Определение № 1323 от 13.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 585/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“АД срещу решение № 2644 от 05.10.2022г. по в.гр.д. №12899/2021г. на Софийски градски съд в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 58512/2016г. на СРС, 45 състав и в частта, имаща за резултат уважаване на иска с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД над сумата 1 139.46лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължима за периода от 20.12.2013г. до 18.10.2016г. върху главното парично вземане за надплатени суми за възнаградителна лихва по договор за банков кредит № TR 70731444/22.10.2007г.

С потвърдената част на първоинстанционното решение са уважени предявените срещу банката от С. П. Т. и С. Т. обективно кумулативно съединени искове: - с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 2 и чл. 143 от ЗЗП за установяване, че оспорената от ищците част от клаузите на т.11.1.1., чл. 11.1.2 и чл. 11.1.3 от общите условия, приложими към договор за банков кредит № TR 70731444/22.10.2007г., са нищожни като неравноправни;

• с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на сумата 7 226. 65 лв., представляваща недължимо надвзета разлика между договорената и реално заплатена за 60 месеца възнаградителна лихва за периода от 05.11.2011г. до 04.11.2016г. по същия договор за банков кредит.В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Като постановени в нарушение на материалния закон се оспорват изводите на СГС по отношение на установителните искове за нищожност на договорни клаузи. Поддържа се, че кредитополучателите не са навели твърдения за наличието на допълнителните белези за неравноправност по т.1-18 на чл.143 ЗЗП. Поддържа се също, че трите клаузи в оспорените им части са индивидуално договорени, а годишният лихвен процент от 8.75% е за целия срок на договора и е отнапред известен на заемополучателите. Оспорва се правилността на решението и по исковете за неоснователно обогатяване като се твърди, че действията на банката са съобразени с включените в договора условия и предпоставки и с договореното конкретно условие за увеличаване на лихвения процент единствено и само, когато условията на кредитните пазари, от които зависи този лихвен процент, доведат до необходимост от увеличаването му най малко с един пункт/процент. Изложени са и съображения, че ако част от процесните суми, които се претендират като надплатени, са заплащани от единия ищец, другият не може да получава обратно част от това плащане, след като той не се е обеднил с него; съответно, че няма основание плащанията, извършени от трето лице, да бъдат присъждани на ищците, тъй като те биха имали основание да получат само това, с което са се обеднили, а на първо място следва да се докаже обедняването; че не е налице основание за солидарна процесуална легитимация на ищците. Изложени са и съображения за неправилност на решението в частта по иска по чл.86,ал.1 ЗЗД като се твърди, че в поканата за плащане, връчена на 20.12.2013г., не е посочена конкретна сума, подлежаща на възстановяване и срок. Изложени са съображения за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неизвършване на преценка на доказателствения материал и за необоснованост. Искането е за отмяна на решението в частта за уважаване на исковете и отхвърлянето им. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването поради очевидна неправилност по съображения, че след като въззивната инстанция е приела, че не следва сумите да бъдат присъдени при условията на солидарност, е потвърдила първоинстанционното решение, с което е признато правото на ищците да получат солидарно исковата сума. Иска се допускане на обжалването при въведена по въпросите: 1/ „ Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за кредитополучателя размер, нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя?“ като се твърди противоречие с решението по т.д.№ 2481/2017г. на 2 т.о. на ВКС 2/ „ Допустимо ли е клаузите, които определят възнаградителната лихва или цената на кредитната сделка по смисъла на чл.430,ал.2 ТЗ, да бъдат прогласявани за нищожни на основание чл.143 ЗЗП, предвид разпоредбата на чл.145,ал.2 ЗЗП, предвиждаща забрана за извършване на преценката за неравноправност на клауза, определяща основния предмет на договора?“ Искането е за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради „липса на практика на ВКС.

