Определение № 3396 от 07.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1223/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. С., чрез процесуален представител адв. А. М. от САК, срещу въззивно решение № 1347/11.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2277/2020 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 1870/09.03.2020 г. по гр.д. № 10001/2018 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявения от А. А. С. срещу ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД гр.София, иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над 1250 лв. до размера 60000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди /болки и страдания от телесни увреждания/ в резултат на ПТП, настъпило на 04.03.2017г. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия в размер на, произнасяйки се по възражение, което дори не е било предявено от ответника, а именно наличието у ищеца на знание, че същият пътува с водач на МПС, който е употребил алкохол. Изразено е и несъгласие с размера на присъденото обезщетение, тъй като в нарушение на чл. 52 ЗЗД, съдът не бил отчел в достатъчна степен характера и вида на телесните увреждания, както и характера и степента на физическите и психическите страдания, търпени от ищеца във времето на получаване на травмите и по време на възстановителния период. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на обезщетения в пълния му предявен размер, претендират се разноски по делото. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия по смисъла на т. 7 от ТР 1/23.12.2015г. по тълк. дело 1/2014г. на ОСТК на ВКС, поради допуснато от негова страна нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗдвП, ако последният е пътник в каруца, а не в МПС?; 2. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който е пътник в ППС с животинска тяга, когато водачът, управляващ ППС с животинска тяга няма вина или принос за настъпване на ПТП, въпреки че управлява под въздействието на алкохол и пътникът знае това?; 3. Трябва ли да има причинна връзка между действието/бездействието на пострадалия пътник в каруца, управлявана от лице под въздействието на алкохол, с настъпилия вредоносен резултат, за да бъде намален размерът на дължащото му се обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 4. При навеждане на възражение за съпричиняване, трябва ли ответника да посочи конкретно поведение от пострадалия - действие или бездействие, което да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, или е достатъчно бланкетно да релевира възражението си?. По отношение на поставените въпроси, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. По втория въпрос се сочи противоречие с: Решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о., Решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, II т.о., Решение № 141/31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, II т.о., Решение № 34/15.07.2019 г. по т. д. № 1562/2018 г. на ВКС, II т.о., Решение № 60104/29.06.2021 г. по т. д. № 1353/2020 г. на ВКС, II т.о., Решение № 60023/02.08.2021 г. по т. д. № 2956/2019 г. на ВКС, II т.о. и др. По третия въпрос се твърди, че въззивното решение е в противоречие с Решение № 93/05.07.2012 г. по т.д. № 373/2011 г. на ВКС, II т.о., а по четвъртия- с решение № 92/24.07.2013 г. по т.д. №540/2012 г. на ВКС, I т.о. и решение № 98/29.06.2016 г. по т.д. №1499/2015 г. на ВКС, II т.о. Твърди се, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответника по жалбата ЗАД “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД гр.София е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи: естеството на ПТП от 04.03.2017 г. като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищеца. Позовавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза и събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищеца, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания, търпените неудобства, липсата към настоящия момент на данни за останали негативни последици за здравето на ищеца от претърпените травми, обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 15000 лв. Прието е от въззивния съд, с оглед заключението на САТЕ /сочещо като причина за настъпване на ПТП управление от водача на застрахованото МПС, със скорост при която не е имал техническа възможност да спре в зоната на видимост и управление на водача от ППС с животинска тяга по пътното платно без задължителни светлинни сигнали в задната част/, че е налице степен – 1/4 на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца /допринесъл за настъпване на вредата спрямо самия себе си, качвайки се и пътувайки в каруца, теглена от кон, по първокласен високоскоростен за автомобили път, в тъмната част на денонощието, без поставена светлинна сигнализация на каруцата и управлявана от лице с алкохолно опиянение от 6,30 промила алкохол в кръвта /, с оглед на което е приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е приет дължим размер на обезщетението - 11250 лв. След приспадане на доброволно заплатеното от застрахователя обезщетение в размер на 10000 лв. е направен извод за неоснователност на въззивната жалба и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 1250 лв. до размера 60000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси от втори до четвърти се свеждат до обобщения от съда въпрос относно предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД и за установяване на конкретния принос на пострадалия, водещ до намаляване на дължимото се обезщетение, както и следва ли по отношение на лице, което е било пътник в ППС с животинска тяга, да бъде приложена разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. По въпроса за предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, е формирана задължителната съдебна практика: решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. №525/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на ВКС, II т.о. и др., в т.ч. и посочени от касатора, в които е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем, и че този принос на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя, чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. Ако пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, то неговото рисково поведение следва да бъде отчетено по правилата на чл.51 ал.2 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение. Горният принцип важи не само в случаите, когато поведението на пострадалия се изразява в съзнателния му избор да пътува с водач, употребил алкохол, но и във всяка друга хипотеза, в която пострадалият е поел предвидим и реално очакван риск или неоправдано го е игнорирал и този риск е реализиран. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. В случая в отговора на допълнителната искова молба, възражението за съпричиняване на застрахователя е било основано на доброволно поемане на риск от страна на пострадалия, качил се и пътувал през нощта в превозно средство, което не е оборудвано със светлоотразителни елементи. Установено е, че пострадалият, макар и да не е допринесъл за настъпване на ПТП, се е качил в ППС с животинска тяга и е пътувал в същото през нощта, по първокласен високоскоростен автомобилен път, като е съзнавал, респективно е могъл да установи, че каруцата не е била оборудвана с регламентираните в закона светлини и светлоотразители и е бил длъжен, и е могъл да предвиди, че в конкретната пътна обстановка това му поведение се явява високо рисково. В този смисъл е несъмнено, че ищецът обективно е създал предпоставки и възможности за настъпване на увреждането си, като е налице причинна връзка между действията/бездействията на пострадалия и вредоносния резултат. Конкретния му принос за настъпване на вредоносния резултат е достатъчен да обуслови степен на съпричиняване в размер на ј /решение №199/16.01.2020 г. по т.д.№224/2019 г. на ВКС, II т.о./. По въпрос № 2 следва да се посочи, че е засегнат в мотивите на решението, не защото поведението на пияния водач е спомогнало за възникване на произшествието, а защото е във връзка с избора на пострадалия да пътува през нощта по извънградски път с каруца без изискуемите светлинни обозначения. Неправилно приетото от въззивния съд, че възражението за съпричиняване се основава включително и на обстоятелството, че каруцата е била управлявана от пиян водач, в случая не е обусловило извод, за приемане на по-висок процент на съпричиняване на вредоносния резултат, респ. не е довело до присъждане на обезщетение в размер, което да не е в състояние да компенсира в пълен размер претърпените от ищеца неимуществени вреди. Първият въпрос не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения, тъй като въззивният съд не е обосновавал извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия по смисъла на т. 7 от ТР 1/23.12.2015г. по тълк. дело 1/2014г. на ОСТК на ВКС, поради допуснато от негова страна нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗдвП. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводите за допуснати процесуални нарушения и за неправилно определен размер на присъденото обезщетение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 4812 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.