Определение № 525 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2765/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 65911 от 07.07.2020 г., подадена от А. Т. П. и А. Е. П. чрез адвокат Я. Я. от САК.

Обжалва се въззивно решение № 2031 от 12.03.2020 г. по в.гр.д.№ 8/2019 г. по описа на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV „д” състав, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 49731 от 03.08.2016 г., постановено по гр.д.№ 54067/2013 г. на СРС, 32 с-в) е признато за установено по отношение на настоящите касатори (ответници по иска), че Н. И. Н., Л. А. Д., А. Т. Т., И. П. В., М. Г. Г., Й. А. Г. и Г. А. Г. са собственици на поземлен имот с идентификатор № * по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. София, район „В.”, м. „М. – Запад”, [улица], с площ 527 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори №№ *, *, *, * и *, с номер от предходен план *, кв. 77, представляващ дворно място от 520 кв.м. от бившия парцел *, представляващ източната част от имот *, местността „М. ”, като ответниците по иска са осъдени да предадат ищците владението върху така описания имот № ***.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Възможно и допустимо ли е обособяването на два самостоятелни имота в едно дворно място, което да стане със заповед, която не е влязла в законна сила (Заповед № РД-50-11 от 10.02.2011 г. на кмета на район „В.”) ?”;

2. „Правилно ли е съдът да приеме, че с не влязла в сила заповед е допустимо обемът на правата на ползване на ответниците да бъде променен?”;

3. „Правилно ли е съдът да приема за правопогасяващ факт същата тази заповед, при условие, че не е влязла в законна сила, като приема, че с нейното издаване започва да тече придобивна давност в полза на ответниците по иска ?”;

4. „Следва ли съдът да приема само на основание на част от доказателствата, че ответниците са придобили право на строеж върху мястото, след като по делото има доказателства, че те са заплатили изцяло правото на собственост върху мястото, както изрично е записано в оценителния протокол ?”;

Касаторите считат, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Н. И. Н., Л. А. Д., А. Т. Т., И. П. В., М. Г. Г., Й. А. Г. и Г. А. Г. чрез адвокат К. П. от САК, с който е изразено становище, че въззивното решение е правилно.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК - след като с Решение № 118 от 21.12.2018 по гр.д.№ 4415/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. е отменено постановеното при първото разглеждане на спора от въззивния съд решение № 4025 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 2/2017 г. на СГС, ІІ „г” въззивен състав. С отменителното решение на ВКС е прието, че ищците са наследници по закон на Т. С. И., който с н.а.№ 19/1942 г. закупил дворни места, съставляващи парцели * и * от кв. 279г в Б. землище, местността „Г.”, с обща площ 1 140 кв.м. С решение на комисията по ЗОЕГПНС през 1948 г. от собственика били одържавени къща /вила/ и двата парцела срещу издаването на облигации. С договор от 15.08.1985 г., сключен по реда на Наредбата за държавните имоти (НДИ - отм.), съпрузите А. и А. П. закупили къща на един етаж, построена върху държавна земя - имот № *, кв. № 15, в[жк], състояща се от една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ 60,80 кв.м. и 100% идеални части от правото на строеж върху мястото от 1 118 кв.м. Касационната инстанция е приела, че със заключения на единична и тройна експертиза е установена идентичността между придобитите през 1942 г. имоти и имота - държавна собственост, построената върху който сграда е закупена от ответниците.

След влизане в сила на ЗВСОНИ от имот № * в кв. 15 са образувани: имот пл.№ * от кв. 77, в който се намира закупената от П. къща, и имот пл.№ * от кв. 77, с идентификатор ***, който е незастроен и е предмет на предявения ревандикационен иск.

С решение от 16.04.2007 г. по гр.д.№ 1427/2003 г. на Софийския градски съд, влязло в сила на 17.10.2008 г. (когато е потвърдено с решение № 1150 по гр.д.№ 3573/2007 г. на ВКС, ІV- г.о.), е отхвърлен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предявен от наследници на Т. И. срещу А. и А. П. и Столичната община за нищожност на договора от 15.08.1985 г.

