Определение № 632 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1989/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от процесуалния представител на Х. Г. Г. ЕГН [ЕГН] срещу решение № 59/10.04.2024 г. по в.гр.д. № 67/2023 г. на Варненски апелативен съд, В ЧАСТТА с която е било потвърдено решение № 186/25.10.2022г. на ОС – Разград, постановено по гр.д. № 100/2021г., В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени предявените от него против „Би– Юник“ ООД, ЕИК[ЕИК], Ф. И. Ф., ЕГН [ЕГН], И. Ф. И., ЕГН [ЕГН], Е. А. Ф., ЕГН [ЕГН] и Надежда П. Тицова, ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл.95 от ЗАПСП за заплащане, при условията на солидарност, на разликата между сумата от 2000 лева до 10 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на неправомерно използване на създадени от него 129 бр. дизайни/колажи/, 2 бр. дизайни /графично оформени художествено-стилизирани изображения/ и 19 бр. фотографии Касаторът-ищец поддържа, че въззивното решение в атакуваните от него части е неправилно и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Постъпили са касационни жалби и от страна на „Би-Юник“ ООД –гр.Р. ЕИК[ЕИК] срещу същото въззивно решение, но в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил ново, с което е осъдил „Би – Юник“ ООД, ЕИК[ЕИК] ДА ЗАПЛАТИ на Х. Г. Г., ЕГН [ЕГН], сумата от 2 000 /две хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от нарушаване на авторските му права върху 15 бр. фотографски снимки и 5 бр. дизайна за периода 23.09.2016г. – 15.01.2021г., на основание чл.95 вр. чл.95а ЗАПСП, както и срещу решението по чл.250 ГПК, с което въззивният съд е допълнил основното решение, като е осъдил на „Би-Юник“ ООД –гр.Р. ЕИК[ЕИК] да заплати на Х. Г. Г. законната лихва върху така присъденото обезщетение, считано от 23.09.2016 г. до окончателното плащане на същото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Страните не спорят, че в периода 2010г. – 2013г. ищецът Х. Г. и ответникът Ф. Ф. са били учредители и съдружници в „Би-Юник“ ООД, в чийто предмет на дейност е било производството и продажбата на сувенирни магнити с изображения на различни природни и други забележителности от градове и места в България. С договор от 09.10.2013г. Х. Г. е продал на Е. Ф., съпруга на Ф. Ф., дружествените си дялове за сумата от 1 000 лева, съгласно посоченото в договора. Впоследствие, за периода 28.12.2016г. – 12.11.2019г., съдружници в това дружество освен Ф. Ф. и Е. Ф., са били и ответниците И. И. и Надежда Тицова. Не е спорно между страните и обстоятелството, че след напускането на „Би-Юник“ ООД Г. е започнал да развива собствена търговска дейност с идентичен предмет, чрез последователно учредени дружества „Стелиса Прототайп“ ЕООД и „Магнитис“ ЕООД. От ангажираните по делото доказателства – изображения на сувенирни магнити /приложения към първоначалната искова молба и уточненителни молби/, както и с оглед изразеното становище от въззиваемите, вкл. и представения от тях електронен файл с наименование Великден, според съда, безспорно е установено, че процесните фотографски изображения и дизайни са използвани за направата на сувенирните магнити както от „Би-Юник“ ООД, така и от „Стелиса Прототайп“ ЕООД. В подкрепа на това са и приетите пред въззивната инстанция като веществени доказателства магнити и показанията си и свидетеля К. П., подробно описани в извършения в съдебно заседание от съда оглед по см. на чл.204 ГПК. Съдът е приел, че на основание чл.3, ал.1, т.7 ЗАПСП фотографиите и създадените с тях дизайни и колажи съставляват обект на авторското право, защитимо съгласно разпоредбите на този закон. При това положение, доколкото от самите произведения не следва изрично кой е техния автор /чл.6 ЗАПСП/, то в тежест на ищеца е било при условията на главно и пълно доказване да докаже, че той е автор на същите, в т.