Определение № 3470 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1677/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на А. К. Т., чрез процесуалния му представител, срещу въззивно решение № 1126 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1618/2024 г. на Апелативен съд – София, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260138 от 23.02.2024 г., постановено по гр. д. № 11108/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 8 състав. С първоинстанционното решение Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на А. К. Т. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление от общ характер по чл. 158а, ал. 1 от НК, по което е образувано ДП № ЗМ 732/2010г. по описа на РУ при МВР В., съответно на пр. пр. № 1110/2010г. по описа на РП В., прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, вр. чл. 2, ал. 2 от НК с Постановление на Районна прокуратура - В. от 12.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до деня на окончателното й изплащане, като е отхвърлен като неоснователен иска в частта му за разликата над присъдената сума от 15 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева. С решението е отхвърлен, предявеният от А. К. Т. против Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - за сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - заплатено адвокатско възнаграждение за защита във връзка с повдигнатото срещу него обвинение за извършване на престъпление от общ характер по чл. чл. 158а, ал. 1 от НК, в рамките на проведеното досъдебно производство и на НОХД № 125/2011 г. по описа на РС - Велинград и ВНОХД № 20/2012 г. по описа на ОС - Пазарджик, ведно със законната лихва върху размера на претендираното обезщетение за периода от 24.08.2016 г. до деня на окончателното й плащане. Касационната жалба на Прокуратура на РБ е срещу въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата от 15 000 лв., а касационната жалба на А. К. Т. е срещу въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над присъдените му 15 000 лв. до претендираните 120 000 лв., ведно със законната лихва, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както и в отхвърлителната част за сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби на Прокуратура на РБ и на А. К. Т., но единствено в частта, в която обжалва въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над присъдените 15 000 лв. до претендираните 120 000 лв., ведно със законната лихва, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационната жалба на А. К. Т., подадена срещу въззивното решение, с което се потвърждава решението на първата инстанция в частта, в която е отхвърлен, предявеният от А. К. Т. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв., следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на този кумулативно съединен иск е под 5000 лв., поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховен касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени кумулативно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени и имуществени вреди, търпени от ищеца за обвинение в извършване на престъпление, при прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието е декриминализирано. Посочил е, че за да бъде уважена исковата претенция следва да се установи противоправно поведение на държавния орган, настъпването на вреди и причинно-следствена връзка между двете. Посочил е, че по делото са спорни въпросите дали следва да бъде ангажирана отговорността на ответника и за размера на обезщетението. От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че наказателното производство е било прекратено поради нормативно изменение на разпоредбата на чл.158а, ал.1 НК, по която е било повдигнато обвинението, като деянието е декриминализирано /ДВ, бр. 74/26.09.2015 г./. Позовал се е на практиката на ВКС, обективирана в определение № 731/30.10.2020г. по гр. д. № 1581/2020 г., ГО, ГК, в което се приема, че декриминализирането на деянието се съотнася с даденото в т.8 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС разрешение, в резултат на което е приел, че обезщетение се дължи за периода от датата на декриминализирането на деянието 30.09.2015 г. до датата на стабилизирането на постановлението за прекратяване - 24.08.2016г. - 11 месеца. С оглед на това е приел за неоснователни доводите на ищеца, че следва да се разглежда продължителността на наказателното производство от датата на повдигане на обвинението до прекратяването му. По отношение на другия спорен по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че следва да съобрази конкретно проявените по делото обстоятелства, като тежестта и характера на повдигнатото обвинение, колко на брой и какви обвинения са предявени, с какви принудителни мерки и ограничения са били съпроводени, как са се отразили те на личността. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай, съдът е взел предвид: повдигнатото обвинение, което е било за тежко умишлено престъпление по чл. 158а, ал.1 НК; релевантният период на продължителност на наказателното производство - около 11 месеца; прекратяването му поради декриминализиране на деянието с приемане изменение на закона; наложената най-лека мярка за неотклонение - „Подписка“. Посочил е, че ищецът е бил дисциплинарно уволнен от работа вследствие на воденото наказателно производство, поради което това обстоятелство е довело до по-висок размер на претърпените вреди. Допълнил е, че от свидетелските показания е установено, че същият е преживял тежко прекратяването на трудовото му правоотношение от престижна длъжност в Медицинския университет. Намерил е за неоснователни възраженията, че не следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата за действия на трети лица. В тази връзка е посочил, че дисциплинарното уволнение е било извършено именно заради провежданото наказателно производство и е непосредствена последица от него, позовавайки се на мотивите на заповедта. Приел е, че ищецът, с ангажирането на гласните доказателства, е установил претърпените от него вреди - тревога, неудобство, страх, притеснения. Посочил е, че възражението, че същите не следва да се кредитират е неоснователно, тъй като възприятията на свидетелите са непосредствени и не се установява заинтересованост на същите по смисъла на чл. 172 ГПК. Допълнил е, че свидетелските показания съответстват и на установеното със заключението на съдебно-психиатричната експертиза, че ищецът е търпял силни негативни емоции. При отчитане на всички тези обстоятелства, въззивният съд е посочил, че следва да определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. така, както е приел и първостепенният съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и след извършване на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства?“. Твърди се, че е решен в противоречие с възприетото в т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. II от ППВС № 4/1968 г. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. К. Т. са поставени следните въпроси: 1. При нарушаване на изискването за протичане на наказателното производство в разумен срок, задължен ли е съдът, разглеждащ въпроса за дължимото обезщетение по ЗОДОВ, да обсъди в мотивите си критериите за бавно правосъдие?; 2. Какви са приложимите критерии при преценката на съда за спазването на „разумен срок“ за приключване на наказателното производство и как неразумният срок следва да се отрази върху определяне на справедливото обезщетение?; 3. При определяне на отговорността на държавата за вредите относно извършените спрямо ищеца съществени нарушения на процесуалните правила и правото на справедлив и безпристрастен процес, какво значение имат съставен обвинителен акт в нарушение на изискванията на НПК, отвеждането на наблюдаващия прокурор като заинтересовано и предубедено лице спрямо ищеца и продължаването на наказателното производство по съставен от него акт (вкл. обвинителен акт)?; 4. Във връзка с това, как се съотнася към хипотезите на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди при отмяна на влязла в сила осъдителна присъда и връщане на наказателното производство в досъдебната фаза?; 5. Относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По касационната жалба на ищеца съдът приема следното: Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по първи, втори, трети и четвърти въпрос. Тези правни въпроси нито са обсъждани в мотивите към обжалваното решение и въззивният съд не е дал разрешение по тях, нито в исковата молба ищецът е навел твърдения за приключване на наказателното производство в неразумен срок, нито, че спрямо него не е бил осъществен справедлив и безпристрастен процес. Поради това, тези правни въпроси нито са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд, нито са от значение за крайния резултат по делото, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен състав намира, че формулираните от двете страни в производството въпроси – първи от изложението на Прокуратура на РБ и пети от изложението на ищеца касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос: „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?“. Този въпрос касае критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното и от двете страни противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС. В заключение: съдът следва да допусне касационно обжалване на решение № 1126 от 08.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1618/2024 г. на Апелативен съд – София в обжалваните допустими части. Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). На касатора А. К. Т., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 лв., като в противен случай касационната му жалба ще бъде върната. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение