Определение № 50207 от 26.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1334/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Д. Д. Н., ЕГН: [ЕГН] с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. В. В. О., съдебен адрес [населено място], [улица], ап. 2, срещу въззивно решение № 331 от 09. 03. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Дванадесети състав по в.гр.д. № 3036 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 263582 от 02. 06. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-18 състав по гр.д. № 3923 по описа на съда за 2020 г. в осъдителната му част за сумата над 12000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 30000 лв. по главницата, предявеният от касатора срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, е отхвърлен за сумата над 12000 лв. до 30000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП от 14. 12. 2018 г., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закони, и необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че неправилно въззивният съд е стигнал до извода, че справедливото обезщетение е в размер на 20000 лв., което касаторът намира за занижено по размер и недостатъчно да репарира в максимална степен претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания. Излага се, че е налице противоречие на решението с дадените в т. 11 от ППВС № 4/68 г. разрешения по приложението на чл. 52 от ЗЗД, тъй като в случая въззивният съд не е съобразил релевантните съобразно цитираната задължителна съдебна практика конкретни обективно съществуващи факти – високият интензитет на търпените болки и страдания и продължителния период на лечение, които касаторът намира за установени по делото, и ги възпроизвежда подробно и в жалбата си. Твърди се, че за да е справедливо по см. на чл. 52 от ЗЗД присъденото обезщетение, това означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от увреденото лице и тяхната продължителност, но и на всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват, като се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, индиция за която са и съответните нива на застрахователно покритие по застраховка „ГО“ на автомобилистите – все обстоятелства, които касаторът твърди, че не са адекватно оценени от съда при постановяване на решението му. Иска се отмяна на въззивното решение в частта му, с която искът на касатора е отхвърлен за сумата над 12000 лв. по главницата до размер от 30000 лв. по същата и по същество – присъждането на касатора и на тази сума, ведно със законната лихва върху същата, считано от 15. 05. 2019 г. до окончателното изплащане, претендират се разноски за трите съдебни инстанции при условията на чл. 78 от ГПК. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поставя два въпроса с твърдение, че са материалноправни и че са от значение за изхода на делото във въззивната инстанция, както и че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва: 1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия? 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? По първия въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с т. 11 от ППВС № 4/68 г., като се излага, че въззивният съд не е обвързал преценката си за размера на обезщетението за неимуществени вреди с всички релевантни за прилагането на чл. 52 от ЗЗД обстоятелства, като не е отчел степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение, интензитета, продължителността и характера на претърпените болки и страдания, психическите сътресения, и не е дооценил последиците от продължителната проява на уврежданията и последиците за здравето и ежедневния живот на пострадалия. По втория въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, обективирана в решение № 28/09. 04. 2014 г. по т.д. № 1948/2018 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о. и решение № 4/08. 03. 2021 г. по т.д. № 2940/2019 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., в които е прието, че при преценка основанието за определяне на обезщетение по справедливост следва да се определят действително претърпените вреди, при спазване на обективно установените критерии, включително лимитите на застраховка „ГО“ на автомобилистите, които са израз на икономическите условия към правнорелевантния момент, и които лимити към 14. 12. 2018 г. за имуществени и неимуществени вреди за едно пострадало лице са в размер на 2 млн. лв. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е изложил в относимите към обжалваната част от решението свои мотивите към същото, че от заключението по допуснатата по делото СМЕ, кредитирано от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните се установява, че вследствие на процесния инцидент ищецът е получил следните увреждания: контузия на лявата челно-теменна област на главата; разкъсно-контузна рана на лявата челна област на главата; охлузване на лявата околоочна орбита и лявата ушна мида; оток на лявата скула; разкъсно-контузна рана на дясното коляно; разкъсване на вътрешната връзка и последващо изкълчване на дясното колянно капаче; По спешност е била извършена обработка на раните и поставени превръзки; При проведения на 28. 12. 2018 г. ядрено-магнитен резонанс е установено разкъсване на вътрешния ретинакулум и изкълчване на дясното колянно капаче; За тази травма не е била провеждана операция, а на лицето е била поставена колянна ортеза за срок от 20 дни, след което е проведена рехабилитация; Общата продължителност на лечебния и възстановителен период е била до 3 месеца, през която пострадалият е търпял болки, които са били по-интензивни през първите 2-3 седмици след ПТП и по време на провеждането на рехабилитацията; През първите 2 месеца ищецът не е могъл да натоварва пълноценно десния крак, което е налагало да използва патерици; Впоследствие здравословното състояние на пострадалия е възстановено; Налице са остатъчни белези в областта в лявата челна област и лявото коляно, които не биха могли да се заличат дори и оперативно, както и остатъчна медиална нестабилност на коляното при флексия, което води до изпитване на затруднения при изкачване на стълби и клякане; Болките при тези движения са краткотрайни; Останалият обем на движенията на ставата са възстановени; Вещото лице дава заключение, че е възможно да се извърши стабилизация на колянното капаче, като се използва сухожилие от вътрешните бедрени мускули. С оглед на естеството на проведеното лечение, което е консервативно, а не оперативно, сравнително краткият период на възстановяване и липсата на трайни и невъзстановими увреждания, с изключения на двата белега, въззивният съд е намерил, че на пострадалия следва да се определи обезщетение от 20000 лв., от което следва да се приспадне платената от застрахователя сума от 8000 лв.; Предявеният иск е частично основателен и следва да се уважи за сумата от 12000 лв., а за разликата се отхвърли като неоснователен; Така определения размер на обезщетение е съобразен с датата на настъпване на застрахователното събитие – 2018 г., която е от значение за преценка на конкретните обществено-икономически условия в страната и лимитите на отговорност на застрахователите по задължителна застраховка „ГО“ на автомобилистите, както и със съдебната практика в сходни случаи: с решение № 1495/08. 07. 2020 г. по в.гр.д. № 505/2020 г. на Софийски апелативен съд е определено обезщетение за неимуществени вреди от 20000 лв. за сходни увреждания, но по-тежки по степен /пострадалият е получил допълнително изкълчване на раменна става и скъсване на предна кръстна връзка и менискуси/, при настъпило застрахователно събитие през 2014 г. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая и двата, поставени от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, като относими общо към възприетите в задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция и в практиката на ВКС, критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 от ЗЗД, съответно – към процесуалното задължение на съда да обсъди всички релевантни за определянето на такъв справедлив размер, твърдения и възражения на страните, и установените по делото обективни обстоятелства от значение за определянето му, са правни, съответно – и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение и на двата въпроса обаче в случая не се установява да е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Всички, визирани в цитираната от касатора в изложението му съдебна практика, включително задължителната, и нарочно възпроизведени в изложението и в касационната жалба обстоятелства, които от обективна страна подлежат на установяване по делото и на преценка от страна на съда, при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, при стриктно спазване на изискванията на чл. 52 от ЗЗД, са обсъдени и взети предвид от въззивния съд при постановяване на решението му, противно на поддържаното в жалбата и в изложението на касатора. Видно от съдържанието на възпроизведените и в настоящите мотиви, главни такива на въззивния съд, обективирали решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, в същите са изложени конкретни съображения и съответната им оценка, както относно вида, степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия, така и относно нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като израз на конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси към правнорелевантния момент на настъпването на процесното ПТП. Подробно са описани и преценени с оглед значението им за справедливия размер на обезщетението за репарирането им, конкретно установените по делото, като претърпени от ищеца травми по вид и местонахождение, интензитета и продължителността във времето на причинените от тях болки и страдания, вида и продължителността на конкретно установеното по делото да е проведено в случая тяхно лечение, наличието, респ. – липсата на остатъчни увреждания, и произтичащи от тях включително и занапред затруднения за ищеца след приключилото лечение, степента на излекуването му и възможностите за пълното му възстановяване. Нарочно са оценени от съда за нуждите на определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди и конкретните обществено-икономически условия в страната, включително и с оглед установените застрахователни лимити по застраховка „ГО“ на автомобилистите, при това - именно към претендираният и от касатора, че е правнорелевантен за определянето им момент – този на настъпването на процесното ПТП, и противно на предпоставяното от изложеното от касатора в обосноваването на двата му въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което и в случая не се установява наличието на претендирания от него в същото изложение, допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване – този по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение