споразумение съдържа два договора. Първият е договор за заем. По него са индивидуализирани страните, неговият предмет и срокът за издължаване. Вторият договор е предварителен договор за прехвърлянето на недвижимия имот, закупен с предоставената сума, под условието ако същата не бъде върната на кредитора. Съдът е посочил, че предварителният договор е сделка, при която не се прехвърля правото на собственост, а се договоря сключването на окончателен договор, който на свой ред би бил годно прехвърлително основание. Поради това осъществяваното владение е недобросъвестно и при него стои въпроса за противопоставимостта му на действителния собственик. Съдът е изтъкнал, че доказателствената тежест за установяване на всички елементи на владението е на ищеца и е счел, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, че ищцата е обективирала пред ответницата намерението си да свои имота като свой; показанията на разпитаната свидетелка не оборват този извод, тъй като демонстриране намерението да се счита имота като свой следва да е спрямо собственика, а не само спрямо трети лица. Посоченото в представената пред въззивната инстанция покана, че ищцата не осигурява достъп до имота на ответницата, не е описано по начин и като конкретни дати или поне по периоди, за да бъде извършена преценка дали действително е имало противопоставяне от владелеца на собственика. В исковата молба се твърди, че първото противопоставяне на ответницата на ищцовото владение е било на 10.06.2021 г., т.е. едва към този момент е обективирано намерението за своене на вещта като своя. По тези съображения съдът е потвърдил отхвърлянето на иска. При преценка на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, приема, че такива са налице. Правният въпрос за задължението на съда да се произнесе по доводите и възраженията на страните, да обсъди събраните доказателства и да ги прецени в съвкупност, е релевантен за изхода на спора. Наведените от касатора оплаквания са за необсъждане на текста на поканата, отправена от ответницата, в която се признава, че от 2001г. ищцата владее имота, плаща разноски за поддръжка и ремонт и не допуска ответницата в него. Тъй като въззивният съд не е взел предвид тези изявления в поканата, представляващи признания на факти, а е приел, че ищцата е противопоставила своето намерение за своене за първи път през 2021г., то следва да се прецени съответствието на въззивното решение с посочената практика - Решение № 197 от 29.01.2020 г. по гр.д. № 1047/2019 г. на І г.о., Решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр.д. № 479/2021 г. на ІV г.о, Решение № 20 от 09.12.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на ІV г.о. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.