С постановеното от СРС, 32 с-в първоинстанционно решение предявената срещу настоящите касатори претенция по чл. 108 ЗС е преценена като изцяло основателна. С постановеното при първото разглеждане на спора от въззивния съд решение на СГС, ІІ „г” въззивен състав е прието, че с договора от 1985 г. ответниците са придобили не само собствеността на сградата, но и правото на строеж върху имот пл.№ *, което също са заплатили. Съответно - собствеността върху процесния имот е останала държавна, но правото на строеж върху него е преминало в патримониума на трето лице, с което е аргументиран извод, че имотът не съществува в състоянието, в което е бил при отчуждаването и върху него не може да се възстанови собствеността по силата на ЗВСОНИ. За да преодолеят тази пречка, ищците са предявили иска по чл. 7 ЗВСОНИ, но отхвърлянето му препятства реституирането на имота. Тъй като при влизане в сила на ЗВСОНИ спорният имот пл.№ * (с идентификатор ***) е бил незастроен, то за ищците е съществувала възможността (въпреки отхвърления иск по чл. 7 ЗВСОНИ) да предявят иск по чл. 124 ГПК с искане да се установи, че учреденото с договора от 1985 г. право на строеж е погасено. Това те не са сторили, поради което СГС, ІІ „г” въззивен състав е приел, че по отношение на спорния имот не е осъществен фактическият състав на възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ и иска по чл. 108 ЗС е отхвърлен, без да е налице произнасяне по възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Решението на СГС, ІІ „г” г.о. е отменено след извършено от ВКС, І г.о. тълкуване по въпроса за възможността да се възстанови по ЗВСОНИ правото на собственост върху реална част от недвижим имот, отчужден по ЗОЕГПНС, в който има построена сграда, която реална част не представлява необходима прилежаща площ за обслужване на сградата. Разяснено е, че в такава хипотеза, при възможност от отчуждения имот да се обособи незастроена част, именно тя е предмет на възстановяване по ЗВСОНИ. Прието е, че в настоящия случай такава възможност е налице, тъй като имотът с пл.№ * и идентификатор *** не представлява необходима прилежаща площ за обслужване на сградата. Обособяването на самостоятелен незастроен имот, който не представлява необходима прилежаща площ за обслужване на сградата, собственост на ответниците, означава, че имотът съществува реално до размера, в който е бил отчужден. Изрично е подчертано, че е ирелевантен фактът дали заповедта за обособяването на два поземлени имота е влязла в сила. Това становище е обосновано с разяснението по т. 2 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. В случая това са нотариалният акт от 1942 г., удостоверяващ правото на собственост на наследодателя на ищците върху конкретни имоти и актът за отчуждаването им от 1948 г. по реда на ЗОЕГПНС.

ВКС е обсъдил и е приел за неоснователно възражението за липса на идентичност между одържавения от наследодателя на ищците парцел * от кв. 279г и процесния имот (наличието на идентичност е прието за установено от заключенията на единичната и тройната технически експертизи). Обстоятелството, че имотът е обременен с ограничено вещно право, не е пречка за реституция, защото след обособяването на два имота правото на строеж се е концентрирало върху застроения имот. Поради това е неоснователна тезата, че след като с договора от 1985 г. ответниците са придобили 100% от правото на строеж, последното препятства възстановяването на собствеността върху незастроената част от отчуждения имот. Изрично е отбелязано още, че ответниците са придобили жилище от държавния жилищен фонд по реда на НДИ (отм.), а съгласно чл. 121, ал. 4 НДИ (отм.) купувачът на жилището придобива право на строеж върху мястото или върху съответната идеална част от него. В случая правото на строеж е било оценено отделно и за него купувачите са заплатили сумата 7 826 лева извън цената на сградата, но това не означава, че са закупили дворното място.

ВКС, І г.о. е обсъдил дали са налице елементите от фактическия състав на реституцията по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и е формирал положителен извод въз основа на следното: от одържавяването до влизането в сила на ЗВСОНИ процесният имот е бил държавна собственост (т.е. налице е предпоставката, свързана със субектите, на които имотът следва да е принадлежал към релевантния момент - държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон), а също така собственикът, от когото имотът е отчужден, не е обезщетен (тъй като съгласно чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ получаването на облигации не се смята за обезщетяване).

Подчертано е, че отхвърлянето на иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ също не е пречка за реституция. Предмет на разпореждането през 1985 г. от държавата в полза на ответниците по иска е правото на собственост върху одържавената сграда, но не и върху дворното място, което е останало държавна собственост. Собствеността върху него се възстановява, ако са налице предвидените в ЗВСОНИ предпоставки за това, без да е необходимо провеждането на иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Ето защо отхвърлянето на иска по чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на разпоредителната сделка с предмет сградата, не води до недопустимост или неоснователност на иска по чл. 108 ЗС за ревандикация на дворното място.

С оглед извода за настъпила реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, ВКС е разгледал противопоставеното от ответниците правопрекратяващо възражение, че са придобили имота на основание придобивна давност. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ такава би могла да тече от деня на влизането в сила на посочената разпоредба - 22.11.1997 г. В тази връзка е прието, че, като собственици на сграда, закупена от държавата по реда на НДИ (отм.), ответниците са придобили и правото на строеж върху мястото. Последното включва и правото на ползване на незастроената част от земята във връзка с обслужването на сградата и за осъществяване на достъп до нея. Следователно, упражняваната фактическа власт е на основание правото на ползване, което означава, че ответниците се явяват държатели, а не владелци на имота. С това презумпцията на чл. 69 ЗС се явява опровергана до момента на издаването на заповед № РД-50-11 от 10.02.2011 г. на кмета на район „В.” при Столичната община. С последната от терена са обособени два самостоятелни имота - пл.№ * (процесен) и пл.№ * (застроен със закупената от ответниците сграда). Това разделяне има за последица промяна в обема на правото на ползване, което се е концентрирало само върху застроения имот, по отношение на който собствениците на сградата продължават да бъдат държатели. Основанието за упражняване на фактическа власт е отпаднало по отношение на незастроената част, в резултат от което ответниците са придобили качеството на владелци по отношение на имот пл.№ 1730. Това обаче не е достатъчно за придобиването на имота по давност от ответниците, тъй като от момента на разделянето на имота до предявяването на иска (21.12.2013 г.) не е изтекъл необходимият в случая 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Ето защо е прието, че в полза на ответниците не е осъществен фактическият състав на придобивната давност и те не притежават противопоставимо на ищците право.

На следващо място ВКС, І г.о. е съобразил тълкуването по т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и е посочил, че разпоредбата на чл. 9а от Закона за наследството е императивна и по приложението й съдът следва да изложи съображения служебно, независимо че страните не се позовават на нея. Съгласно чл. 9а ЗН, когато към открито наследство се възстановява собственост върху одържавени имоти, наследниците на последващ съпруг не наследяват, ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца. По делото има данни, че собственикът на одържавените имоти Т. И. е имал втора съпруга Й. Н. И., от който брак няма деца, като и двамата съпрузи са починали преди възстановяването на собствеността (през 1960 г. и 1969 г.). Не е установено кога е сключен бракът и дали съпругата е последваща по смисъла на разясненията, дадени в ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.гр.д.№ 1/1998 г. на ВКС, ОСГК. В случая искът за ревандикация е предявен само от наследниците на децата на бившия собственик, но не и от наследниците на съпругата, а това обстоятелство е прието за съществено по следните съображения: Трайната съдебна практика на ВКС приема, че съсобственикът може да ревандикира цялата съсобствена вещ от трето лице, което държи или владее вещта без основание. Това правомощие произтича от правото на съсобственика да си служи сам с общата вещ. Ако обаче това трето лице е владелец на имота и се позове на придобивна давност, следва да се вземе предвид, че придобивната давност е прекъсната на основание чл. 84 ЗС вр. чл. 116, б. „б” ЗЗД само за правата на предявилия иск съсобственик. Ако давностният срок относно правата на ищеца не е изтекъл към момента на предявяване на иска, поради което правата му не са придобити по давност от ответника, то към този момент ищецът се легитимира за собственик на съответната идеална част от имота и това следва да бъде признато с установителния диспозитив на съдебното решение по чл. 108 ЗС. При преценката дали може да уважи иска в осъдителната част за целия имот, съдът следва да съобрази дали ответникът има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иска, т. е. дали давностният срок за правата на тези съсобственици, които не са ищци, е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене, като относно тези права отчете и настъпилите в хода на процеса факти съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Ако към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок за правата на съсобствениците, които не са предявили иска, не е изтекъл, съдът ще уважи ревандикацията в осъдителната част за целия имот, а ако е изтекъл - само за правата на ищеца.

В обобщение - постановеното при първото разглеждане на спора от въззивния съд решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд с указания да се изясни дали преживялата съпруга на Т. И. има качеството на последваща съпруга, респ. - дали в случая приложение следва да намери чл. 9а ЗН, в зависимост от което СГС да прецени дали ревандикационният иск в осъдителната му част е основателен за целия имот или само за обема права, притежавани от ищците.

В изпълнение указанията на ВКС, І г.о., новият състав на въззивния съд е приел венчално свидетелство от 08.06.1944 г. за брака, сключен между Т. И. и Й. Н. И.. При съобразяване разясненията на ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.гр.д.№ 1/1998 г. на ВКС, ОСГК е формиран извод, че Й. Н. И. не е последваща съпруга (тъй като бракът е сключен преди, а не след одържавяването на имотите), респ. чл. 9а ЗН (изм. ДВ бр. 60/1992 г.) не намира приложение. С други думи - наследниците на преживялата съпруга Й. Н. И. имат право да получат дял от имотите, притежавани от Т. И.. Тъй като имотът е бил лично имущество на наследодателя Т. И., а преживялата съпруга е починала след него (през 1969 г.), съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН тя наследява заедно с двете му дъщери от предходния брак, като всяка от наследниците придобива по 1/3 ид.част от наследството. От това следва, че наследниците по закон на Й. Н. И. също биха имали наследствени права върху имота, както и че искът по чл. 108 ЗС не е предявен от всички наследници, а само от тези на Т. И..

