Определение № 50067 от 08.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3201/2022 г.

Производство по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 254/10.06.2022 г. на Окръжен съд - Плевен, постановено по в. гр. д. № 166/2022 г., в частта, с която е потвърдено решение № 1545/29.12.2021 г. на Районен съд - Плевен по гр. д. № 5648/2021 г., с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. О. Р. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконосъобразно повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление от общ характер по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 НК, за което е образувано нохд. № 1720/2020 г. по описа на Районен съд- Плевен, по което ищецът е признат за невинен с влязла в сила присъда № 7/09.03.2021 г., потвърдена с решение № 92/09.07.2021 г. Окръжен Съд - Плевен по внохд. № 276/2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.07.2021 г. до окончателното й изплащане. Твърди се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението към жалбата се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси: 1/. „Дължи ли ответникът обезщетение за вреди, които не са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение? и 2/. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2 ЗОДОВ, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредблата на чл.4 ЗОДОВ?, които въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответникът по касационната жалба Л. О. Р. не е депозирал отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с постановление на прокурор от Районна прокуратура- Плевен от 09.03.2020 г. е образувано досъдебно производство за престъпления по чл. 144, ал. 3 във вр. с ал.1 НК, тъй като на 31.12.2019 г. в [населено място], област Плевен, е отправена закана за убийство спрямо В. Н. Н. от [населено място] и това заканване е възбудило основателен страх за осъществяването му, а на 31.12.2019 г. в [населено място], област Плевен, е отправена закана за убийство спрямо С. Е. Д. от [населено място] и това заканване възбудило основателен страх за осъществяването му. С постановление от 29.06.2020 г., ответникът по касация Л. О. Р. е привлечен като обвиняем за двете престъпления. На 04.09.2020г. в Плевенски районен съд е внесен обвинителен акт и е образувано нохд. № 1720/2020 г. по описа на Плевенския районен съд, по което са били насрочени шест открити съдебни заседания. Пред първата съдебна инстанция, производството е приключило с постановяването на присъда №7/09.03.2021 г., с която ищецът като подсъдим е признат за невинен и оправдан по обвинението за извършени престъпления по чл. 144, ал. 3 във вр. ал.1 НК- против личността на две лица. Срещу оправдателната присъда е подаден въззивен протест от РП- Плевен и е образувано въззивно НОХД № 276/2021 г. по описа на Плевенски окръжен съд. По делото са били насрочени две открити съдебни заседания, като с решение № 92/09.07.2021 г. е потвърдена оправдателната присъда. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че наличието на оправдателна присъда е достатъчно основание да се уважи искът за неимуществени вреди, предявен от оправданото лице срещу Държавата, за действията на Прокуратурата като обвинител в наказателния процес. Посочено е, че няма лице с нормална психика, което да не изпитва отрицателни емоционални изживявания при образуване срещу него на наказателно производство и третирането му като обвиняем и подсъдим за извършено престъпление от общ характер като конкретните претърпени вреди са предмет на установяване във всеки отделен случай и имат значение за размера, в който се уважава искът. Посочено е, че в конкретния случай наказателното производство срещу Л. О. Р. е продължило малко повече от една година - от привличането му като обвиняем с постановление от 29.06.2020 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 09.07.2021 г. Изложени са съображения, че макар същото да е приключило в разумен срок, през това време Р. е третиран като лице, извършило престъпления, което се е отразило крайно неблагоприятно върху психиката му. Констатирано е, че съгласно свидетелските показания, след привличането му като обвиняем, ищецът се е променил, станал затворен, отказвал да контактува с познати, изпитвал е неудобство, оплаквал се от главоболие, притеснявал се от слуховете за него, имал проблеми с работодателя. Изложени са съображения, че свидетелите майката и приятелката на Р., макар да са в близки отношения със страната по делото, са предупредени за наказателната отговорност по чл. 290 НК, а и предмет на установяване в процеса са лични изживявания на ищеца, от които непосредствени впечатления имат именно най-близките му хора, каквито са двете свидетелки. Посочено е, че макар прокуратурата не е разпространявала в обществото информация за образуваното срещу ищеца наказателно производство, същият реално е търпял неимуществени вреди, причинени от слуховете сред местните хора, породени от повдигнатото му обвинение. Прието е, че независимо дали обективно отказът на работодател да сключи трудов договор с Р. е продиктуван от положението му на обвиняем, последният е останал с вътрешно убеждение именно за такъв мотив, и според показанията на двете свидетелки това е засилило състоянието му на потиснатост и чувство за вина към близките. Формиран е решаващ правен извод, че неприятните изживявания на Р. са пряка последица от повдигнатото му обвинение за извършени престъпления от общ характер, като присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., е справедливо. По касационните основания. С оглед тези мотиви, настоящият съд счита, че поставеният като основание за допускане на касационното обжалване първи материалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС №4/1968г., като е мотивирал решението си и съгласно изискванията на ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от незаконното обвинение, като е прието, че се дължи обезщетение за вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Поставеният втори въпрос също е обуславящ, но и по отношение на него не е налице допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от касатора практика на ВКС не разрешава поставения въпрос по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване, които в случая са взети предвид. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК, поради което и