Определение № 463 от 24.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. С., Ю. Ш. С. и Ф. И. И. срещу въззивно решение № 20 от 21.03.2013 г. по възз. гр.д. № 25 /2013 г. на Търговищкия окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 582 от 04.12.2012 г. по гр.д. № 642 /2012 г. по описа на Търговищкия районен съд, в частта, с която са определени съделителите и квотите в следните делбени имоти: къща с площ 74 кв.м., сграда с площ 17 кв.м., селскостопанска сграда с площ 6 кв.м., построени в поземлен имот (дворно място) с площ от 606 кв.м. в [населено място], на [улица], допуснати до делба между Н. Н. (Н.) М. с дял 2 /12 ид.ч., И. Н. С. и Ю. Ш. С. с дял 7 /12 ид.ч. в СИО и Ф. И. Х. с дял 3 /12 ид.ч. Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна Н. Н. М. не е подала отговор на касационната жалба. Насрещната страна Ф. И. Х. не е подала отговор на касационната жалба. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за делба и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК. Жалбата се основава на довод за съществено нарушение на процесуалните правила – неправилност на извода на въззивния съд, че възражението за изтекла придобивна давност в полза на наследодателя на жалбоподателите следвало да бъде направено в отговора на исковата молба, а не в хода на устните състезания, т.к. било преклудирано. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Към това въззивният съд е добавил, че едва в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд ответниците по иска за делба (жалбоподателите) са направили възражение за придобивна давност на постройките извън плевнята от техния наследодател Н. И., което е преклудирано, т.к. е следвало да бъде направено с отговора на исковата молба. Въззивният съд е изложил и извода си, че жилищната сграда е изградена със съгласието на собственика на дворното място, законно, при наличието на строително разрешение и архитектурен проект на името на сина на общия наследодател и че това изрично е признато в нотариалния акт при прехвърлянето на дворното място през 1972 г.. В частта за процесните имоти, в която въззивният съд е препратил към решението на първоинстанционния съд, е прието следното: че при дарението на дворното място през 1972 г. общият наследодател И. Д. е изключил от дарението процесната къща, за която в свое изявление е признал, че е собственост на неговия син И. Д. и снаха (А. Д.). Не е представен документ за собственост за къщата на името на И. Д.. След неговата смърт негови наследници са преживялата му съпруга, синът му Н. и дъщеря му Ф., през 1994 г. само преживялата му съпруга и синът му Н. са се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за 2 /4 ид.ч. и 1 /4 ид.ч. от постройките (л.19), след което А. е прехвърлила своята част на сина си Н. срещу задължение за издръжка и гледане, а след неговата смърт преживялата му съпруга Ф. И. е прехвърлила своите права – 3 /4 ид.ч. на дъщеря си И. С. срещу задължение за издръжка и гледане. Въз основа на тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че по отношение на процесните сгради делбата трябва да се допусне между наследниците на И. Д. и съпругата му А. Д., тъй като изрично по волята на дарителя И. Д. постройките са изключени от дарението. Съдът излага изводите си, че тези постройки са придобити по давност от И. Д. и съпругата му А. Д., т.к. са владели спокойно и необезпокоявано и никой не им е оспорил собствеността. Съдът е зачел валидността и прехвърлителното действие на последващите сделки за къщата и въз основа на тях е определил правата на съделителите и делбените им части върху процесните имоти, като е признал права на преживялата съпруга на Н., дъщерите на Н. и А., на съпруга на една от дъщерите и на сестрата на Н. - Ф. И. Х. (дъщеря на И. и А. Ф. И. Х.). Жалбоподателите извеждат процесуалноправния въпрос: дали позоваването на изтекла придобивна давност като средство за защита на правото на собственост е ограничено във времето при висящ съдебен процес във връзка със спор за собственост, за който твърдят, че не е разрешен изрично в ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, в който е разрешен въпросът за защитата на правото на собственост чрез позоваване на изтекла придобивна давност. Жалбоподателите извеждат и материалноправния въпрос: Налице ли е валидно учредено вещно право на строеж със строително разрешение, издадено от община при положение, че липсва предписаната от закона форма, за който не обосновават предпоставките по точки 1, 2, 3 от ал.1 на чл.280 ГПК. Първият изведен процесуалноправен въпрос е по приложението на чл.131,ал.1 и чл.133 ГПК, той е обуславящ и е предмет на разглеждане по точка 4, подточка 3 на тълкувателно дело № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради наличието на противоречиво разрешаване на правния въпрос от отделни състави на ВКС. Производството по тълкувателното дело е висящо, по него все още не е постановено тълкувателно решение. Произнасянето по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване е обусловено от наличието на съответствие или противоречие с разрешението, което ще бъде прието с тълкувателното решение. Противоречивата практика и висящността на тълкувателното дело са основание за допускане на касационно обжалване и спиране на производство по това дело до постановяване на тълкувателно решение на основание по чл.292 ГПК. В касационната жалба не са наведени доводи за пороци на въззивното решение (касационни основания), свързани с извода на въззивния съд, че дарителят И. Д. е признал в нотариалния акт, с който е извършил дарение, че къщата, изградена в даряваното от него дворно място, която е изключил от дарението, не е негова собственост, а собственост на неговите син и снаха, поради което и съгласно приетото в ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС. не са налице основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Към това може да се добави и че този въпрос не е обуславящ, т.к. въззивният съд не е приел, че със строително разрешение валидно е учредено вещно право на строеж, а че дарителят е признал, че къщата, изградена в даряваното от него дворно място, не е негова собственост, а собственост на неговите син и снаха. Жалбоподателите следва да заплатят държавна такса за разглеждането касационната им жалба в размер на 25 лева. Поради изложеното и на основание по чл.292 ГПК настоящият състав на І г.о. на ВКС