Определение № 591 от 12.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5248/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационни жалби срещу решение № 276 от 16.05.2023 г. по в.гр. д. № 389/2023 г. на ОС – Благоевград, и допълнително решение от 21.08.2023г. по същото гражданско дело, с които са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ и частично искът по чл.344, ал.1,т.3 КТ. Жалбоподателят – Неврокопска професионална гимназия /НПГ/ „Димитър Талев“ [населено място], представлявано от директора на училището, чрез процесуалния си представител излага съображения допустимост на касационното производство и за неправилност на постановеното въззивно решение в часттите му с които са уважени предявените искове.Молят да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателката - С. Г. М., чрез процесуалния си представител, излага съображения за допустимост на касационното обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която е отхвърлен частично предявения от нея иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ. Моли да се допусне касационно обжалване. Обжалвала е и допълнително решение от 21.08.2023г. по гр.д.№ 389/2023г. на ОС Благоевград, с което е оставена без уважение молбата й за допълване на решението в частта му, с която не и е присъдено изцяло обезщетение по чл.344,ал., т.3 ГПК.Моли да се допусне касационно обжалване и на допълнителното решение. Жалбоподателката - С. Г. М., чрез процесуалния си представител, е обжалвала с частна жалба и определение от 21.08.2023г. по същото гражданско дело, с което е оставена без уважение молбата и за допълване на решението в частта му за разноските. По частната жалба е образувано ч.гр.д.№5247/2023г. по описа на ВКС, което с определение от 19.12.2023г. е присъединено за съвместно разглеждане с гр.д№5248/2023г. по описа на ВКС. Върховният касационен съд, като взе предвид разпоредбата на чл.280 ГПК, приема следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил исковете по чл.344, ал.1, т.1 и 2 КТ и частично иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ. С молба от 27.06.2023г. С. Г., чрез процесуалния си представител, е поискала да се допълни въззивното решение, като размерът на присъденото й обезщетение от 6 320,16 леава се увиличи на 8540,16 лева, тъй като в мотивите съдът е възприел като база за неговото последното получено възнаграждение за м. януари 2021г., а не това от месец май 2020г. С допълнитгелно решение от 21.08.2023г. съдът е оставил без уважение молбата, като е посочил, че със своето решение той е възприел изцяло изводите на първоинстанционния съд, за това че базата, въз основа на която следва да се определи обезщетението е месец януари 2021г., но без допълнителното материално стимулиране и е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част. Установено е по делото от ТД №РД-09-0594/14.01.2019г., че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, в което ищцата е заемала длъжността оперативен счетоводител, а ответникът е бил нейн работодотел. За заболяване на ищцата са били издадени болнични листове № №Е 20201912450/05.02.2021г.;Е203419851/16.02.2021г.;Е20202110240/6.03.2021г; Е20203164360/ 13.04.2021 г.; Е20203164397/13.05.2021 г.; Е 20203164440/ 14.06.2021 г.; Е20211012973/13.07.2021 г. В резултат на това същата е била в отпуск по болест за периода от 05.02.2021 г. до 03.08.2021 г. Със заповед № РД-09-1637/13.08.2021г., считано от датата на издаването й, е прекратено трудовото правоотношение на С. Г.. с мотив: обективна невъзможност за изпълняване на трудовите задължения, поради поставена диагноза и представени болнични листове за времето от 05.02.2021г. до 03.08.2021 г. и не явяване на работа след изтичане на последния болничен лист. Посоченото правно основание за уволнението е чл.328, ал.1, т.12 от КТ. Заедно със заповедта за уволнение е било съставено предизвестие до ищцата, с което е известена, че след изтичане на уговорения срок от един месец ще бъде прекратено трудовото й правоотношение на посоченото основание – чл.328, ал.1, т.12 от КТ. С нотариална покана от 13.08.2021 г. са връчени на ищцата на 23.08.2021 г., издадените заповед и предизвестие. От писмените доказателства се установява, че на 29.09.2021г. на М. е издаден болничен лист от ТЕЛК, с който й е предоставен 30 дневен отпуск по болест, считан от 04.08.2021г. до 02.09.2021г., а с втори болничен лист, издаден на същата дата, й е предоставен нов 30- дневен отпуск по болест, считан от 03.09.2021г. до 02.10.2021г. От заключението на съдебно-медицинска експертиза е видно, че С. Г. М. е била в отпуск по болест 180 дни в периода от 04.02.2021г. до 03.08.2021г., като през периода на временната й нетрудоспособност е лекувана многократно в различни болнични заведения с различни диагнози като клинична изява на основното заболяване - Тромбоза на ляв трансверзален синус, описани в ЕР на НЕЛК. В същото решение на НЕЛК е отразено, че при консултация с лекуващ неврохирург е описано състояние с персистиране на главоболието и двойното виждане и изчерпване на терапевтичните опции за лечение, поради което е препоръчано имплантиране на лумбоперитонеален шънт с регулируемо налягане. Експертът заключава, че от наличната в делото медицинска документация следва да се приеме, че С. М. през целия период на временна неработоспособност не е имала възможност да изпълнява трудовите си задължения, поради незавършен лечебен процес. Според заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, размерът на последното, получено от ищцата БТВ по смисъла на чл.228, ал.1 от КТ е 1053, 36 лв. и е изчислено на база месец януари 2021г., последния пълен работен месец преди датата на прекратяване на трудовия договор на 13.08.2021г без допълнителното материално стимулиране, което съвпада по размер с последното получено трудово възнаграждение за пълен работен месец преди отсъствието по болест -м. май 2020 г. Въз основа на това е определила размер на дължимото обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ за срок от 6 месеца 6320,16 лв. Според заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, ако към размера на възнаграждението за месец януари се добави и сума за допълнителното материално стимулиране, то същото ще е в размер на 1168,45 лева и размерът на дължимото обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за срок от 6 месеца би бил 7010,70лв. След направените справки експертизата е установила, че съгласно чл.22 от Вътрешните правила за работната заплата ДТВ има пожелателен характер, тъй като „може да се включи“ или „може да се получи“. Сочи, че то не се изплаща постоянно заедно с полагащото се за месеца основно трудово възнаграждение и не зависи от отработеното време за месеца, в който се начислява. Вещото лице е констатирало, че в счетоводните отчети на НПГ “Димитър Талев“ [населено място], подавани към НОИ, допълнителното трудово възнаграждание по чл.22 от ВПРЗ се отчита като бонус, т.е. същото има характер на ефективно средство за повишаване на мотивацията на персонала, като основание за начисляване и заплащане на това допълнително трудово възнаграждение е чл.20, ал.2 от Наредба № 4 на Министерство на образованието и науката от 20 април 2017 г. за нормиране и заплащане на труда, обнародвана в ДВ брой 34 от 28.04.2017г. в сила от 01.01.2017 г. и нейните изменения – ДВ брой 76 от 19.09.2017 г., ДВ брой 8 от 25.01.2019 г., ДВ брой 7 от 24.01.2020 г., ДВ брой 92 от 27.10.2020 г. и ДВ брой 12 от 12.2.2021 г.,. Установено е от копието на трудова книжка на служителката, че не е започвала работа по трудово првоотношение след прекратяването на процесното. При така установените факти по делото съдът е приел, продължителното отсъствие от работа, поради заболяване не във всички случаи означава, че служителят вече няма да може да реализира своите трудови задължения. Такава невъзможност следва да бъде обоснована и доказана от работодателя. В настоящото производство доказателствата ангажирани от работодателя, включително съдебно – медицинската експертиза на налагат извод, че М. е изпаднала в обективна невъзможност за в бъдеще да изпълнява трудовите си функция. Само факта на ползване на отпуск по болест не е достатъчен за формиране на такъв извод. Заедно с това, нито едно доказателство не сочи, че заболяването на ищцата се отразява на възможността й след временната неработоспособност да престира своя труд. Дори да са налице доказателства, че ищцата страда от заболяване, което води до намаляване на трудоспособността й, а такива в случая няма, следва да се докаже, че това състояние е необратимо и непреодолимо. Фактите изложени в заповед № РД-09- 1637/13.08.2021г. на директора на НПГ „Димитър Талев“ [населено място] не са такива за непреодолими обективни пречки за М. да изпълнява трудовите си задължения. Категорично не се вмества в процесното правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение фактът на неявяване на работа от служителката след изтичането на последния й болничен лист към 03.08.2021г. На първо място се установи, че тя не е била на работа, поради по – късно издаден болничен лист от ТЕЛК, а ако не е била на работа при липса на такъв, то основанието за прекратяване на трудовото правоотношение следва да е друго. Въз основа на изложеното, Благоевградският окръжен съд счита, че атакуваната в настоящото съдебно производство заповед за уволнение е незаконосъобразна и правилно е отменена от районния съд. Съдът е приел, че искът за възстановяване на уволнения служител е акцесорен и уважаването му зависи от произнасянето на съда, досежно законосъобразността на уволнителната заповед. В изложените по – горе мотиви съдът прие, че тази заповед е незаконосъобразна и поради обусловеността на този иск от законността на уволнението, същият следва също да бъде уважен. Тъй като районният съд е постановил ищцата да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „счетоводител оперативен“, атакуваният съдебен акт е правилен и следва да бъде потвърден. За да се присъди обезщетение на С. М. на основание чл.344, ал.1, т. 3,вр.