Определение № 3504 от 03.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2157/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 4148 от 02.02.2024 г., подадена от „Полиграфия“ АД чрез адвокат И. Д. от АК - П., срещу въззивно Решение № 1541 от 07.12.2023 г. по в.гр.д.№ 2679/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, Х състав. Ответникът по касация Община Пловдив е депозирал отговор на жалбата и на изложението към нея чрез юрисконсулти И. А. – К. и М. Т.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците по касация С. Х. Х., С. Г. Х., П. И. И., А. С. В., Р. П. П., Т. П. Л., Я. Т. Л., М. К. П. и И. М. Л. не са заявили становище по касационната жалба. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С въззивното решение е потвърдено Решение № 260081 от 11.05.2023 г. по гр.д.№ 4927/2020 г. на Районен съд - Пловдив, с което е отхвърлен иска на „Полиграфия“ АД против С. Х. Х., С. Г. Х., П. И. И., А. С. В., Р. П. П., Т. П. Л., Я. Т. Л., М. К. П., И. М. Л. и Община Пловдив за делба на следния недвижим имот: Административно-битова сграда, построена и въведена в експлоатация през 1990 г., без да са обособявани отделни самостоятелни обекти в същата, заснета като Сграда с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. П., обл. П., одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със Заповед за изменение на КККР № КД-14-16-91 от 11.01.2011 г. на Началник на СГКК - П., с адрес на сградата: [населено място], [улица], с предназначение: Административна, делова сграда, при брой етажи 3, със застроена площ около 682 кв.м. (доколкото североизточната граница на сградата е неправилно заснета в КККР като в площта на сградата неправилно са включени заснетите като самостоятелни обекти: СОС с идентификатор № *** с площ от 243,05 кв.м., находящ се на ет. 3 от сградата, Част от СОС с идентификатор № *** с площ от около 240 кв.м., находяща се на ет. 2 от сградата, под СОС с идентификатор № *** и над СОС с идентификатор № ***, и СОС с идентификатор № *** с площ от 240,30 кв.м., находящ се на ет. 1 от сградата), която сграда е изградена в Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място]. По делото е установено, че с н.а. за собственост върху недвижим имот № 26, том 2, д.№ 220/2007 г. на нотариус М. С., „Полиграфия“ АД е признат за собственик на УПИ * - производствени дейности, полиграфичен комбинат и обществено-обслужващи дейности, находящ се в [населено място] от кв. 2-нов, 34-стар, по РП на[жк], одобрен със Заповед № 189 от 19.07.1976 г. и Заповед № ОА-1835 от 29.09.2005 г. на Община Пловдив, ведно с описани сгради в имота, сред които Битов корпус - север на два етажа и Битов корпус - изток на три етажа (без трети етаж), които сгради понастоящем за заснети в КККР на [населено място] с идентификатори съответно № *** и № ***. С н.а. за замяна на недвижими имоти № 26, том 2, д.№ 226/2019 г. на нотариус К. А., „Полиграфия“ АД е прехвърлила общо на ответниците-физически лица (по иска и по касация), при равни квоти за всеки от тях, правото на собственост върху 1/100 ид.ч. от следните самостоятелни обекти, всичките разположени в сграда с идентификатор № ***, а именно: СОС с ИД №№ ***, ***, ***, ***, ***, *** и ***. В н.а. е посочено, че тези обекти представляват в съвкупност необособена и несамостоятелна част от сграда с ИД № ***, която представлява самостоятелен обект Административно битова сграда, построена и въведена в експлоатация през 1990 г., без данни да са обособявани самостоятелни обекти в същата, да е изготвено площообразуване на отделни самостоятелени обекти и да са определяни общи части за сградата. От своя страна Община Пловдив е ангажирала писмени доказателства в подкрепа на твърдението си, че е единствен собственик на СОС с ИД № ***, който обект понастоящем ползва за задоволяване на обществени функции и представлява самостоятелен обект на вещни права със статут на публична общинска собственост, извън гражданския оборот. Съгласно Акт № 2398 от 10.12.1990 г. за държавна собственост третият етаж от източното крило от полиграфически комбинат, построен през 1990 г. в [населено място], е предоставен за оперативно управление на редакцията на в. „Глас“ – П.. В бележка от 20.05.1996 г. е отразено безвъзмездното му предоставяне на район „Източен“ за административна сграда, в която връзка е съставен приемо-предавателен протокол на основание Решение № 79 на ОбС П., взето с Протокол № 7 от 29.03.1996 г. и Заповед № ОА-551 от 06.05.1996 г. на Кмета на Община Пловдив – за предаването на имота от „Глас“ ЕООД (правоприемник на в. „Глас“; вписан в търговския регистър като общинско дружество) на Район „Източен“ при Община Пловдив, който да се ползва за административна сграда на районната администрация. С последваща бележка в АДС № 2398 от 10.12.1990 г. е отразено, че с Акт № 85 от 14.11.1997 г. имотът е актуван за публична общинска собственост. Със Заповед № ЗД-01-68 от 15.02.2011 г. третият етаж от източно крило на масивна сграда - полиграфичен комбинат, е отписан от актовите книги за недвижими имоти - държавна собственост. След изменението на КК със Заповед № КД-14-16-91 от 11.01.2011 г. е съставен нов Акт № 2646 за публична общинска собственост от 10.10.2012 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 вр. § 10 от ПЗР на ЗОС и чл. 3, ал. 2, т. 2, вр. с Решение № 80, взето с пр. № 6 на Общински съвет от 01.04.1997 г. и чл. 59, ал. 1 ЗОС относно СОС № *** (стар ИД ***). Със Заповед № 18-ОА-676 от 05.04.2018 г. на Кмета на Община Пловдив са пренастанени служителите на Пловдивски общински инспекторат от адрес [населено място], [улица] на адрес [населено място], р-н „Източен“, [улица], ет. 3, представляващ СОС с ИД № *** съгласно Акт № 2646 за публична общинска собственост. По делото е изслушано заключение по СТЕ на вл. В. Г., което не е оспорено от страните и е кредитирано от съда като пълно и компетентно изготвено. Вещото лице е посочило, че съобразно изследвани от него архитектурни проекти, по които е построен обект „ДО Полиграфия, ДП „Д. Б.“ П. и въведен в експлоатация през 1989-1990 г. и в частност за подобект Административно-битовата сграда, заснета в КК на [населено място] като сграда с ИД ***, няма данни в проекта да са обособени самостоятелни обекти в сграда, да е изготвено площообразуване на отделните СОС и да са определени общи части и площи за тях. Заснетият в КК като СОС с ИД *** с площ 672,52 кв.м. се намира на трети етаж в сграда с ИД ***. Съгласно одобрените проекти и строителни книжа сградата с ИД *** не е самостоятелна, а е функционално свързана със сградата с ИД ***. Според книжата Административно-битовата сграда е с две крила: източно - на три етажа и северно - на два етажа, разделени с конструктивна фуга, като и двете крила са с обща функция - административно-битова, с общ главен вход от север, общи стълбище и евакуационно стълбище и ПРУ, както и общи ВиК и ел. инсталации. Към настоящия момент фактически достъпът до сграда с ИД *** и до отделните етажи в нея се осигурява от втори общ вход със стълбище по източната фасада на корпуса, за което не са открити строителни книжа, но е описано в АДС № 2398 от 10.12.1990 г. Този втори вход и стълбище осигуряват достъп до всички помещения на втори и трети етаж в източното крило на корпуса, включително до помещенията в СОС с ИД *** на Община Пловдив. Вещото лице е посочило границите на СОС с ИД ***, както и че той е с предназначение по кадастралната карта за делова и административна дейност, без да е свързан функционално с други обекти в сградата. При разпита му в открито съдебно заседание в.л. инж. В. Г. е посочил, че от конструктивна гледна точка сградите с ИД *** и с ИД *** са две, разделени с делатационна фуга, по начина по който са заснети в кадастъра, липсва нужда от функционална връзка за тяхното ползване и същото може да се извършва самостоятелно. Между сграда с ИД *** и СОС с ИД *** няма пряка връзка. Подчертано е, че СОС с ИД *** има самостоятелно функционално предназначение, не е обслужващ обект, има излаз на стълбище и отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Като основен спорен въпрос е изведен този дали частта от описаната сграда, заснета с идентификатор *** и регистрирана като собственост на Община Пловдив, има характеристиките на самостоятелен обект в сграда. Настоящият касатор е поддържал, че така заснетото не граничи с общите части на сградата, а с обектите, собственост на „Полиграфия“ АД и физическите лица, като в хипотеза, при която несамостоятелни реални части от един обект са продадени на различни собственици, настъпва придобиване на идеални части от вещта, поради което дружеството притежава 74,350 % ид.части от процесната сграда, а другите идеални части са за останалите страни по делото. Процесната сграда е така изграждана, че водопроводната, канализационната, електрическата система са общи, без самостоятелно отчитане за отделните етажи. Въззивният съд е намерил становището на „Полиграфия“ АД за неоснователно. Позовал се е на заключението на СТЕ, съгласно което имот № *** не е функционално свързан с други обекти в сградата, а е самостоятелен със самостоятелно функционално предназначение, до който се стига по общи за сградата стълбища. Съгласно чл. 37, ал. 1 ЗС индивидуална собственост, може да съществува по отношение на етажи или на части от етажи от една сграда, което е допустимо и когато това е общинска собственост. Законът не изисква отделните етажи или части от етажи да са само и единствено с жилищна функция и да съставляват жилища по смисъла на ЗУТ. В момента, в който общината е придобила правото на собственост върху процесната част от сградата, входовете, стълбищата и инсталациите по силата на закона (чл. 38 ЗС) са станали общи на всички собственици на имоти в сградата. Кога е станало това по делото не е установено, доколкото представеният от ищеца констативен нотариален акт от 2007 г. не сочи придобивния способ в полза на дружеството. Съществено е, че към 1989-1990 г., когато е построена сградата и е въведена в експлоатация, тя е била собственост на един правен субект – Държавата. Част от нея е обособена и придобита от общината – имот № ***, а останалата част първоначално е предадена за управление на Държавна печатница „Димитър Благоев“ - Пловдив, част от Държавно обединение „Полиграфия“. Когато сградата е била притежание на един собственик, тя не е била в режим на етажна собственост и не е било необходимо да се изчисляват общи части за самостоятелни обекти на собственост в нея, с което се обяснява отсъствието на обособени в проекта самостоятелни обекти в сграда, площообразуване на отделните обекти и определяне на общи части за тях. Направените в този смисъл констатации на СТЕ са приети за ирелевантни при формиране на правните изводи по спора. Сградата е преминала в режим на етажна собственост по силата на закона в момента, в който Държавата, а по късно и общината е придобила собственост на самостоятелния обект с № ***, а другата част от сградата е била придобита по неуточнен по делото придобивен способ от ищеца „Полиграфия“ АД. Безспорно е, че това е осъществено преди завеждане на иска. В такава хипотеза дяловете на отделните съсобственици в общите части на сградата се изчисляват по реда, предвиден в чл. 40 ЗС и при спор относно това въпросът може да се реши по съдебен ред. В изложение към касационната жалба се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: Въпрос 1: За задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото, без да третира някои от тях (например съдебната експертиза) като ползващи се с приоритет пред останалите доказателства, да се произнесе по всички направени доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора – поради противоречие с Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321/2015 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, I г.о. Въпрос 2: Може ли да бъде признато право на собственост по отношение на етаж от сграда (или част от етаж от сграда), без да се изследва въпросът дали този етаж представлява самостоятелно обособен обект към момента на посоченото придобивно основание в контекста на това има ли архитектурен (инвестиционен) проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, с който съответната реална част от сграда (етаж) да е обособена като самостоятелен обект? – поради противоречие с Решение № 50122 от 18.01.2023 г. по гр.д.№ 109/2022 г. на ВКС, I г.о., Решение № 28 от 16.01.2022 г. по гр.д.№ 2861/2021 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 30 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 401/2011 г. на ВКС, I г.о.; Въпрос 3: Какъв е начина, по който съдът е длъжен да извърши оценка на прието по делото заключение на вещо лице? - поради противоречие с решенията по т.д.№ 311/2010 г. на ВКС, II т.о., гр.д.№ 1295/2018 г. на ВКС, I г.о., т.д.№ 806/2009 г. на ВКС, II т.о., т.д.№ 475/2012 г. на ВКС, II т.о., гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 69 от 22.06.2022 г. по т.д.№ 878/2021 г. на ВКС, II т.о.; Въпрос 4: Кои са основните характеристики на „самостоятелния обект“ на правото на собственост и длъжен ли е съдът да изследва тяхното наличие във връзка с особеностите на конкретния случай, за да прецени има ли годен самостоятелен обект на правото на собственост? - поради противоречие с Решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр.д.№ 3114/2017 г. на ВКС, II г.о.; Въпрос 5: Как се определя предназначението на обект в сграда и следва ли това да стане на база на одобрен инвестиционен (архитектурен) проект? – поради противоречие с Решение № 16 от 17.05.2022 г. по гр.д.№ 2429/2021 г. на ВКС, I г.о. Не е налице основание за допускане на обжалването. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото. Касационната инстанция не може да извежда релевантен въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни поставено от касатора питане. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Заедно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някоя от кумулативно изискуемите специфични предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Въпроси №№ 1 и 3 от изложението са принципно значими при разглеждането на всяко гражданско дело. В трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и посочената от касатора, е изяснено, че като инстанция по същество на спора, въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички относими към спора заявени от страните пред въззивния съд с въззивната жалба и отговора по нея, доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В трайната практика на ВКС се приема, че вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, както е процедирано в случая. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая въззивният съд е съобразил горепосочената практика на ВКС, и е обсъдил и преценил заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях, при формиране на изводите си по предмета на спора и в отговор на направените от въззивника оплаквания. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 202, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, отклонение от която в случая не се констатира, като несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите с №№ 2, 4 и 5 от изложението са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд по приложението на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР. С посоченото от касатора Решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр.д.№ 3114/2017 г. на ВКС, II г.о. е подчертано, че съгласно § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ „обект” е самостоятелен строеж или реална част от строеж с определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално предназначение и идентификатор по ЗКИР; нормата има тълкувателен характер, поради което се отнася и за вече построените сгради. От гледна точка обектите на правото на собственост § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР определя „самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура“ като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. При тълкуване на двете разпоредби във връзка с чл. 39 ЗС са изведени част от основните характеристики на „самостоятелния обект” на правото на собственост - обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и функционалното му предназначение, възможността да се използва самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва. Дали един обект е самостоятелен не може да се определи само въз основа на тези конкретни, предварително зададени белези и характеристики, като изводът за статута му зависи и от другите, установени по делото обстоятелства, които следва да се изследват във връзка с особеностите на конкретния случай, и с оглед фактическите и юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта. Заснемането със самостоятелен идентификатор по кадастралната карта само по себе си не доказва, че е налице обособен обект на правото на собственост, а е само индиция, че последният притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение. Същевременно следва да се има предвид и установената с чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност на основните кадастрални данни, на която е акцентирано с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. В настоящия случай частта от сградата с ИД № ***, която е актувана от Община Пловдив като публична общинска собственост, е заснета като самостоятелен обект в сграда – първоначално с ИД ***, а след инициираното с молбата на касатора с вх.№ 99-27501 от 30.11.2010 г. производство пред СГКК – П. – с ИД *** съгласно Акт за непълноти и грешки в ПИ с ИД ***, Заповед за изменение на КККР № КД-14-16-91 от 11.01.2011 г. на Началник на СГКК – Пловдив и Акт № 2646 за публична общинска собственост от 10.10.2012 г. При условията на чл. 2, ал. 5 ЗКИР - до доказване на противното, заснемането, осъществено в производството по молбата на касатора, е доказателство за обстоятелството, че СОС с ИД *** удовлетворява изискванията на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ и съставлява годен обект на правото на собственост. Доказателства за противното в производството пред инстанциите по съществото на спора не са събрани. Заключението на СТЕ не само не опровергава удостовереното в кадастъра, но го потвърждава предвид констатациите, че СОС с ИД *** има самостоятелно функционално предназначение, не е обслужващ обект, има излаз на стълбище и отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Данните по делото не дават основание да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тълкуването, обективирано в задължителната практика (ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК) и в цитираните от касатора казуални актове на ВКС. Разликите между изхода по настоящото дело и по релевираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на особеностите на различните спорове от фактическа страна, никой от които не разкрива сходство с настоящия. В производството по гр.д.№ 2861/2021 г. на ВКС, I г.о. е разгледан случай, при който е налице разминаване между предвиденото с инвестиционния и архитектурния проект с реално изпълненото, при което са създадени нови обекти с различна от първоначално определената площ, като площта на част от предвиден по проект обект фактически е присъединена към съседен обект и е разсъждавано при какви условия фактически присъединената част може да стане притежание на собственика на съседния обект; в производството по гр.д.№ 401/2011 г. на ВКС, I г.о. разрешаването на спора е изисквало да се прецени дали се ползват със статут на самостоятелно жилище допълнително застроени към сграда помещения, ако останалата част от сградата не отговаря на изискванията на действащите строителни правила и норми за самостоятелен жилищен обект; в производството по гр.д.№ 109/2022 г. на ВКС, I г.о. отново се преценявало дали се ползва със статут на самостоятелно жилище част от жилищна сграда – в казуса етаж от постройка; спорът по гр.д.№ 3114/2017 г. на ВКС, II г.о. е бил за собствеността на заснета със самостоятелен идентификатор по КККР сграда с площ от 7 кв.м., построена в съсобствен поземлен имот, без наличие на отстъпено право на строеж и изградена като пристройка към жилищна сграда-индивидуална собственост – дали е съсобствена на съсобствениците на терена на основание чл. 92 ЗС или е собствена на притежателя на индивидуалната жилищна сграда съгласно чл. 98 ЗС; в производството по гр.д.№ 2429/2021 г. на ВКС, I г.о. е отречено първият етаж в двуетажна сграда, проектиран като складово помещение и състоящ се от две стаи и коридор с входно антре между тях, с приобщено в по-късен етап пространството под допълнително изградена тераса и отлята там мивка от бетон да има характеристиките на самостоятелно жилище. Във всички тези случаи самостоятелният характер на построеното се е намирал в зависимост не само от възможността за самостоятелна функционална употреба и обособеността от останалите части на сградата, но и от удовлетворяването на специфичните градоустройствени изисквания, поставяни към жилищата. В настоящия случай към СОС с ИД *** с предназначение за административни нужди не се предявяват допълнителни изисквания извън характеристиките на обекта, установени със заключението на СТЕ, поради което не е налице основание да се подлага под съмнение презумираното съответствие между отразеното в кадастъра и действителното фактическо и правно положение на обекта. А предвид правилото на чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборването на презумпцията за вярност на отразеното в кадастъра е било в тежест на касатора, в която насока съвкупният анализ на доказателствата не е дал основание да се формира извод за проведено от него пълно обратно доказване. С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи да заплати на ответника по касация Община Пловдив разноските, които е направил за защитата пред ВКС, които в случая се определят по правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 150 лв. – възнаграждение за един юрисконсулт по аналогия с чл. 78, ал. 1 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия