Определение № 359 от 02.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 494/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 6024 от 12.08.2019 г. по гр. д. № 12313/2018 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 425661 от 08.06.2018 г. по гр. д. № 44447/2017 г. на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от „Мрамор гранит“ АД - гр. София срещу В. Д. С. и М. С. И. положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че дружеството е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 347 кв. м. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 72, т.1, н. д. № 27/2012 г., с който е удостоверено правото на собственост на праводателя на ответниците С. С. и В. С.. Касационна жалба в срока по чл.283 ГПК е подадена от В. Д. С. и М. С. И., чрез пълномощника адв. Д. Г., с искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, за които се сочи, че са постановени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „кога настъпва вещно-правния ефект на отчуждаването по чл.39, ал.1 ЗПИНМ /отм./, респ. по чл.55а ЗПИНМ /отм./“; сочи противоречие с решение № 167/17.01.2017 г. по гр. д. № 1970/2016 г., второ г. о., решение № 459/02.07.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на първо г. о. и решение № 169/02.02.2017 г. по гр. д. № 946/2016 г. на първо г. о.; 2. „може ли чл.82 ЗС да намери приложение при покупко-продажба и дали купувачът може да присъедини владението на своя праводател“; поддържа противоречие с решение № 178/09.04.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. и решение № 958/15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на първо г. о.; 3. „следва ли съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и при формиране на мотивите на решението, както и да обсъди доводите на страните“; сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата с писмен отговор оспорва наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на дружеството срещу В. Д. С. и М. С. И. за установяване правото му на собственост върху процесния имот. Изложил е твърдения, че притежава право на собственост на основание чл.17а ЗППДОП /отм./. Ищцовото дружество е правоприемник на държавна фирма „Мрамор“ /“Предприятие за добив и обработка на скални материали“ е нейно поделение/, като на последното е предоставено правото на стопанисване и оперативно управление. Процесният терен е бил включен в капитала на образуваното еднолично търговско дружество с държавно имущество. При условията на евентуалност е въвел като придобивно основание изтекла в негова полза придобивна давност. С отговора на исковата молба ответниците са изложили твърдения, че не е настъпил вещно-правния ефект на отчуждаването, той като на собственика на имота не е било заплатено обезщетение. Наследодателят С. С. и ищцата В. С. са упражнявали фактическа власт върху него от 1973 г., като с изтичането на изискуемия се давностен срок са го придобили по давност. Правото им е било удостоверено с констативен нотариален акт, издаден през 2012 г. На 18.08.1987 г. е съставен акт № 5809 за държавна собственост на парцел * в кв.4 по плана на [населено място], с площ от 5 800 кв. м., заедно с построените в него сгради, предоставен за оперативно управление на Предприятие за добив и обработка на скални материали – цех „Мрамор – гранит“, с. Владая. С нотариален акт № 189/1971 г. М. А. е дарила на С. С. празно дворно място с площ 305 кв. м., съставляващо 1/3 ид. ч. от имот пл. № * от кв.2 и 4 по плана на [населено място] – В., отредено за озеленяване, целият имот от 915 кв. м., при граници на тази част: улица, река, Т. Д. и А. П.. С влязло в сила на 29.08.1973 г. решение по гр. д. № 993/1973 г. на Софийски районен съд в дял на съделителя С. С. е поставено дворно място, съставляващо парцел ** от кв.2, с площ 340 кв. м., а по отношение на останалата част с площ от 575 кв. м., попадаща в мероприятия на уличната регулация – озеленяване и улици, е посочено, че остава в съсобственост между съделителите. Именно върху тази част се твърди, че С. и В. С. са започнали да упражняват фактическа власт от момента на извършване на делбата. Установено е, че процесният имот е идентичен с южната част на имот пл. № * по плана от 1959 г., попадаща в терен за озеленяване. През 1972 г. парцел * – за озеленяване е преотреден за предприятие за сувенири и магазин. Процесният имот е включен в УПИ * по действащия регулационен план от 1987 г., с площ от 10 390 кв. м. Имот пл. № * е нанесен като самостоятелен в кадастралния план на населеното място през 2007 г. и е заснет в кадастралната карта с идентификатор ***. В полза на С. и В. С. е издаден констативен нотариален акт № 72/15.03.2012 г., с който на основание придобивна давност е удостоверено правото им на собственост върху процесния имот. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 191/11.07.2012 г., правото на собственост е прехвърлено на ответницата М. И.. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, в частта, с която е прието, че е осъществен въведения от ищеца придобивен способ, уреден в чл.17а ЗППЗОП /отм./, който включва държавата да е собственик на конкретно имущество, същото да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на дружеството. Предоставянето на терена за стопанисване и управление на цех „Мрамор-гранит“ е установено с акта за държавна собственост. Процесният имот е бил отчужден не по установения от закона ред – хипотеза, която попада в приложното поле на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В този случай реституцията може да настъпи само ако имотът е в състоянието, в което е завзет или в него е изграден незаконен строеж. Процесният имот е бил отреден за озеленяване и улици през 1959 г., което мероприятие е реализирано и същият не е подлежал на реституция. По наведените във въззивната жалба оплаквания е изложил съображения, че ищцовото дружество е правоприемник на “Предприятие за добив и обработка на скални материали“, част от което е цех „Мрамор-гранит“ – с. Владая, посочено в акта за държавна собственост като държавно предприятие, на което е предоставен за стопанисване и управление описания в него имот. Според заключението на съдебно-техническата експертиза УПИ *, отреден за предприятие за сувенири и магазин, от кв.4 по действащия към 1991 г. и към 2017 г. регулационен план на [населено място], попада основно върху ПИ с идентификатор ***, с площ 10 215 кв. м. и върху ПИ с идентификатор ***, с площ 347 кв. м. От събраните гласни доказателства се установява, че имотът е бил ограден /поставени са метални колове/ от ответниците едва през 2012 г. Не е доказано упражняването на фактическа власт преди този момент /напротив, имотът е бил стопанисван от дружеството и е използван като паркинг към административна сграда, находяща се в имота и съществуваща към 1987 г./. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият поставен въпрос в изложението материалноправен въпрос е обоснован с доводи за вещно-правния ефект на отчуждаването. Решаващите изводи на съда са свързани с осъществяване на въведения придобивен способ, уреден в чл.17а ЗППЗОП /отм./, както и с липсата на предпоставките за реституиране на имота по реда на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Имотът, останал в съсобственост при извършената делба през 1973 г., е бил отчужден не по установения от закона ред /собствениците му не са били обезщетени/. Действително, извършеното отчуждаване не е по чл.55а ЗПИНМ /отм./, но обуславящите изводи на съда са свързани с отнемането на собствеността не по установения в закона ред и с липсата на предпоставките за възстановяване на собствеността по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Цитираните в изложението съдебни актове разглеждат хипотези, при които са били налице всички предпоставки за реституция. При реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ следва да са налице предпоставките,визирани в чл.2, ал.3 от закона, в който смисъл е и т.1 на ТР № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. В настоящата хипотеза върху имота са били осъществени благоустройствени мероприятия, с оглед на което неговото предназначение е дотолкова променено, че той вече не е съществувал реално до размерите, в които е отчужден. Вторият въпрос не е обуславящ за изводите на въззивния съд. От значение за тези изводи е, че не е доказано упражняването на фактическа власт от наследодателя С. С.. Присъединяването на владение изисква упражнявано такова от праводателя, което в конкретния случай не е било доказано. Третият процесуалноправен въпрос е обоснован с липсата на подробно обсъждане на доказателствата по делото и излагането на мотиви от въззивната инстанция. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, във въззивното решение се съдържа анализ на събраните доказателства и обсъждане на наведените в жалбата оплаквания. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация не е представил доказателства за направени разноски в настоящото производство, поради което такива не трябва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.