чл.225 КТ съдът е приел, че е задължително да са налице кумулативно следните предпоставки: уволнението й да е признато за незаконосъобразно и същата да е била без работа през периода, за който се иска заплащане на обезщетение. Съдът е посочил, че периодът, за който се дължи обезщетение, законодателят е лимитирал като го е предвидил за не повече от 6 месеца, считано от уволнението. Установено е по делото, че от 13.08.2021г. до 13.02.2022г. ищцата не е полагала труд по трудово правоотношение, поради което е безспорно, че е претърпяла вреди от прекратяването на това й с ответника. Поради това, искът за присъждане на обезщетение е основателен. Съдът е счел, че размерът следва да се определи на база брутното трудово възнаграждение за м. януари 2021г., но без допълнителното материално стимулиране. Посочено е, че видно е от изготвената таблица от вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза, че ищцата е била в отпуск по болест от 04.02.2021г. до 03.08.2021г и продължен от 12.07.2021г. до 02.10.2021г, т.е. последният пълен отработен месец от ищцата преди уволнението й е м. януари 2021г., в който не е ползвала болничен, но към него не следва да се добавя ДТВ, които се изплащат три пъти в годината и то след преценка на работодателя, поради което последното не е част от брутното трудово възнаграждение. С допълнително решение от 21.08.2023г. съдът е приел, че обезщетението по чл.344, ал.1,т.3, вр.чл.255 КТ е присъдено с основното решение и не са налице предпоставките на чл.250 ГПК за присъждане на такова в размер на 8540,16 лева. В изложение по чл.284 ГПК, жалбоподателят НПГ“Димитър Талев“,чрез процесуалния си представител поддържа ,че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи, има ли работникът право на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за времето, през което е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност, налице ли са предпоставките на чл.328, ал.1, т.12 КТ когато здравословното състояние на служителя не му позволява да упражнява работата си отпреди уволнението, преклудирано ли е възражението на работодателя за недължимост на обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ поради започване на служителя на работа при друг работодател, когато е направено едва с въззивната жалба. Поддържа, че са налице основания по чл.280 ,ал.1, т.1 и 3 ГПК и ал.2 ГПК, тъй като е нарушен принципа за добросъвестност –чл.3 ГПК. В изложения по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката С. Г., чрез процесуалния си представител посочва правни въпроси от значение за спора:длъжен ли е въззивният съд при постановяване на диспозитив на решението да отрази в приетото в мотивите, допуснал ли е процесуално нарушение въззивният съд когато е приел в мотивите ,че обезщетението се определя на база последно възнаграждение от май 2020г., а в мотивите е приел, че следва да се вземе предвид това към януари 2021г., длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните и допуснал ли е въззивният съд нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК като не е обсъдил всички доводи и доказателства и не е формирал свои самостоятелни фактически и прави изводи по съществото на спор, за задължението на съда да изложи собствени решаващи мотиви по предмета на спора,допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като в мотивите си не е обсъдил възражение за недопустимост на насрещната въззивна жалба и като е обсъдил доводите и възраженията в нея, допустима ли е насрещна жалба по всички обективно съединени искове или само по този, който е обжалван с основната жалба,влязло ли е в сила решението по исковете, срещу които не е подадена основна жалба, а само насрещна такава, допуснал ли е въззивният съд нарушение като не е присъдил разноски по чл.78, ал.1 КТ на въззивника по насрещната жалба и е присъдил разноски на въззиваемата страна след като не е уважил насрещната жалба, длъжен ли е съдът да състави протокол за насрочено съдебно заседание, когато отлага делото за друга дата и се е явил процесуалния представител на едната страна и следва ли да се присъдят разноски за това явяване, допуснал ли е въззивният съд нарушение на чл.7, ал.9 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като не е присъдил разноски за явавяване в съдебно заседани, при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лв.Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпросите свързани с допустимостта на решението постановено по насрещната въззивна жалба. Настоящият състав намира, че решението, в частта му в която има произнасяне по насрещната въззивна жалба е допустимо. В практиката на ВКС, застъпена и в решения от 27.10.2023г по гр.д.№3893/2022г., трето г.о., решение от 21.01.2014г. по гр.д.№1437/2012г. трето г.о., определение от 06.04.2020г. ч.гр.д.№422/2020г. първо г.о., и определение от 04.01.2021г. по гр.д.№2851/2020г. четвърто г.о. и др., се приема, че с разпоредбите на чл. 263, ал. 2 и 3 ГПК законодателят приравнява предпоставките за упражняване правото на насрещна въззивна жалба с тези на въззивната жалба, като към тях се наслагват и особени предпоставки за допустимост / обжалваемо решение, подадена редовна и допустима първоначална въззивна жалба от насрещната страна, висящо въззивно производство и погасено право на самостоятелно обжалване/. Приема, се че когато насрещната въззивна жалба е редовна и допустима, тя поражда суспензивен и деволутивен ефект, като възстановява висящността на производството относно онази част от спора, която би приключила с влязло в сила решение, което е неизгодно за въззиваемия, и която не е предмет на първоначалната жалба. Посочва се, че законодателят не е въвел изискване за идентичност в предмета на първоначалната и насрещната жалби и липсва законово основание такова изискване да бъде изведено от друго процесуално правило, както и че подадената насрещна въззивна жалба дерогира забраната за влошаване положението на жалбоподателя, регламентирана в чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Съгласно чл. 263, ал. 4 ГПК разглеждането на насрещната жалба е обусловено от разглеждането на първоначалната /насрещната въззивна жалба не се разглежда, ако въззивната жалба бъде оттеглена или върната/, но подобна връзка между предмета на двете жалби не е налице, като посочената обусловеност на насрещната въззивна жалба от първоначалната въззивна жалба не касае нейния предмет и стеснителното тълкуване на тази разпоредба би нарушило принципите, уредени в чл. 6, 8 и 9 ГПК, поради което следва да се признае възможността на въззиваемия да разшири пределите на новото разглеждане на спора по същество от въззивния съд в рамките на чуждото обжалване, включително и в хипотезата на субективно или обективно кумулативно съединени искове. Посочва се също така, че насрещната въззивна жалба може да бъде подадена от въззиваемия в срока за отговор на жалбата на насрещната страна – т.е. може да се подаде заедно с отговора, след отговора, но в срока за подаването му, или пък да е инкорпорирана в самия отговор по първоначалната жалба. Същественото изискване е тя да отговаря на изискванията за допустимост и редовност, предвидени за жалбата (чл. 263, ал.2), като е съществено и това, че допустимостта на насрещната жалба зависи от допустимостта на първоначалната и правото на насрещна жалба съществува и може да бъде упражнено когато въззиваемият не е упражнил правото си да подаде въззивна жалба срещу неизгодната за него част от първоинстанционното решение или подадената от него такава е била върната като нередовна, съответно оттеглена, и затова срокът за упражняване на това право започва да тече от момента, в който въззиваемият получи препис от подадената от въззивника жалба. Чрез нея се възстановява висящността на производството по отношение на онази част от първоинстанционното решение, която е неизгодна за него и е предмет на насрещната въззивна жалба. Споделено е разбирането, че с насрещната въззивна жалба страната може да наведе онези основания за неправилност на първоинстанционното решение, които не са били наведени с първоначалната жалба. ПО ЖАЛБАТА НА НПГ“Димитър Талев“. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи, както и преклудирано ли е възражението на работодателя за недължимост на обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ поради започване на служителя на работа при друг работодател, когато е направено едва с въззивната жалба. В задължителните разяснения обективирани в т. 3 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. по ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая възивният съд е обсъдил всички доказателства и доводи на страните и е достигнал до извод за основателност на предявените искове, така както е посочено в т. 1 и т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените фактически основания, в рамките на заявения предмет на делото, като обсъди наведените във въззивната жалба доводи и направи самостоятелни изводи по фактическата страна на спора и приложението на закона. Въззивният съд е изложил конкретни мотиви по отношение на наведените във въззивната жалба оплаквания и в този смисъл не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса: има ли работникът право на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за времето, през което е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практика на ВКС обективирана и в решение № 323 от 28.6.2011 г. по гр. дело № 784/2010 г на ВКС. С това решение е прието, че изхождайки от естеството на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, което е предназначено да обезщети работника при определен вид имуществени вреди-пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, ако не беше факта на незаконното уволнение. Когато причинна връзка между този факт и пропуснатите ползи няма, обезщетението не се дължи. Такъв е случаят, когато работникът е започнал друга, по-добре платена работа при друг работодател по безсрочен трудов договор. В този случай работодателят, извършил незаконното уволнение, не дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и пропуснатите ползи да се реализират доходи от труд по договора, прекратен незаконно. Аналогичен е и случая, в който работникът, в рамките на шестмесечния период след уволнението изпадне в състояние на временна неработоспособност. За времето на този отпуск работникът не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като поначало той е в такова състояние, което не му позволява да полага труд. Прекъсва се причинната връзка между незаконното уволнение и вредите. За този период, в който е временно нетрудоспособен работникът има право на обезщетение по чл. 162, ал. 3 от КТ, но не и на трудово възнаграждение. В случаите, когато е получавал такова обезщетение и е бил незаконно уволнен, работникът няма право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода на временната неработоспособност. Посочената практика на ВКС е неотносима, доколкото в случая ищцата не е изпаднала в неработоспособност след уволнението, а е била неработоспособна в следствие на заболяване преди трудовия ѝ договор да бъде прекратен по реда на чл. 328, ал.1, т. 12 КТ. По въпроса налице ли са предпоставките на чл.328, ал.1, т.12 КТ когато здравословното състояние на служителя не му позволява да упражнява работата си отпреди уволнението въззивният съд е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС според която основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е общо и широко формулирано. В решение № 342 от 4.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 11/2011 г., IV - г. о. е застъпено становището, че при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, работодателят трябва да докаже, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини и означава, че при създадена нова обстановка реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно, а причините, които са я породили, са непреодолими за и от страните, защото произтичат от източници и фактори, които са неподвластни на тяхната воля. В теорията и практиката няма спор, че преценката за наличието на това основание е винаги конкретна и се прави с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника по конкретното трудово правоотношение. В решение № 2301 от 24.01.2007 г. на ВКС по гр. д. № 947/2004 г., III г. о. е прието, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е самостоятелно и не се припокрива с никое друго основание за прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя. То може да се използва, когато е настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор от страните по причина, която е извън специално уредените. ПО ЖАЛБИТЕ на С. Г. срещу основното и допълнително решение. По поставените въпроси, относими към приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът не е постановил решението в противоречи с практиката по същия. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото въззивният съд при постановяването на своето решение изложил пространни мотиви, в които е обсъдил всички доказателства по делото и е изложил собствени мотиви относно незаконността на уволнението. По въпросите: допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като в мотивите си не е обсъдил възражение за недопустимост на насрещтната въззивна жалба и като е обсъдил доводите и възраженията в нея, допустима ли е насрещна жалба по всички обективно съединени искове или само по този, който е обжалван с основната жалба и влязло ли е в сила решението по исковете, срещу които не е подадена основна жалба, а само насрещна такава, както се посочи по-горе съдът не е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС, което да е довело до постановяване на недопустим съдебен акт. Съгласно разясненията на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да се допусне касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или т. 3 ГПК, изведеният правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е обусловил крайния правен извод на съда при постановяване на обжалваното решение. В изложението си процесуалния представител на жалбоподателката е формулирал въпроси: длъжен ли е въззивният съд при постановяване на диспозитив на решението да отрази в приетото в мотивите и допуснал ли е процесуално нарушение въззивният съд когато е приел в мотивите, че обезщетението се определя на база последно възнаграждение от май 2020г., а в мотивите е приел, че следва да се вземе предвид това към януари 2021г., но същите не са обусловили решаващата воля на съда за частична неоснователност на иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част по смисъла на чл.280 ГПК и т.1 ТД№1/2009г.