Определение № 3889 от 14.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2024 г.

в периода от 10.01.2013 година до 29.03.2014 година като извършител, при условията на продължавано престъпление, като пожарът бил представлявал опасност за живота на три лица, като имало опасност той да се разпростре и се разпространил върху други имоти на значителна стойност (къща в с. М.) и като от деянието били последвали значителни вреди, бил запалил имущество на значителна стойност (лек автомобил „Ш.“, лек автомобил[1]джип „Н.“, лек автомобил „О.“);

в периода 10.10.2013 година-29.03.2014 година при условията на продължавано престъпление, 7 Актът е постановен на 19.08.2024 като извършител противоправно бил повредил чужди движими вещи (лек автомобил „Ф.“, лек автомобил „М. “);

на 01.12.2014 година като извършител противозаконно бил повредил чужда движима вещ (лек автомобил „Х.“);

на 06.12.2013 година при условията на продължавано престъпление, като извършител, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, и чрез използване на техническо средство-ключ бил отнел чужди движими вещи на обща стойност 58 735.00 лв., като извършената кражба била в големи размери;

На 08.02.2014 година като извършител бил отнел чужди движими вещисумата 200.00 лева и ръчен часовник марка „К.“ от владението на посочено лице, като бил употребил сила и грабежът бил придружен с причиняването на средна телесна повреда. Други доказателства относно характеристичните данни за С. Й. С. по делото не били ангажирани и представени. Затова било неоснователно твърдението на С., че при определяне на обезщетението следвало да се приеме наличието на добри характеристични данни за него. Обстоятелството, че при извършването на престъпленията С. бил на млада възраст, в която било възможно лесно да бъде склонен към неправомерни действия, което с оглед твърдението на същия било взето предвид от наказателния съд при определянето на наказанието, не представлявало негови добри характеристични данни, още повече че по начало при възраст от 26-27 години извършването на значителни като брой и тежест престъпления определяло не добра, а именно негативна характеристика на лицето. Относно вида на неимуществените вреди следвало да се приеме, че те като обичайни такива за лице, пребиваващо в затвор с мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок по-голям от наложеното му впоследствие наказание „лишаване от свобода“, се изразявали в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания, накърнена чест и достойнство, отрицателни стресови преживявания, чувство на изолираност, несигурност, ограничаване на контакта със семейството и на социалното общуване, ограничаване на възможност за избор и осъществяване на труд, притеснение и напрежение. Следвало да се отчете обаче, че С. Й. С. не бил лишен напълно от възможността да работи, тъй като, макар и при ограничен с оглед на обстоятелствата избор, бил полагал труд в Затвора, както изрично заявявал и в исковата молба, като, видно от справката от Затвора гр.Пловдив от 24.04.2023 година бил работил в производствените звена на ДП „ФЗД“ ТП Пловдив, в служебния стол на затвора на доброволен неплатен труд, след това след 08.02.2018 година в служебния стол на затвора на платен труд и след 06.07.2020 година като санитар към медицинския център на затвора на платен труд. Нямало заявени от С. твърдения и от доказателствата по делото не се установявал по-висок интензитет на увреждането поради специфични обективни и субективни обстоятелства. Продължителността на периода, в който били търпени неимуществените вреди, бил 3 месеца и 18 дни или 111 дни, във времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, който не бил със значителна продължителност, но не можел да се определи и като кратък, като било неоснователно твърдението на Прокуратурата на Република България, че той бил незначителен при сравнение със срока на осъждането 5 години. Към датата 27.06.2020 година С. Й. С. вече бил търпял законосъобразно в затвора мярката за неотклонение „задържане под стража“ от датата 25.10.2017 година, при което периодът от 3 месеца и 18 дни, за който било налице нарушението по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 8 Актът е постановен на 19.08.2024 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС, се явявало продължение (се наслагвало) към лишаването от свобода, което от 25.10.2017 година до 27.06.2020 година било изтърпявано в един значителен период от 2 години и 8 месеца, поради което и тежестта на неимуществените вреди поради това натрупване била по-висок и това обосновава и присъждането на по-висок размер на обезщетението. С присъдата на наказателния съд, влязла в сила на 09.08.2022 година, било постановено на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС наказанието от 5 години лишаване от свобода да се изтърпява при първоначален строг режим, като мярката „задържане под стража“ била търпяна при условия в затвора, т. е. при условия, отговарящи на строг режим. Относно начина на живот на С. Й. С., обичайната му среда, интереси и ценностна система съображения също не можели да бъдат взети предвид, доколкото той не бил заявил конкретни твърдения и за установяването на такива обстоятелства не били събирани доказателства по делото. Нямало твърдения, съответно данни и доказателства по делото за трудова биография на С. Й. С. и за отражение върху неговия личен, обществен и професионален живот извън обичайното такова за ситуацията. Твърдения за причинени на С. неимуществени вреди с оглед на обстоятелство, че той бил професионален боксьор, който бил лишен не само от възможността да поддържа спортната си форма, но и да се състезава, което било повлияло негативно на кариерата му, както и за това, че той бил принуден да напусне университета и да прекъсне образованието си и това се било отразило негативно върху неговия живот, в исковата молба не били заявени, съответно, именно поради това те не били част от предмета на спора, поради което и за установяване на такива обстоятелства не се допускало събиране на доказателства по делото от двете съдебни инстанции. Следвало затова да се посочи, че по начало процесният период от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година касаел последната част от времето на търпяната в затвора мярка „задържане под стража“, а невъзможността на С. да се обучава по начало следвало да е възникнала много преди това, при взимането на мярката на 25.10.2017 година и отвеждането му тогава в затвора, което взимане на мярката било законосъобразно, защото било постановено в съответствие с нормата на чл. 309 от НПК. Нито се твърдяло, нито установявало да били настъпили негативни промени в здравословното състояние на С.. За условията, при които била изтърпявана мярката „задържане под стража“ в Затвора в гр. Пловдив, и тяхно специфично отражение върху психиката на С. също няма твърдения в исковата молба. С оглед представените от страните в производството пред въззивния съд писмени доказателства, С. бил претендирал в специалното производство по глава 11 от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, проведено пред Административен съд Пловдив, и му било присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора в гр. Пловдив в периода от 25.10.2017 година до 1.10.2020 година (поради настаняване в помещения, в които жизненото му пространство не било отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС в размер на 4.00 м 2 и поради настаняване в такива, в които той като непушач бил съжителствал с пушачи), поради което и по начало нямало основание обстоятелствата да се вземат предвид и при определянето на претендираното в настоящето производство обезщетение за неимуществени вреди. Данни за социалния статус на С. Й. С. по делото нямало, като твърдения и обстоятелства относно 9 Актът е постановен на 19.08.2024 същия в исковата молба също нямало. Във въззивната жалба на С. Й. С. се заявявало, че съгласно практиката на съдилищата в страната и в Европа по сходни казуси присъжданото дневно обезщетение за надлежаване било минимум 100.00 лева, като то се увеличавало с оглед останалите обективни и субективни елементи на критерия за справедливост като личността на увредения, възрастта му социалния му статус, семейна среда, образование, професия, условия при лишаването от свобода и други. Конкретна практика не била посочена. От това заявление било видно, че според С. Й. С. минималният размер на обезщетението за неимуществени вреди, за присъждането на което той претендирал, следвало да бъде (за 3 месеца и 18 дни или общо 111 дни по 100.00 лева на ден) 11 100.00 лева, който размер следвало да се увеличава с оглед конкретни обстоятелства, установени за случая (каквито обаче по делото нямало основание да бъдат отчитани). Относно практиката на ЕСПЧОС, на която се позовавал административният съд в решение № 639/4.04.2023 година на Административен съд Пловдив, постановено по адм.д. № 2890/2022 година при присъждането на обезщетение на С. за претърпени от него неимуществени вреди поради условията в затвора и за 2020 година, приемайки, че за справедлив размер на обезщетението би следвало да се счита такъв между 1.70 € и 2.25 € на ден при констатирано едно нарушение и до 4.00 €на ден при констатирани повече от едно нарушение, следвало да се посочи с оглед доводите на Прокуратурата на Република България, заявени в производството пред въззивната инстанция въз основа на това решение, че този критерий не можел да се ползва в производство от вида на настоящото, тъй като случай на определянето на обезщетение за неимуществени вреди от лоши условия в затвора, където лицето обаче пребивавало при наличие на основание за това, било значително различен от случай, при който на лицето се дължало обезщетение за търпените неимуществени вреди за това, че то било пребивавало в затвора за определен период, но въобще не трябвало да бъде там, поради което било засегнато неговото основно човешко право на свобода, затова в тази хипотеза обезщетението следвало да е значително по-високо. Относно икономическата обстановка следвало да се отчетат обстоятелствата за периода 27.06.2020 година-15.10.2020 година, именно които, а не тези за 2023 година, били от значение в случая, като съгласно данните от НОИ за 2020 година минималната работна заплата за страната била 610.00 лева, съгласно данните от НСИ за 2020 година общият годишен доход средно на лице бил 7002.00 лева и общият годишен разход на лице бил 6220.00 лева. Във въззивната жалба на С. Й. С. се сочело, че от първоинстанционният съд съд не бил направен анализ и съпоставка с други сходни случаи от съдебната практика, което било отбелязано и като задължителен критерий за определяне на справедливо обезщетение в решение на ЕСПЧ по жалба 68 490/2001 година по делото П. С. С. срещу Република България. В жалбата обаче конкретна съдебна практика не била посочено. Въззивният съд не намирал съдебна практика, която да можела да бъде ползвана като база за сравнение, тъй като конкретният случай бил твърде специфичен както с оглед разглеждането само на обичайни вреди с оглед данните по делото и без твърдени, съответно, установени специфични или над обичайните увреждания, като той не бил сходен на спорове, решени с достъпни решения като практика на съда. При съобразяване на така установените обстоятелства, които имали за причина допуснатото нарушение по чл. 2, ал. 1, 10 Актът е постановен на 19.08.2024 т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС, както и при съобразяване на обществено‑икономическите условия в страната към периода 27.06.2020 година-15.10.2020 година и отчитайки особеностите на конкретния случай следвало да се приеме, че размер на обезщетението от 12 000.00 лева бил съответен на изискването на чл. 52 от ЗЗД. Установявало се, че било неоснователно заявеното от Прокуратурата на Република България искане за определяне на по‑нисък размер от сумата 8800.00 лева, както и било неоснователно заявеното от С. Й. С. искане за определяне на размер над 12 000.00 лева, на обезщетението за претърпените от С. неимуществени вреди. Подадената от Прокуратурата на Република България въззивна жалба била изцяло неоснователна и следвало да бъде отхвърлена, като първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено в обжалваната негова част, с която искът бил уважен за размера от 8800.00 лева. Подадената от С. Й. С. въззивна жалба била частично основателна, съответно, частично неоснователна, като решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта му, с която претенцията била отхвърлена за размера над 8800.00 лева до 12 000.00 лева и следвало същото да бъде потвърдено в частта му, с която тя била отхвърлена за размера над 12 000.00 лева до 80 000.00 лева. При потвърждаването на първоинстанционното решение следвало да бъде постановен от въззивният съд коригиращ диспозитив с оглед присъждането на обезщетението не за неимуществени вреди от изпълнение на наложеното на С. Й. С. наказание „лишаване от свобода“ над определения срок от 5 години за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, а за присъжданет о му като обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС поради лишаване от свобода на С. в нарушение на чл. 5, § 1,б. „с“ от КЗПЧОС в период от 3 месеца и 18 дни за времето от 27.06.2020 година до 15.10.2020 година, в който спрямо него била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ съгласно определение от 25.10.2017 година по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив, който срок не можело да бъде приспаднат по реда на чл. 59 от НК от наказанието „лишаване от свобода“, наложено на С. Й. С. с влязлата в сила на 09.08.2022 година присъда по н. о. х. д. № 520/2016 година по описа на Окръжен съд Пловдив. По начало при присъждането на обезщетението за причинените от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС неимуществени вреди се дължали и мораторни лихви, считано от влизане в сила на осъдителната присъда, тъй като това бил моментът, когато се определял размерът на наказанието и ставала видна невъзможността за прилагане на реда по чл. 59 от НК. В случая обаче първоинстанционният съд не бил присъдил лихва върху обезщетението, в каквато хипотеза по начало въззивният съд не можел първи да се произнася относно лихва, поради което и върху сумата на увеличения размер на обезщетението нямало да бъде присъдена лихва. В решението си първоинстанционният съд изрично бил посочил, че не се произнася за присъждане на законна лихва върху обезщетението, защото такова искане не било заявено в исковата молба, нито било направено до датата на приключване на съдебното дирене и на устните състезания по делото 27.06.2023 година, а било направено едва в депозираните след това писмени бележки от 5.07.2023 година. В подадената от С. Й. С. въззивна жалба заявеното искане било да се отмени решението на първоинстанционния съд 11 Актът е постановен на 19.08.2024 в обжалваната част и искът бъде уважен до пълния претендиран от ищеца размер, заедно с направените по делото разноски и за двете съдебни инстанции. Оплаквания, доводи и искане относно неприсъждането на законна лихва върху сумата на обезщетението не били заявени. При тези обстоятелства при присъждането на сумата от още 3200.00 лева като обезщетение въззивният съд не присъждал законна лихва върху нея. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд при изразяване на решаващата си воля по същество да се съобрази, че чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС изключва отговорността да са причинени вреди при законно задържане и отхвърля ли се искът заради това обезщетение за вреди и задържане постановено на законово основание-чл. 309, ал. 1 и ал. 2 от НПК и потвърдено окончателно относно законосъобразността на задържането основание ли е да се прецени, като ненарушаващо чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС?; за това необходимо ли е да е установено предварително в производство по обжалване незаконосъобразността на задържането и едва при отмяната му да се счита, че е налице нарушение на ЕКЗПЧОС и да се присъжда обезщетение?; за това следва ли и на какво основание да се прилага разпоредбата на чл. 59 от НПК след като по правната си характеристика не е с окончателен характер и възможно ли е да се въведе като допълнително самостоятелно основание, за да се определи деликтна отговорностнеприлагането на чл. 59 от НПК за да се определи деликтна отговорност, след като не е предвидено в чл. 5, § 1, б. „с“ от КЗПЧОС?; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди хипотезите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ, при определяне на крайния размер на обезщетението, като вземе предвид и доказателствата за съпричиняване от страна на пострадалия и държавата отговаря ли за вреди, ако увреждането е причинено от пострадалия?; за това длъжен ли е въззивният съд при определяне на размера на обезщетението да вземе предвид икономическия растеж, стандарта на живот, средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и фактическото несъобразяване с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?, както и за това какви са задълженията на въззивната инстанция във връзка с прилагането на чл. 9, чл. 10, чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства и мотиви по тях, като при неизпълнение на тези задължения осъществено ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да е основание за отмяна на решението, както и при обсъждането от значение ли е при оценката на официалните свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 от ГПК, кое длъжностно лице удостоверява началото и края на периода, за който се присъжда обезщетението и трябва ли да се съобрази единствено издаденият документ от компетентния за това орган по чл. 416, ал. 2 от НПК и чл. 5 от ЗИН?. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Й. С. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за тона как се прилага установения с чл. 52 от ЗЗД, критерий за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при иск по чл. 2 от ЗОДОВ. Така поставените от двете страни в производството въпроси са включени в предмета на спора, били са обсъждани от въззивния съд и са обусловили правните му изводи, при постановяване на обжалваното решение. С оглед на това са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по двете жалби, за проверка на съответствието на същото с посочената от страните практика на ВКС, а за част от въпросите са налице и предпоставките за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 222/18.12.2023 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 537/2023 година, по подадените срещу него от Прокуратурата на Република България, касационна жалба с вх. № 463/18.01.2024 година и от С. Й. С. касационна жалба с вх. № 729/26.01.2024 година, поради което такова трябва да се допусне, а делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение