Определение № 507 от 07.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2248/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „МАТ ТРЕЙД БЪЛГАРИЯ”ЕООД, гр.Шумен срещу определение № 260017 от 15.01.2021 г. по в.ч.гр.д. № 12/2021 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение относно предявения иск по чл. 108 ЗС. Касаторът счита определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на 11 г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение апелативният съд е потвърдил определение № 260033 от 16.09.2020г., постановено по гр.д.№ 274/2020г. на Шуменския окръжен съд, с което е прието, че българският съд не е компетентен да разгледа предявения от „Мат Трейд България” ЕООД против „БМВ Банк” ООД (ВМW Ваnk GmbH), ФРГ, гр.Мйнхен иск по чл.108 ЗС за ревандикация на лек автомобил „ВМW” с рег. № СТК571-немски и е прекратено производството по този иск, и с което е прекратено производството по предявения срещу М. И. А. иск по чл.76 ЗС за посочения автомобил и същият е изпратен по подсъдност на Районен съд - Шумен. По отношение на втория иск въззивното определение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. Производството по гр.д.№ 274/2020г. по описа на Шуменския окръжен съд е образувано по предявени от „Мат Трейд България” ЕООД против „БМВ Банк” ООД (ВМW Ваnk GmbH), ФРГ, гр.Мюнхен, иск по чл.108 ЗС и против М. И. А. иск по чл.76 ЗС относно посочения лек автомобил. Ищецът в първоинстанционното производство е изложил твърдения, че е негов собственик по силата на влязло в сила постановление за възлагане от 19.10.2019г. на ЧСИ. На 25.06.2020г. автомобилът е предаден от втория ответник на служители на РПУ - гр.Севлиево, за което е съставен протокол по чл.84, ал.2 ЗМВР. Това е станало поради наличие на сигнал от властите във ФРГ за издирване на същия, поради незаконното му отнемане от първия ответник. Тъй като последният е със седалище и адрес на управление гр.Мюнхен, ФРГ, съдът е приел, че е налице граждански спор с международен елемент и приложимият акт за определяне на компетентния да разгледа спора съд е Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Европейския парламент и на съвета от 12 декември 2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, а не КМЧП, както и че съгласно чл.4, ал.1 и чл.63, ал.1 от регламента исковете срещу лица, които имат местоживеене, респ. седалище и адрес на управление в държава членка, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. Посочено е, че в случая претенцията срещу ответното дружество с посочените в исковата молба основания и петитум не попада в нито едно от изключенията, предвидени в раздел от 2 до 7 на II, изключващи тази обща компетентност, както и че нормата на чл.8 от регламента също не намира приложение, тъй като между предявените срещу двамата ответници искове не съществува такава тясна връзка, че да е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от постановяване на противоречащи си съдебни решения. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл.274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.З по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция да индивидуализира оплакванията в жалбата, по която е образувано въззивното производство, и да ги разгледа съобразно индивидуализацията в акта си, или може да посочи бланкетно, че оплакванията са подробно посочени във въззивната жалба, без да изпълни кумулативното си задължение да установи фактите, на които страната се позовава, и отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени; 2. Обосновава ли компетентност на българския съд нормата на чл.4, ал.1, т.2 КМЧП относно искове по чл.108 ЗС за движими вещи или съобразно чл.З КМЧП приложението на КМЧП е субсидиарно спрямо Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Европейския парламент и на съвета от 12 декември 2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, който следва да се прилага, вместо КМЧП и 3. Намира ли приложение чл.8 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., когато предявеният против германското дружество иск и този, предявен против ответника българско физическо лице, се отнасят до една и съща движима вещ, независимо че двата иска не произтичат от едни и същи фактически обстоятелства. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба „БМВ Банк” ООД (ВМW Ваnk GmbH) е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1- т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност - чл.280, ал.2 ГПК. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането □ до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора правен въпрос не е решен в противоречие с посочената от него практика на ВКС - Р № 331 от 19.05.2010г. по гр.д.№ 257/2009г., IV г.о., и др. според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, тъй като тези изисквания са спазени от апелативния съд. Този въпрос е поставен във връзка с направено от касатора оплакване, че от мотивите на въззивното определение не ставало ясно дали съдът е съобразил съществените според него правнорелевантни факти, а именно, че към момента на предявяване на иска процесната движима вещ се е намирала в Република България и е била обект на обезпечителни мерки и на процедура по чл.84 ЗМВР, които обстоятелства всъщност са приети за ирелевнтни. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Вторият въпрос също не е решен в противоречие с посоченото от касатора решение № 208 от 25.02.20110г. по т.д.№ 635/2008г., II т.о., което е постановено преди приемането на Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. и не се отнася за иск по чл.108 ЗС за движима вещ, а за паричен иск по чл.330, ал.2 ТЗ и е неотносимо към настоящия случай. В допълнение следва да отбележи, че практиката на ВКС е константна в смисъл, че когато частноправните отношения с международен елемент са свързани с държава членка на ЕС, както е в случая, подведомствеността са определя от правото на ЕС, а не според националната уредба - КМЧП, в какъвто смисъл е и чл.З, ал.1 от кодекса. Третият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като определението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение относно владелческия иск по чл.76 ЗС срещу втория ответник, не е предмет на обжалване с частната касационна жалба и е влязло в сила. Не са изложени и ралевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, които по отношение на поставените въпроси също не са налице. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. По изложените съображения касационно обжалване на обжалваното определение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.З ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, II г.о.,