3/ „За да бъде клауза от договор неравноправна, необходимо ли е същата освен да отговоря на общите изисквания за неравноправност по чл.143 ЗЗП, едновременно с това да попада и в обхвата на някоя от изрично изброените в същата норма хипотези от 1 до 18, като в също време не попада в някое от изключенията по чл.144 ЗЗП?“ Отново се поддържа, че въпросът е значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с аргумента, че ако не бъде допуснато до касационно обжалване, решението на СГС би довело до въвеждане на порочна практика по приложението на чл.143 ЗЗП. Въведена е предпоставката на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, чието приложно поле е аналогично обосновано.

4/ „Допустимо ли е лице, което не се е обеднило с конкретна сума, да получи същата под формата на връщане на даването й без основание?“ като се твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС 4/28.05.1979г., с решението по т.д.№ 512/17 на 1 т.о. на ВКС и с решението по гр.д.№ 401/09г. на 4 г.о. на ВКС.

5/ „Следва ли в поканата при условията на чл.84,ал.2 ЗЗД кредиторът да индивидуализира вземането си по такъв начин, че да не оставя съмнение, че длъжникът е поканен да заплати именно претендираното в съдебното производство вземане?“ Въведена е допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК отново със съображенията, че по въпроса липсва практика на ВКС. В писмен отговор ищците оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. От тях е подадена и насрещна касационна жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Ищците са обжалвали решението в частта за отхвърляне на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД. По отношение на произнасянето от първоинстанционния съд за прогласяване нищожността на оспорените клаузи в тяхната цялост, са се позовали на недопустимост на акта на СРС в тази част. Ответната банка е обжалвала уважаването на установителните искове и на иска по чл.55,ал.1 ЗЗД. Съставът на СГС е обсъдил, че процесният договор е сключен от ищците С. П. Т. и С. Т. Т. - съответно кредитополучател и солидарен длъжник с "Уникредит Булбанк" АД на 20.08.2007г. при действието на Общи условия по ипотечен кредит на физически лица с договорена сума 38 000 лева, платима на месечни анюитентни вноски. Прието е, че договорът е бил предварително изготвен от банката като типов договор. Приложимият по кредита годишен лихвен процент е формиран като сборна величина от два компонента - пазарен /променлив/ компонент, обозначен като базов лихвен процент, равен на индекса едномесечен Софибор и фиксиран компонент, обозначен като надбавка, договорен в размер на 3, 650 процентни пункта. Анализирано е, че клаузите на чл. 11.1.1, чл. 11.1.2 и на чл. 11.1.3, чиято валидност е оспорена, предвиждат съответно едностранно определяне на базовия лихвен процент, представляващ първи компонент; задължителност на новоопределения лихвен процент за кредитополучателя и солидарния длъжник; уведомяването им от банката за изменението и възможност за едностранно увеличаване размера на лихвата по кредита при промяна на пазарните условия. Въззивният съд е счел за частично недопустимо решението по установителните искове поради произнасяне „свръхпетитум“ и е постановил частично обезсилване на акта на СРС в тази част.

По установителните искове в оспорената от ищците част е приел, че процесният договор попада под приложното поле на Закона за защита на потребителите. Констатирал е, че с т.11.1.1 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор № TR70731444/22.10.2007г. ( приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент по смисъла на т. 11.1 за различните валути и различните кредитни продукти се определя от Управителния съвет на банката или оторизирани от него органи и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс установен в т. 10.3 и т. 10.4 от условията на „Уникредит Булбанк“ АД по кредитите на физически лица, неразделна част от този договор, с които кредитополучателят е запознат; кредиторът уведомява кредитополучателя за определения от УС приложим базисен лихвен процент към съответния период на действие на договора за кредит и олихвяване чрез обявяването му на интернет страницата на банката, изричното му посочване в извлечението от кредитната сметка към съответния лихвен период и изпращане по пощата); с т.11.1.2. ( за промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, определен от УС на банката и/или оторизиран орган или лице, лихвените условия по Раздел I, т.4.1 до т.4.5 от договора се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения) и с т.11..1.3 ( при кредити плащани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението на съответната вноска/ годишният лихвен процент по кредита за съответния период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1 „а“ и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен план по т.4.1“а“, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка), е предвидена възможността за автоматично и едностранно - по волята на банката, увеличаване цената на ползвания кредитен продукт, което води до завишаване на цената на ползваната банкова услуга, без потребителят да има правото в този случай да се откаже от договора. За допустима е приета уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ - чл.144, ал. 4 ЗЗП, т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; при настъпването на тези обстоятелства, да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва; ако е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.

Счетено е, че оспорените клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП са неравноправни, тъй като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя са и нищожни съгласно чл.146 ЗЗП. Прието е, че наред с това, процесните клаузите не съдържат ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който при настъпили, и то неконкретизирани промени в пазарните условия, ще се формира новият базов лихвен процент; че отсъстват и клаузи относно обвързаността на изменението на лихвения процент с изменението на пазарните условия (с изключението промяната да е последица от промяна в индекса с повече от 1 пункт). Обосновано е, че липсата на конкретна методика води до възможност кредиторът произволно да променя размера на лихвите по кредита, а същевременно няма договорно поето задължение от банката за намаляване на БЛП, когато пазарните условия водят до необходимостта от намаляването му, което също води до несъответствие на процесните клаузи с общото изискване за добросъвестност, с оглед двустранния възмезден характер на банковия кредит. Мотивирано е, че за кредитополучателя липсва яснота относно обективните критерии за изменение на базовия лихвен процент и методиката, по която се определя стойността му; че уговорките са във вреда на потребителя при липса на яснота относно основанията за едностранно изменение на възнаградителната лихва и обективни критерии за промяна в пазарните условия, които биха ориентирали потребителите за допустимостта на изменението и произтичащите от него икономически последици за тях; че в случая императивните изисквания на ЗЗП са нарушени, посочената в договора цена на услугата - възнаградителна лихва - може само да нараства.

По отношение на клаузата на т.11.1.3 е изложено и, че изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици (с позоваване на решението по т.д. № 875/2017г. на 1 т.о. на ВКС). Обосновано е, че в случая клаузата на т. 11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно предвижда непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да я увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава възможност лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в тежест на кредитополучателя. За неоснователни са счетени доводите на ответника, че клаузата не подлежи на преценка за неравноправност на основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тъй като касае основния предмет на договора. Даден е отговор, че този аргумент би бил валиден, само ако тази клауза е ясно и разбираемо формулирана - за средно информирания и образован потребител да е било възможно да осъзнае последиците от приложението й. С позоваване на решението по т.д.№ 875/2017г. на 1 т.о. на ВКС, съставът на СГС е приел, че изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици, а в случая клаузата на т. 11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно предвижда непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да я увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава възможност лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в тежест на кредитополучателя. Като неоснователен е преценен и доводът на банката, че страните са уговорили в т. 4.1.а от договора фиксиран лихвен процент по съображения, основани на постановеното по аналогичен случай решение по т.д. № 2032/2021г. на 4 г.о. на ВКС. Прието е, че в процесния период е налице понижаване на показателя Софибор, но това не е довело до намаляване на начислената възнаградителна лихва, а органите на банката са включвали в базата за определяне на БЛП и т.нар. премия, с която банката е задържала възнаградителната лихва на високо ниво въз основа на непредвидени в договора механизми - чрез повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент. Отчетено и, че понятието „премия“ като компонент на базовия лихвен процент не е разписано в договора, страните не са постигнали съгласие за включване на допълнителен компонент при определяне на БЛП /т.нар. премия/, поради което се налага извод, че дължимата лихва е следвало да бъде променяна съгласно измененията на индекса Софибор. Обстоятелството, че е съставен погасителен план към договора за кредит е прието за недоказващо фиксирането на лихвения процент. След анализ е прието, че БЛП не е фиксиран на индекс Софибор към датата на сключване на договора, а се променя ежемесечно, като се отразява на договорената от страните възнаградителна лихва, а от там и на обусловените от нейната стойност лихви за забава.

За установено е прието, че като предварителни и едностранно формулирани от кредитора клаузите на договора, както и на Общите условия за сключване на съответния вид кредитен договор, относими за неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, не са индивидуално уговорени. Обосновано е, че като договорни клаузи Общите условия също трябва да отговарят на нормативните изисквания, установени в чл. 143 ЗЗП и в чл. 20, ал. 1 ЗЗП. Възприета е характеристиката на индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, посочена в решението по т.д. № 535/2016г. на първо т.о. на ВКС. Счетено е, че в настоящия случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, включително и по отношение на оспорените клаузи, както и да е имал възможност да повлияе върху тях. Въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства е обосновано, че не може да се направи категоричен извод, че оспорените клаузи на процесния договор са били предмет на индивидуално договаряне и че ищцата е имала право да влияе върху съдържанието им. По предявените осъдителни искове, основани на твърденията, че поради неравноправния характер на процесните клаузи от договора за кредит, ищците са платили суми, които надвишават размера на дължимите при равнопоставено договаряне, въззивната инстанция е квалифицирала, че ищците се позовават на изначална липса на основание - на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Обсъдено е, че извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков ипотечен кредит не може да произведе действие. Потвърден е изводът за неоснователност на доводите на „Уникредит Булбанк“ АД, че страните са уговорили в т. 4.1.а от договора фиксиран лихвен процент от 8, 75 %, поради което размерът на дължимата възнаградителна лихва за процесния период, следва да се определи при прилагане на този лихвен процент. Обосновано е, че за ответника не е съществувало валидно правно основание да получи плащане на лихви в повече от дължимата според курса на месечния Софибор и определената фиксирана надбавка от 3, 65 % и тези суми са платени при начална липса на основание и подлежат на връщане от ответника. Въз основа на счетоводната експертиза и след приспадане на възстановените от банката суми, е прието, че неплатената към момента разлика между дължимите и реално заплатените възнаградителни лихви по договора е в размер на 7 226, 68 лева, съответно първоинстанционното решение, в което е възприет същият резултат следва да бъде потвърдено. Обстоятелството, че двамата ищци са съпрузи е прието за необосноваващо възникване на активна солидарност между тях по съображенията, че съгласно чл. 121, ал. 1 от ЗЗД, солидарност възниква само в определените от закона случаи или при наличието на изрична уговорка между страните; че предвидената в чл. 32, ал. 2 СК солидарност между съпрузите касае „поети задължения”, а в случая ищците са кредитори, т.е. имат вземане, а не задължение; че активна солидарност не може да се изведе и от друг юридически факт, поради което вземането следва да се присъди в условията на разделност - конкретно поравно на всеки един от тях, както е приел първоинстанционният съд. Обсъдено е, че в случая фактът, че с договора за кредит двамата ищци са се задължили да заплащат солидарно на ответната банка месечните погасителни вноски, включително дължимата възнаградителна лихва, не обосновава възникване на активна солидарност между тях за процесните вземания, тъй като те не възникват по силата на тази сделка, а на извъндоговорно основание. Мотивирано е, че в процеса не е опровергано, че полученият кредит е отпуснат за нужди на семейството, и че със заплащането на месечните погасителни вноски се погасяват разходи за нужди на семейството, с оглед на което съобразно нормата на чл. 32, ал. 1 СК, е възприет извод, че претендираното вземане следва да се присъди в условията на разделност, по равно на всеки един от ищците.

По предявената претенция за акцесорното вземане за обезщетение за забава е съобразено, че задължението за връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е безсрочно и според задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.11.2019г. по тълкувателно дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни, тъй като при изпълнение на парични задължения, законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за изпълнение. Обсъдено е, че с жалба, получена от ответното дружество на 20.12.2013г., ищците са отправили искане за възстановяване на неправомерно надвзетата лихва в периода от 20.12.2008г. до 20.12.2013г., при заявени твърдения, че при определяне на размера на лихвата, банката е прилагала неравноправни клаузи за едностранно увеличаване на размера на възнаградителната лихва. Волеизявлението в този документ е преценено от състава на СГС като недвусмислена покана до длъжника за връщане на неоснователно получените суми в посочения период и е възприето, че от датата на получаване на жалбата ответното дружество е изпаднало в забава за връщане на получените при начална липса на основание суми, начислени в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г. Размерът на акцесорното вземане за забава за исковия период /20.12.2013г. до датата на подаване на исковата молба/ в размер на законната мораторна лихва, дължимо върху главното парично вземане - надплатени суми за възнаградителна лихва в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г., е определен на база заключението на експертизата в размер на 1 139. 46 лева, което е обусловило отмяната на първоинстанционното решение и уважаване на този иск в посочения размер.

Неоснователно е искането за осъществяване на директния достъп до касационен контрол. Освен че доводът на касатора за очевидна неправилност по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК („въззивната инстанция независимо, че приела, отсъствие на солидарност в отношенията между ищците, потвърдила първоинстанционното решение, с което е признато правото на кредитополучателите да получат солидарно исковата сума“), е обоснован с ирелевантни за този съществен порок съображения, които попадат под общата хипотеза на неправилност по чл.281,т.3 ГПК и не са в обхвата на порока очевидна неправилност, това твърдение не отговоря на данните по делото. С първоинстанционното решение не е постановено осъждане на банката да заплати при условията на солидарност сумата, за която осъдителният иск е уважен. Въззивната инстанция изрично е потвърдила извода на първоинстанционния съд, че вземането следва да се присъди в условията на разделност, по равно на всеки един.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първия въпрос от изложението. Той е предпоставен от твърдение на касатора, чиято основателност е изрично отречена от въззивната инстанция - от твърдението, че в договора за банков кредит лихвата е определена в отнапред уговорен с кредитополучателя размер. Условността, некоректността на заложената във въпроса предпоставка отнема характеристиката му на обуславящ - съществен задължителен критерий на общото изискване по чл.280,ал.1 ГПК, чието необходимо съдържание е очертано в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. По хипотетични въпроси е невъзможно осъществяването на касационния контрол, който е факултативен, т.е. касационното обжалване се допуска при строго очертани изисквания на процесуалния закон. При твърдението за несъобразяване на въззивното решение с цитираната практика на ВКС по този въпрос следва да се посочи, че решението по т.д.№ 2481/2017г. на 2 т.о. не дава различно разрешение от възприетото в обжалваното от касатора решение - ако в частта за определяне на размера на възнаградителната лихва, клаузата указва ясно и недвусмислено размера й към датата на сключване на договора, клаузата не би била неравноправна, но относно правото на банката да променя периодично включения като компонент на лихвата базов лихвен процент, такава клауза е неравноправна и поради това нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП доколкото не е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение. Същевременно с решението по гр.д.№ 2032/2021г. на 4 г.о. на ВКС (на което въззивната инстанция се е позовала) при идентична на настоящата редакция на уговорка в договор за банков кредит с кредитодател „Уникредит Булбанк“АД в т.11.1.3. от раздел II. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит, съставът на ВКС е приел, че с нея се осигурява възможност за увеличаване на годишния лихвен процент само при неговото увеличаване с повече от един пункт, не е предвидена възможност при промяна на пазарните условия, водещи до понижаване на базисния лихвен процент, лихвата да бъде намалена; че целият риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а банката не е поела никакъв риск и това поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда като потребител и води до съществено неравновесие в отношенията между страните, поради което е нищожна. В същото решение е прието, че при идентичната редакция на т.4.1, не е уговорен фиксиран лихвен процент, „тъй като ако лихвеният процент е бил уговорен като фиксиран, то остава неясно защо нееднократно управителният съвет на банката е вземал решение за повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица в лева, а това поведение съвсем ясно показва, че банката е разбирала значението на понижаващия се EURIBOR за размера на лихвите, които физическите лица - страни по договори за банков кредит й дължат. За да не понижи тези лихви, органите на банката са ги задържали на високо ниво въз основа на непредвидени в него механизми - чрез „повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент“.

Отговор на втория въпрос, че не подлежи на преценка за неравноправност на основание чл.145,ал.2 ЗЗП клауза, касаеща основния предмет на договора само ако е ясно и разбираемо формулирана, се съдържа в константната практика на касационната инстанция (поради което отсъства въведената от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК). Даденото от въззивната инстанция разрешение е в синхрон с тази практика, доколкото е преценено, че изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици, а в случая клаузата на т. 11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно предвижда непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да я увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава възможност лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в тежест на кредитополучателя. Отговор на третия поставен от касатора въпрос се съдържа в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.относно неравноправните клаузи в потребителските договори и конкретно в разпоредбата на чл.3,ал.1 ( В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора) и чл.3,ал.3 ( Приложението, условията, посочени в чл.3,ал.3, съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни). При произнасянето си във връзка с третия въпрос въззивната инстанция стриктно се е съобразила с разпоредбите на чл.143 във вр. с чл.146,ал.1 ЗЗП, с които са транспонирани цитираните текстове от Директивата, приемайки, че съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП (в редакцията към релевантния период), във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя; че според тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. Посочено е, че в чл. 143 ЗЗП (в релевантната редакция) са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца. По тези съображения отсъства основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос още по-малко в посочената от касатора хипотеза на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

Въззивната инстанция не е обсъждала и не е дължала произнасяне по четвъртия въпрос, съответно не е приела за допустимо „лице, което не се е обеднило с конкретна сума, да получи същата под формата на връщане на даването й без основание“, каквото оплакване стои зад въпроса. Във въззивната си жалба банката не е въвела аргументи, аналогични на изложените в касационната жалба по отношение на осъдителния иск - че ако част от процесните суми, които се претендират като надплатени, са заплащани от единия ищец, другият не може да получава обратно част от това плащане; както и довода, че няма основание плащанията, извършени от трето лице, да бъдат присъждани на ищците. По въпрос, който не е въведен в предмета на произнасянето, дължимо от въззивната инстанция, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като очевидно е, че разрешаването на въпроса не е обусловил изхода на спора. По отношение на този въпрос също отсъства съществена характеристика на общото основание за осъществяване на касационния контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. При произнасянето си по иска по чл.55,ал.1 ЗЗД относно размера на подлежащите на възстановяване надплатени суми въззивната инстанция е използвала същия принцип на изчисление, възприет в цитираното решение по гр.д. № 2032/2021г. на Четвърто г.о. на ВКС, което както се посочи, е постановено по спор с предмет 26,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143 ЗЗП и чл.55,ал.1,предл. първо ЗЗД по отношение на клауза на т.11.1.3. от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор с кредитодател „Уникредит Булбанк“АД с идентично на процесната клауза съдържание. Петият въпрос „Следва ли в поканата при условията на чл.84,ал.2 ЗЗД кредиторът да индивидуализира вземането си по такъв начин, че да не оставя съмнение, че длъжникът е поканен да заплати именно претендираното в съдебното производство вземане?“ би имал смисъл, само ако в съдебното производство длъжникът - в случая банката, не е възразила срещу дължимостта на вземането, каквато хипотеза в случая не е налице - банката и понастоящем посредством касационната жалба и изложението оспорва вземането за надплатени вследствие на неравноправно договаряне заплатени вноски по кредита. Касаторът не е твърдял и, че при отправена покана със съдържание, посочено във въпроса, би извършил извънсъдебно доброволно плащане.

При недопускане на касационното обжалване по подадената от „Уникредит Булбанк“АД касационната жалба настоящият състав не дължи произнасяне по подадената от ищците насрещна касационна жалба - чл.287,ал.4 ГПК. Касаторът „Уникредит Булбанк“ АД следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - сумата 3 972.96лв. по представения договор за правна защита и съдействие, в който е договорено заплащане на адвокатското възнаграждение в брой.

По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.