Определение № 195 от 17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1065/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. С. С. и Т. Н. В. Меервайк чрез техния пълномощник адв. Г. К. срещу въззивно определение № 1444 от 18.02.2022 г. по в.ч.гр.д. № 1245/2022 г. на Софийски градски съд. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на същото поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жаллоподателрите поддържат, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е обсъдил и не е дал отговор на съществения за изхода на делото въпрос има ли общината качеството на длъжник, произтичащо от задължението й да упражнява имущественото си право на публична общинска собственост върху уличната инфраструктура с грижата на добър стопанин и имат ли жалбоподателите вземане срещу общината, произтичащо от имущественото право на публична общинска собственост върху уличната инфраструктура. Изразяват несъгласие с изводите на въззивния съд, че за жалбоподателите липсва правен интерес от провеждането на иска по чл. 134 ЗС, като считат, той не е съобразен с конкретно установените по делото факти. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК- поради очевидна неправилбност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане № 20225579 от 23.12.2021 г. по гр.д. № 21482/2021 г. на Софийски районен съд, с което е върната подадената от В. С. С. и Т. Н. В. Меервайк искова молба против „Г. интернешънъл” Е. и е прекратено по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в случая ищците твърдят да са кредитори на Столична община, тъй като имат имуществено право да ползват безпрепятствено съществуващата общинска инфраструктура и на задължението на Столична община да поддържа регулационния статут на техните имоти, представляващи урегулирани поземлени имоти, за които е задължително да имат достъп до улица и да осигури достъп до всеки от тях. Съдът е посочил, че тези твърдения не кореспондират с нормата на чл. 134, ал.1 ЗЗД, съгласно която кредиторът може да упражни имуществените права на своя длъжник, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, тъй като дори и да бъде установеуно, че столична община е собственик на процния недвижим имот и ответникът да бъде осъден да й предаде владението, това не би ползвало пряко ищците. Притежанието на право на собственост от общината върху определен имот не е еквивалентно на отреждането му за улица, а твърдяните от ищците права не биха подлежали на изпълнение върху правото на собственост върху спорния имот. Приел е, че в конкретния случай твърденията на ищците сочат на правен интерес от защита на претендирано от тях сервитутно право, първоначалните твърдения в исковата молба не отговарят на заявения петитум за признаване нза установено по отношение на ответното дружество, че процесният имот е собственост на Столична община и за осъждането му да предаде на общината владението върху него. Поставените в изложението правни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение, са следните: 1. Има ли общината качеството на длъжник по отношение на ищците и произлиза ли това качество от упражняването на имущественото право на общината на публична собственост върху общинската улична инфраструктура с грижата на добър стопанин, и кредитори ли са частноправните субекти на вземане срещу общината да ползват безпрепятствено общинската инфраструктура, представляваща улица. 2. Може ли имущественото право на общината на собственост върху публичната инфраструктура да бъде упражнено от гражданскоправен субект по реда на чл. 134 ЗЗД чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС. 3. Какъв е характерът на вземането, което се брани чрез иск по чл. 134 ЗЗД, и следва ли уважаването на иска да води непременно до възможност на ищеца да се удовлетвори по пътя на принудителното изпълнение, насочвайки го върху предмета на спора. По първия въпрос жалбоподателите поддържат противоречие на въззивното решение с практиката на В., обективирана в решение № 124 от 18.07.2019 г. по гр.д. № 3057/2018 г. на ІV г.о., решение № 149 от 22.12.2020 г. по гр.д. № 736/2020 г. на ІV г.о., решение № 38 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 2126/2017 г. на ІV г.о. Внимателния прочит на същите налага извод, че са неотносими към поставения въпрос, тъй като в нито едно от тях не е изразено становище, че общината има качеството на длъжник, а гражданите - на кредитори по смисъла на чл. 134 ЗЗД по отношение на задължението на общината да управлява общинската собственост, в това число и улиците в рамките на населеното място с грижата на добър стопанин. Посочените решения са постановени по повод отговорността на общината за вреди от непозволено увреждане в хипотезата на чл. 49 ЗЗД. Вторият и третият въпрос са зададени в контекста на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но доводите, с които се обосновава значението им за изхода на спора, не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви, с които е обоснована недопустимостта на предявения иск по чл. 134 ГПК. В случая въззивният съд не е приел, че легитимиран да предяви иск по чл. 134 ЗЗД е само кредитор с парично вземане. Съдът е извършил преценка на изложените в исковата молба твърдения и е приел, чрез тях ищците не обосновават качеството си на кредитор на Столична община и правния си интерес от водене на иска по чл. 134 ЗЗД, чрез който търсят защита на правото на собственост на общината. Обстоятелството, че улицата е публична общинска собственост и задължението на общината да управлява общинските имоти в интерес на териториалната общност и да поддържа уличната инфраструктура не сочат на такъв интерес. Доколкото ищците твърдят, че като собственици на урегулирани поземлени имоти са били лишени от достъп до тях чрез неправомерни действия на ответното дружество, което е заградило и разкопало улицата, те имат правен интерес и разполагат с възможност да защитят правото си на собственост, респ. правото си на преминаване през спорния имот, чрез предявяване на друг, пряк иск, чрез който да постигнат целения правен резултат. Това е приел и въззивния съд. Константна е практиката на ВКС, че правният интерес е винаги конкретен и се извежда от твърдяните от ищеца факти и обстоятелства. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В случая такъв порок на обжалваното определение не се установява. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът