Определение № 295 от 08.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 258/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена от П. Л. Т. и В. Б. Т. частна жалба срещу определение № 77 от 29.02.2012 г. по гр. д. № 104/2012 г. на ВКС, І г. о., с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на касационната жалба. Касационният довод е за недопустимост на определението, тъй като съдът е приел, че е сезирал с иск за нарушено владение, какъвто не е предявяван. Ответниците по жалбата я намират за неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съдът е приел, че касационната жалба е подадена срещу въззивно решение по гр. д. № 12622/2010 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение на Софийски районен съд, постановено по гр. д. № 488/2008 г., с което е уважен предявен от А. С., О. А., А. Д., Е. К., Л. М. С., А. М. и И. А. срещу жалбоподателките ревандикационен иск. В мотивите на определението съдът е посочил, че предявеният иск …”за предаване на владението”… има за предмет недвижим имот, предявен е на 03.01.2008 г., поради което цената му следва да се определи като ¼ от данъчната оценка на имота по аргумент от чл. 55, ал.1, б. „б” ГПК отм. От представената данъчна оценка се установява, че размерът й е 14413 лв. от което е намерено, че ¼ от нея е под 5000 лв., поради което и подадената касационна жалба е недопустима по аргумент от чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията й след изменението с ДВ бр. 100 от 2010 г. в сила от 21.12.2010 г. Правното основание на иска е определено правилно от състава на касационния съд въз основа на исковата молба, заявения петитум и постановените по него решения и ясно е посочен в абзац трети на определението. У. израз …”за предаване на владението” съответства на приетото, по-горе че се касае за ревандикационен иск, правна последица от уважаването на който е осъждане на ответника да предаде владението на собствения на ищеца имот. Неоснователен е и доводът, че цената на иска следва да се определи по правилото на чл. 69 ГПК и че след като съдът е определил цената му като ¼ от данъчната оценка по аргумент от чл. 69, ал.1, т. 2 ГПК, то е приел, че е сезиран с иск за нарушено владение, какъвто не е предявяван. С него се обосновава твърдението за недопустимост на определението. Искът е предявен на 03.01.2008 г. при действието на отменения ГПК, а действащият ГПК е влязъл в сила на 01.03.2008 г. Цената на иска е определена от първостепенния съд като ¼ от данъчната оценка на имота по правилото на чл. 55, ал.1, б. „б” ГПК отм., което се установява и от размера на внесена държавна такса - 144.13 лв., която сума е 4% от 3603.25 лв., а не защото е прието че е сезиран с иск за нарушено владение. Частната касационна жалба като неоснователна следва да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.