ОСГТК на ВКС. Съдът е уважил частично иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ, тъй като е приел, че към основното трудово възнаграждение, което служи за база при определяне на обезщетение за незаконно уволнение, не следва да се добавя ДТВ, тъй като последното не е част от брутното трудово възнаграждение, в който смисъл е и даденото разрешение в трайната практика на ВКС. ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА на С. Г.. Поставените за разглеждане въпроси в изложението по чл.284, ал.3 ГПК относно твърдението за допуснато нарушение от въззивният съд като не е присъдил разноски по чл.78, ал.1 КТ на въззивника по насрещната жалба и е присъдил разноски на въззиваемата страна след като не е уважил насрещната жалба и длъжен ли е съдът да състави протокол за насрочено съдебно заседание, когато отлага делото за друга дата и се е явил процесуалния представител на едната страна и следва ли да се присъдят разноски за това явяване са относими към преценката за основателността на частната касационна жалба. С въззивното решение съдът е осъдил Неврокопска професионална гимназия „Димитър Талев“ [населено място] да заплати на С. Г. сумата от 710 лева, представляваща извършените от нея разноски във въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение. Със същото решение е осъдил С. Г. да заплати на гимназията сумата от 710 лева, представляваща извършените от нея разноски във въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение. Благоевградският окръжен съд е счел, че разноските, присъдени в първоинстанционния съдебен акт са правилно определени, като съдът е отчел изхода от спора, съобразил е фактическата и правна сложност на делото и броя на действително проведените открити съдебни заседания и е потвърдил решението в тази му част. С оглед изхода от спора във въззивната инстанция, съдът е приел, че на ответника Неврокопска професионална гимназия „Димитър Талев“ [населено място] следва да бъдат присъдени разноски за изготвянето на отговор по въззивната жалба на ищцата и за процесуално представителство пред настоящата инстанция, за които са представени доказателства, че са изплатени в размер на 710лв. Прието е също така, че на ищцата-жалбоподател пред въззивния съд не се дължат разноски за въззивната инстанция, с оглед изхода на спора по въззивната й жалба. Приел е обаче, че следва да й се присъдят такива във връзка с представения отговор на насрещната въззивна жалба на гимназията, и процесуалното представителноство във връзка с нея, които са в размер на 710лв. С обжалваното определения въззивният съд е оставил без уважение молбата на С. Г. за изменение на решението в частта му за разноските, като е приел, че с оглед изхода на спора заплащане на разноски страните си дължат взаимно и те са в еднакъв размер от по 710лева. В частната касационна жалба С. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че насрещната въззивна жалба е недопустима и тъй като съдът не е следвало да я разглежда по същество, то не следва да се присъждат разноски на гимназията за процесуалното представителство по нея. Поддържа също така, че въззивният съд в нарушение на чл.7, ал.9 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е присъдил разноски за явяване в съдебно заседание, който предвижда, че при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лв. Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна. Съобразно разпоредбата на чл. 78 ГПК, разноските в производството се присъждат с оглед крайния изход от спора и съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете, а за въззивното производство според това дали въззивните жалби са уважени. В случая, както по-горе е отговорено, разглеждането на насрещната жалба е допустимо, поради което се дължи заплащане на разноски за процесуално представителство по нея. Всяка от страните прави разноски за процесуално представителство за цялото въззивно производство, а не само по своята, съответно по жалбата на насрещната страна. Следва да се има предвид, че съгласно т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В случая доказателства за извършването на разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за всяко явяване в съдебно заседание не са представени. Приложеният договор за правна защита и съдействие на С. Г. от 26.11.2022 г. съдържа данни за уговорено, заплатено възнаграждение в размер на 710 лева, които са й присъдени, но липсва уговорено отделно за явяване в съдебните заседания. След като не е доказани да са заплатени такива разноски от страната в процеса, то те не могат и да се присъдят в нейна полза, както правилно е приел и въззивният съд, поради което определението му следва да се потвърди. Предвид изложените съображения, съдът