Определение № 442 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2436/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. Д. И., [населено място], чрез адвокат В. В., срещу определение № 467 от 02.08.2024 г. по в.ч.т.д. № 381/2024 г. на Варненски апелативен съд, III състав. С атакуваното определение е оставена без уважение частна жалба на И. Д. И. срещу определение № 78 от 25.06.2024 г. по т.д. № 32/2023 г. на Шуменски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба с искане за изменение на решение № 23 от 15.04.2024 г. по т.д. № 32/2023 г. на Шуменски окръжен съд в частта му относно разноските, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт. Моли се за отмяната му и постановяването на съдебен акт, с който на ищеца по делото „Прима ленд груп“ АД да не се присъждат разноски в размер на 15 315 лв. на основание чл. 78, ал. 2 ГПК и да се присъдят в полза на ответника по делото И. Д. И. разноски в размер на 7 200 лв. за адвокатско възнаграждение. В условията на евентуалност се претендира намаляване размера на присъдените в полза на „Прима ленд груп“ АД разноски за адвокатско възнаграждение до 1000 лв., с оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г. Излагат се съображения, че са налице основанията по чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищеца, тъй като не ответникът е дал повод за завеждане на делото с поведението си. Според жалбоподателя ответникът по иска не следва да понесе разноските по делото заради това, че ищецът е искал принудително изпълнение върху вземания, по отношение на които вече е била налице законова забрана от длъжника да се разпорежда с тях - в случая И. Д. И. не е изпълнила задължението си да заплати сумата от 70 000 лв., тъй като е имала законова забрана да стори това. С оглед на гореизложеното се обобщава, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът е този, който следва да понесе отговорността за разноските в двете съдебни инстанции, защото това е страната, която е предявила иска, знаейки, че ответникът е получил запор и не може да изпълни задължението си. В допълнение жалбоподателят сочи, че платеният от негово име и за негова сметка адвокатски хонорар, чието присъждане се претендира с настоящата частна касационна жалба, е заплатен от трето лице, тъй като самият жалбоподател е имал наложени запори на сметките си към датата на сключване на договора. В тази връзка се позовава на решение № 1089 от 22.07.2022 г. по в.гр.д.№ 1177/2022 г. на САС, влязло в законна сила, в което има произнасяне и по чл. 248 ГПК. В условията на евентуалност, в случай че се приеме, че на ищеца по делото се дължат разноски, то се прави позоваване на разясненията в решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С- 438/22. Жалбоподателят счита, че на ищеца не следва да бъдат присъждани повече от 1000 лв. разноски, доколкото неговите представители не са се явили на нито едно заседание, а са подали едно заявление по образец и искова молба по бланка. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбоподателят формулира следния процесуалноправен въпрос, който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Следва ли ответникът да понесе отговорността за разноски в хипотезата, в която срещу него е предявен иск за съществуващо и изискуемо вземане на ищеца, по отношение на което преди предявяване на иска е бил наложен запор на вземане от трето лице, съгласно който на ответника е забранено да предава изискуемата сума на ищеца?“ По така поставения въпрос жалбоподателят смята, че липсва тълкувателна или каузална практика на ВКС. Насрещната страна - „Прима ленд груп“ АД, [населено място], надлежно уведомена по реда на чл. 276, ал.1 ГПК, не е изразила становище по подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба от И. Д. И. срещу определение №78 от 25.06.2024 г. по т.д. № 32/2023 г. на Шуменски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба с искане за изменение на решение № 23 от 15.04.2024 г. по делото на Шуменски окръжен съд в частта му относно разноските, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК. Съдът е счел подадената частна жалба за неоснователна. Като първо съображение за крайния си извод съдът е посочил, че в случая не е била налице нито една от кумулативно предвидените предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, при наличие на които направените от ищеца разноски следва да останат в негова тежест. Съдът е посочил, че с решение № 23 от 15.04.2024 г. по т.д. № 32/2023 г. на Шуменски окръжен съд е било признато за установено, че И. Д. И. дължи на „Прима ленд груп“ АД сума в размер на 70 000 лв., представляваща неплатената част от покупна цена за придобити дружествени дялове по договор за покупко-продажба на дружествени дялове от „Плантабул“ ООД от 17.11. 2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 12.04.2023 г. до изплащане на задължението, за което вземане е издадена Заповед № 474 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 23.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1078/2023 г. на Шуменски районен съд. Със същия съдебен акт Шуменски окръжен съд се произнесъл и по разноските, като с оглед изхода на делото е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 15 315 лв., от които 8 900 лв. разноски по делото и 6 415 лв. разноски по заповедното производство. Според въззивния съд по делото е било безспорно наличието на облигационна връзка между И. Д. И. и „Прима Ленд Груп“ АД по сключен договор за покупко-продажба на дружествени дялове от 17.11.2021 г. По силата на този договор „Прима Ленд Груп“ АД е продала на И. Д. И. собствеността върху тридесет и четири дружествени дяла от капитала на „Плантабул“ ООД при продажна цена от общо 220 000 лв., като съгласно чл. 3 от договора, сумата от 150 000 лв. е била дължима в деня на подписване на договора, а остатъкът от 70 000 лв. - в срок до 31.12.2022 г. Според съда е безспорно, че е било извършено плащане на сумата от 150 000 лв., а остатъкът не е бил изплатен на „Прима Ленд Груп“ АД. С оглед неизпълнението на това договорно задължение е последвало подаване на заявление от страна на „Прима Ленд Груп“ АД за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на това заявление е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист № 389 от 23.05.2023 г., с оглед приложеното гр.