От друга страна, относно правата върху имота и във връзка с възражението на ответниците за придобиване по давност, СГС, ІV „д” възз.състав е съобразил практиката на ВКС (решение № 705 от 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1744/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 70 от 16.08.2017 г. по гр.д.№ 3991/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 119 от 08.10.2018 г. по гр.д.№ 4819/2017 г. на ВКС, І г.о. и отменителното решение на ВКС, І г.о.), съгласно които за обема, в който следва да бъде уважен иска в осъдителната му част, релевантно е дали ответникът има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иска, т.е. дали давностният срок за правата на тези съсобственици, които не са ищци, е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене при съобразяване разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

СГС е приел, че дори наследниците на съпругата на Т. И. - Й. Н. И., да наследяват съответната идеална част от нейната идеална част от наследството на общият наследодател, към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство ( 14.11.2019 г.) не е изтекъл необходимият давностен срок в полза на ответниците спрямо тях. Изводът е основан с възприетото разбиране, че упражняваната фактическа власт върху имота на основание правото на ползване, което прави ответниците държатели, а не владелци на имота, е приключило едва след обособяване на два самостоятелни имота – имот с пл.№ 1730 (процесния) и имот с пл.№ 2042 (застроения със закупената от ответниците сграда) със заповед № РД-50-11 от 10.02.2011 г. на кмета на район „Витоша” - СО. Едва след този момент упражняваната от ответниците фактическа власт върху имот с пл.№ * може да бъде определена като обективно проявление на владение, а не държане, като спрямо неучастващите в производството наследници на Й. И. давността е продължила да тече и след завеждане на исковата молба (21.12.2013 г.), но към момента на приключване на устните състезания пред СГС (14.11.2019 г.) не е изтекъл необходимия 10-годишен давностен срок за придобиване на идеалните части, принадлежащи на неучастващите в производството съсобственици. След като към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок за правата на съсобствениците, които не са предявили иск по чл. 108 ЗС, не е изтекъл, в осъдителната му част ревандикационния иск следва да бъде уважен за целия имот.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва както да е включен в предмета на спора, така също и да е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Същевременно, съобразно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като съгласно чл. 295 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то второто касационното обжалване не може да се допусне по правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация.

В случая всички поставени от настоящите касатори питания касаят проблеми, които са получили своето разрешение при първото разглеждане на спора от ВКС. Именно с Решение № 118 от 21.12.2018 по гр.д.№ 4415/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. е даден отговор на въпроса защо за изхода на спора е без значение фактът дали Заповед № РД-50-11 от 10.02.2011 г. на кмета на район „Витоша” е влязла в сила, както и е формиран извод, че анализът на доказателствата обосновава извод, че ответниците са придобили само право на строеж върху мястото, но не и право на собственост. По силата на чл. 294, ал. 1 ГПК новият състав на въззивния съд е обвързан от дадените от ВКС в отменителното решение указания по прилагането и тълкуването на закона, като правомощията му по разглеждане на спора се концентрират върху незаконосъобразното действие, което е послужило като основание за отмяна на предходното въззивно решение. В настоящия случай делото е върнато за извършване на съдопроизводствените действия, обезпечаващи правилното приложение на императивна материално-правна норма (чл. 9а ЗН) с произтичащото от това задължение да се прецени какви са пределите, до които може да бъде уважен ревандикационния иск в неговата осъдителна част. По тази причина Софийският градски съд не е разполагал с правомощия да подлага на ревизия изводите, формирани от касационната инстанция по въпросите, касаещи приложението на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, включително териториалният обхват на реституираното в полза на ищците право на собственост. В този смисъл, макар да е изложил подробно аргументирано собствено становище (кореспондиращо с даденото от ВКС, І г.о. разрешение) по предпоставките за настъпване на реституцията, не изводите на Софийския градски съд имат решаващо значение за изхода на спора по установителната част на ревандикационния иск, поради което поставените от касаторите въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи крайния резултат, постановен с въззивния акт. Тъй като не удовлетворяват изискването да представляват общо основание за допускане на касационното обжалване, не следва да се обсъжда дали по отношение на питанията е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение