Определение № 601 от 07.07.2020 г. на ВКС по д. № 1229/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Силистра по гр.д. №254/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение касаторът е осъден да заплаща на малолетното си дете А. К., род. през 2014 г., чрез неговата майка и законен представител П. Ш., ежемесечна издръжка в размер на 190 лв., считано от 28.02.19 г. до настъпване на обстоятелство, изключващо плащането, както и издръжка за минало време в размер на 840 лв. за периода 1.09.18 – 28.02.19 г., ведно със законната лихва върху двете присъдени суми. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. ВКС намира за неоснователно възражението на ответницата по жалба П. Ш. за недопустимост на касационното обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.2 ГПК, с оглед вида на иска, по който е постановено обжалваното въззивно решение – за издръжка. На осн. чл.280, ал.3, т.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, брачни искове, искове по чл.322, ал.2 ГПК, с изключение на въпросите по чл.59, ал.2 СК в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. Процесният случай попада в предвиденото от закона изключение – въпросът за издръжката е измежду тези по чл.59, ал.2 СК и към датата на постановяване на въззивното решение детето на страните е непълнолетно. Спорът, по който е постановено обжалваното въззивно решение, е започнал като такъв по чл.127, ал.2, вр. с чл.59 СК и по останалите въпроси от предмета му първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че в противоречие с ППВС №5/70 г., р.ІV и цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК са преценени възможностите му да дава издръжка и нейният размер. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните правни въпроси: В производство по чл.142 СК, при което даващият издръжка е безработен, следва ли да се изследва въпросът на кое правно основание е прекратено тр. правоотношение с безработното лице? При определяне на издръжка на дете, когато даващото издръжка лице е безработно, от значение ли е правното основание, на което е прекратено тр. правоотношение? При напускане по взаимно съгласие, респ. със съгласие на работещото лице, означава ли това, че то само се е поставило в положение на безработен и следва ли този факт да бъде отчетен при определяне на размера на издръжката? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че следва да определи на малолетното дете на касатора А. К. месечна издръжка в размер на 190 лв., след преценка на указаните в ППВС №5/70 г. обстоятелства, относими към установяване на нуждата на детето от издръжка и възможностите на бащата да я дава – чл.142, ал.1 СК. Отчел е обикновените условия за живот на детето, възрастта и образователните му потребности / посещава детска градина/, липсата на данни за влошено здравословно състояние и специфични нужди за развитието му, изискващи допълнителни разходи. При изследване на възможностите на бащата да дава издръжка въззивният съд е отчел активната му и работоспособна възраст – род. през 1981 г., получаваното от него брутно тр. възнаграждение от 1 166 лв. за работата му като търговски представител в ООД, като трудовото правоотношение с работодателя е прекратено в хода на делото по взаимно съгласие, липсата на данни за заболяване на бащата. Отчел е, че той плаща издръжка от 140 лв. и на друго малолетно дете, което е на 12 г. Приел е, че бащата вече не дължи наем по прекратен наемен договор за търговски обект и не е представил доказателства във връзка с твърденията му за изплащан с месечна вноска от 450 лв. банков кредит. Същевременно по данни на ищцата, той е получил 10 000 лв. от продажбата на оборудването на наетия от него търговски обект. Ищцата -майка на детето работи като хигиенист с месечно възнаграждение от 560 лв. Издръжката за минало време / посочения период от 6 месеца/ е определена на база минималния размер от 140 лв. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС – ППВС№5/70 г. и цитираните решения на ВКС по чл.290 ГПК, по въпроса за определяне на размера на издръжката след преценка на нуждите на детето и възможностите на бащата да я дава. Относимите към тази преценка конкретни за случая обстоятелства са посочени и изследвани от въззивния съд. Преценени са доходите, имуществото и квалификацията на задълженото лице. Освобождаването на ответника от работа по взаимно съгласие не е отчетено от въззивния съд като обективно обстоятелство, трайно намаляващо възможностите му да дава издръжка, на което той като касатор настоява. По въпросите, свързани с прекратеното тр. правоотношение на ответника по иска, въззивното решение отново съответства на практиката на Върховния съд. В ППВС №5/70 г. е прието, че не се освобождават от задължението да дават издръжка лицата, които са трудоспособни и неоправдано не работят. Възможностите им се определят съобразно с квалификацията им и с другите обстоятелства, които са от значение за случая, както е приел и въззивният съд. На осн. чл.143 СК родителите дължат безусловно издръжка на непълнолетните си деца. Трудоспособността на родителя при липсата на доходи и друго имущество е правно значима в хипотезите на чл. 143, ал. 2 и 3 СК, защото задължението за издръжка в тези случаи произтича от основното задължение на родителите да се грижат за ненавършилите пълнолетие деца и да им осигуряват условия на живот, необходими за развитието им / р. по гр.д. №2/11 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №6927/14 г. на трето г.о. на ВКС и др./. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС по поставените от касатора въпроси от предмета на спора, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на трайна и задължителна практика на ВКС по въпросите изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС. Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като на ответницата по жалба се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 500 лв., поискани с отговора на жалбата и удостоверени с приложеното към него адв. пълномощно. Затова ВКС на РБ, трето г.о.