дело № 1078/2023 г. на Шуменски районен съд. В предвидените срокове за това е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от страна на длъжника И. Д. И. (л. 15 от гр. дело № 1078/2023 г. на Шуменски районен съд). В същото, длъжникът е заявил, че не дължи сумата по издадената заповед за изпълнение. Постъпило е искане по чл. 420 ГПК за спиране на незабавното изпълнение (л. 17 от делото на Шуменски районен съд), с твърдения от страна на длъжника, че процесната сума не може да бъде предадена от него, тъй като по силата на издадена обезпечителна заповед № 1 от 03.01.2023 г. на Софийски градски съд е бил наложен запор от страна на „Плантабул“ ЕООД на вземане в размер на сумата от 70 000 лв., което „Прима Ленд Груп“ АД има спрямо третото задължено лице, а именно И. Д. И.. Последната е била уведомена за налагането на запора със запорно съобщение с изх. № 498/10.01.2023 г. по описа на ЧСИ В. Ц., рег. № 926. С оглед на гореизложеното длъжникът е изразил твърдения, че той като трето задължено лице не следва да предава посочените суми на „Прима Ленд Груп“ АД (ответник по обезпечението), поради което и не е дал повод за завеждане на иска на „Прима Ленд Груп“ АД и за образуване на т.д. № 32/2023 г. на Шуменски окръжен съд, съответно за извършените по него разноски. При гореизложената фактология въззивният съд е отчел, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно към последвалия го иск по чл. 422 ГПК, вземането е било изискуемо (с настъпил падеж на 31.12.2022 г.). С оглед на факта, че в развилото се заповедно производство ответникът е възразил по чл. 414 ГПК, с твърдения, че не дължи процесната сума, съдът е счел, че това е създало предпоставки за предявяване на процесния установителен иск за вземането. От последвалото процесуално поведение на ответника във вече инициираното исково производство съдът е установил, че той е оспорил вземането /иска/ по основание. Съдът е счел изложените от И. Д. И. доводи срещу дължимостта от нея на разноски по делото за неоснователни, доколкото по своята същност налагането на запор е обезпечителна мярка, която не води до несъществуване на вземането или до неизискуемост на задължението, още по-малко до промяна на страните по правоотношението (кредитор и длъжник по договора за прехвърляне на дружествени дялове). Въззивният съд е изтъкнал, че забраната за плащане на кредитора, която И. има като трето задължено лице по силата на наложения запор, не я освобождава от задължението й към нейния кредитор, нито води до погасяване на дълга. С оглед на гореизложеното въззивният съд е счел, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, както и, че в случая не е било налице и признание на исковата претенция. Евентуалното искане за намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение с оглед практиката на СЕС по дело C-432/22 от 25.01.2024 г. Варненски апелативен съд е приел за неоснователно, тъй като в преклузивните срокове за това, страната не е отправила искане на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Така мотивиран, Варненски апелативен съд е достигнал до извода, че обжалваното определение на Шуменски окръжен съд се явява правилно и законосъобразно, поради което е оставил без уважение подадената срещу него жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд определение. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обжалваното определение, като постановено от законен съдебен състав, в императивно законоустановената форма и в пределите на правораздавателната компетентност на съда, е валидно. Доколкото съдът се е произнесъл по въпроса, с който е бил сезиран и в рамките на търсената от сезиралото го лице защита, същото не е и вероятно недопустимо. В случая, поставеният от жалбоподателя въпрос, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС V 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Съдът е приел доводите на жалбоподателя за недължимост на процесните разноски, за неоснователни, като е посочил, че по своята същност налагането на запор е обезпечителна мярка, която не води до несъществуване на вземането или до неизискуемост на задължението, още по-малко до промяна на страните по правоотношението /кредитор и длъжник по договора за прехвърляне на дружествени дялове/, както и че забраната за плащане на кредитора, която жалбоподателят има като трето задължено лице по силата на наложения запор, не го освобождава от задължението му към неговия кредитор, нито води до погасяване на дълга. В същото време обаче, решаващите изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в насока на това, че сезиралият го жалбоподател дължи на противната страна процесните разноски, са основани на еднозначното и ясно приемане от страна на съда, че в случая по делото не са осъществени и двете кумулативно законоустановени в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаването на жалбоподателя от отговорността му за разноски към противната страна. Съдът е посочил, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно към последвалия го иск по чл. 422 ГПК, вземането е било изискуемо (с оглед настъпилия падеж на 31.12.2022 г.). С оглед на факта, че в развилото се заповедно производство ответникът е възразил по чл. 414 ГПК, с твърдения, че не дължи процесната сума, съдът е счел, че това е създало предпоставки за предявяване на процесния установителен иск за вземането. От последвалото процесуално поведение на ответника във вече инициираното исково производство съдът е установил, че жалбоподателят е и оспорил вземането, съответно – и иска, по основание. Все с оглед на гореизложеното въззивният съд е счел, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, както и, че в случая не е било налице и признание на исковата претенция, и това именно е главният му, и обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, негов извод. Освен изложеното, по отношение на поставения въпрос не е налице и претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосноваван от жалбоподателя с липсата по него на тълкувателна или каузална практика на ВКС. Не всяка липса на практика на ВКС по даден въпрос разкрива наличието на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и в случая такова наличие не е обосновано от жалбоподателя с конкретни твърдения в насоките, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разяснен действителният смисъл на същата законова разпоредба. По изложените съображения определението по в.ч.т.д. № 381/2024 г. на Варненски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение