Определение № 1899 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5420/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. М. против решение № 324/13.10.2023 г., постановено по гр.д.№ 482/2023 г. от състав на Окръжен съд – Стара Загора. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за неоснователни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че ищецът е работил при ответника по безсрочен трудов договор от 14.04.2015 г., като е изпълнявал длъжността „машинен оператор ТТМ – ГТЛ 1800“ в РТНК-1, като на 14.12.2022 г. управителят на ответното дружество е издал заповед № ЧР02-247 от 14.12.2022 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищеца на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Не е било спорно между страните, че на посочените в заповедта дати – 30 и 31 август 2022 г. и на 10, 11, 14, 15 и 18 октомври 2022 г., той не се е явил на работа. От събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че не е установена правнозначима причина, поради която ищецът не се е явил на работа. За неоснователно е прието възражението, изложено в исковата молба, а и поддържано във въззивната жалба, че заповедта за уволнение не е надлежно връчена на ищеца. Съдът е приел, че съгласно чл. 195, ал. 2 и ал. 3 КТ, изявлението на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание поражда действие с достигане на изявлението до адресата, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. Прието е, че заповедта може да бъде връчена на всяко едно място, където адресатът й може да бъде намерен. Редовно е всяко лично връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 42 и чл. 44 ГПК. Съгласно чл. 44, ал.1 ГПК отказът да се приеме съобщението се отбелязва в разпискана и се удостоверява с подписа на връчителя. Следователно отказът да се приеме заповедта се удостоверява с подписа на лицето, което връчва заповедта. Прието е в случая, че това е сторено, поради което отказът на ищеца да приеме заповедта не може да засегне редовността на връчването, нито пък задължава работодателя да я изпрати по пощата, тъй като тя се счита за връчена. С показанията на разпитаните по делото свидетели е прието, че е опровергано твърдението на ищеца, че за заповедта за уволнение е разбрал от телефонно обаждане. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочените въпроси са, с какви доказателства следва да се съобрази работодателя, за да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание и счита ли се за валидно връчване такова при отказ, без отбелязване на това в самата заповед. В случая дисциплинарното наказание е наложено на основание чл.190, ал.1, т.2 КТ – неявяване на работа в продължение на два последователни работни дни. Доколкото съдът е приел за безспорно неявяване на работа в продължение на два последователни работни дни на работника, въпросът с какви доказателства следва да се съобрази работодателят при налагането на наказанието е неотносим към производството по чл.288 ГПК, като в случая липсват твърдения /както и доказателства/, че работникът се е явил на работа на посочените в заповедта дати. В самата заповед за налагане на дисциплинарното наказание е отбелязано, че същата е връчена при отказ, като отказа е удостоверен с подписите на двама свидетели, както е приел и от фактическа страна въззивния съд, поради което въпросът, счита ли се за валидно връчване такова при отказ, без отбелязване на това в самата заповед, не е относим към производството по допустимост на обжалването. Съдът не е формирал правни изводи в насока на поставения въпрос, а именно, при липса на отбелязване на връчването при отказ в заповедта, валидно ли е самото връчване. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба се присъдят направените за настоящото производство съдебни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Водим от горното, състав на ВКС