ч. и твърденията си относно времето на създаването им. Съдът се е позовал на обясненията на вещото лице С. С. по допълнително изготвеното заключение по съдебно-компютърна експертиза от 12.06.2023г., след предоставяне на графични материали и от двете страни по спора, според които се установява, че в предоставените от въззивника файлове се съдържат 19 снимки, направени в периода 22.04.2014г. – 02.07.2015г. с фотоапарат HERO3+Silver Editionе, като според мета-данните на снимките датите назаснемането им съвпадат с датите на файловете, други 8 файла на CorelDraw,с дати на файловете 01.09.2014г. – 10.08.2015г. и съдържание – дооформянена готови дизайни във вид, подходящ за печатница, са с изображения,импортирани от външен източник, а работни файлове на Potoshop, съдържащи различни дизайни на сувенирни магнити и с дати на създаване в периода от 01.07.2014г. – 27.08.2016г., част от дизайните съдържат изображения, създадени в предоставения файл на CorelDraw /т.4 от заключението/, а заостаналите дизайни не се установява източника на използваните изображения.. При извършената съпоставка между представените от въззивника и въззиваемия Ф. фалове с изображения – фотографски снимки и дизайни, вещото лице е констатирало, че в част от дизайните по файловете на ответната страна присъстват фрагменти от предоставените от Х. Г. фотографии, подробно посочени в последната таблица от допълнителното на вещото лице. Това заключение не е било оспорено от страните и съдът го е кредитирал изцяло от съда като компетентно и обективно. С оглед на това въззивният съд е приел, че Х. Г. е доказал авторството си по отношение на описаните в таблицата към т.4 10 бр. снимки и създадените с тях 5 дизайна /изображения Арбитус, Трън и М./. Същите съответстват на претендираните от ищеца изображения, които са били използвани за изработени от „Би-Юник“ ООД сувенирни магнити, означени под № 2 на л.50 от първоинстанционното дело, № 54 на л.151 и № 89, № 90 и № 101 на л.152 от делото на окръжния съд. Доказано, според съда, е и авторството му и по отношение на посочените от вещото лице в последната таблица на заключението му снимки, фрагменти от които са използвани в изработвани от ответното дружество дизайни – Велинград с форма на карта и плочка, и Клептуза с форма елипса. Първите две съответстват на процесните изображения под № 24 на стр.150 и № 111 на стр.152, а по отношение съдържащата се в Untited-1.crd Клептуза – форма елипса съдът намира, че изображенията в нея не са част от исковата претенция. От установеното от вещото лице относно периода на създаването на всички тези фотографски изображения с автор Х. Г.,следва, че същите са направени след напускането му на „Би – Юниг“ ООД и следователно не са били създадени от автора в качеството му на съдружник. Не се доказвало и наличието на договор за възлагане между „Би-Юник“ ООД и въззивника Г., като част от уреждане на финансовите им отношения по повод прекратяване на участието му в това дружество и да му е била заплатена сумата от 5 000 лева. Доказателства за тези твърдения не са ангажирани. За останалите процесни фотографски изображения и дизайни, според съда, е останало недоказано, че същите са произведения на Х. Г., поради което и без значение е кога същите са били са създадени. Така приетото за установено обуславя извода на съда, че доказаните като създадени от въззивника фотографски снимки и дизайни, са били използвани от въззивното дружество чрез възпроизвеждането им върху произвежданите и продавани магнитни сувенири, без съгласието на автора им, с комерсиална цел и без означаване на името му. Тези действия са приети от въззивния съд като такива в нарушение на произтичащи от авторството и защитими от закона авторски права по чл.15, ал1, т.2 и т.4 и чл.18 от ЗАПСП. Нарушението от страна на „Би – Юник“ ООД е било налице през целия претендиран исков период – 23.09.2016г. – 15.01.2021г., извод за което следвал от съвкупната преценка на представените доказателства за налични в търговската мрежа артикули като създадени от дружеството, показанията на свидетеля П., както и посоченото от вещото лице по ССЕ обстоятелство,че за целия този процесен период дружеството е декларирало приходи от продажба на стоки и материали. С оглед на това и на основание чл.95 ЗАПСП ответното дружество следва да дължи на ишеца като автор заплащането на обезщетение за нарушените му авторски права. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.95, ал.2 вр. ал.3 ЗАПСП, според която дължимото обезщетение е общо за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението, като при определяне на размера му съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението. Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, според съда размерът следва да се определя съобразно посочените в разпоредбата на чл.95а ЗАПСП критерии- съгласно чл.95, ал.4 ЗАПСП справедливият размер на обезщетението следва да е такъв, че да има възпиращ и предупредителен ефект по отношение на нарушителя и на останалите членове на обществото. С оглед на гореизложеното и отчитане на установените по делотообстоятелства, относими към посочените в чл.95, ал.3 и ал.4 ЗАПСП критерии, съдът е счел, че сумата от 2 000 лева съставлява справедлив размер на следващото се на въззивника обезщетение за претърпените от него вреди – 300 лева за претърпените неимуществени вреди и 1 700 лева за претърпените имуществени вреди. Налице е неправомерно използване на 15 бр. авторски снимки и 5 дизайна, което нарушение е продължило за продължителен времеви период /23.09.1916г. – 15.01.2021г./. Независимо, че вещото лице по ССЕ не е могло да установи точен размер на реализираната от въззиваемото дружество печалба от продажбата на магнитни сувенири, съдържащи тези изображения и дизайни, според съда е факт, че приход от това е бил налице. Търговската цена на разпространяваните магнити бил от порядъка на 1 лев. През целия този период въззивникът не е получавал следващо му се авторско възнаграждение, респ.признание на авторството му. От претендираните неимуществени вреди съдът е приел, че в причинна връзка с извършеното от въззивното дружество нарушение е единствено претенцията за претърпени негативни изживявания именно поради това, че са използвани авторски произведения на въззивника и въпреки че по делото да не са ангажирани конкретни доказателства за установяване на тези вреди съдът е приел, че нарушението на авторските права на едно лице винаги причинява негативни психически изживявания. По изложените съображения съдът намира, че предявеният против „Би Юник“ ООД иск е основателен именно до този размер, а за горницата допретендираните 10 000 лева следва да бъда отхвърлен.__ По отношение наличие на основанията, изложени от касатора-ищец да допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в обжалваната от него част, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. намира следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. От страна на касатора Х. Г. се поставя като първи въпрос, за който се претендира, че се явява правен и обуславящ изхода по спора, дали при искова претенция за обезщетение за нарушено авторско право и по който ищецът не е доказал напълно своите нематериални вреди следва да се присъди минимален размер на обезщетението. Този въпрос е по правилността на решението, тъй като се основава на конкретно твърдяни от страната факти. Същият не е и обуславящ изхода, тъй като съдът не е приел,че такива вреди не се установяват в конкретния случай, поради което и следва да се възмездят в минимален размер. По своето съдържание е налице оплакване на касатора за необоснованост на въззивното ришение относно приетия размер на обезщетението, което съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съответства на правен въпрос за селекция на касационната жалба. Вторият въпрос, обобщено с третия, се състои в това, дали било допустимо при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да се присъди обезщетение под законовия минимум от 500 лева. Въпросът е по правилността, а и не е обуславящ изхода в конкретния случай: съдът е приел, че ищецът е претендирал 350 лева като размер на обезщетение за неимуществени вреди и следователно няма как в нарушение на диспозитивното начало да присъди по-висок размер. По отношение на КЖ от страна на „Би-Юник“ ООД –гр.Р. ЕИК[ЕИК] срещу същото въззивно решение, но в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил ново, с което е осъдил „Би – Юник“ ООД, ЕИК[ЕИК] ДА ЗАПЛАТИ на Х. Г. Г., ЕГН [ЕГН], сумата от 2 000 /две хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от нарушаване на авторските му права върху за периода 23.09.2016г. – 15.01.2021г., на основание чл.95 вр. чл.95а ЗАПСП, както и срещу решението по чл.250 ГПК, с което въззивният съд е допълнил основното решение, като е осъдил на „Би-Юник“ ООД –гр.Р. ЕИК[ЕИК] да заплати на Х. Г. Г. законната лихва върху така присъденото обезщетение, считано от 23.09.2016 г. до окончателното плащане на същото, то следва да се вземе в предвид, че и двата въпроса в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се явяват процесуални и се основават на твърдяни пропуски на съда да приложи пълното и главно доказване за точно определени факти и да обсъди всички относими към спора доводи, възражения и твърдения на страните по спора. По същество същите представляват оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от съда, което съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съответства на правен въпрос за селекция на касационната жалба. По отношение на обжалване на решението по чл.250 ГПК липсват изобщо формулирани от страната въпроси. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение