Определение № 86 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. И. Д. Т., В. Д. Т., Е. Д. М. и Я. Д. Я. са обжалвали въззивното решение на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, № 2156 от 13.04.2020г. по гр.д.№ 7422/2019г. В касационната жалба се поддържа, че решението е незаконосъобразно, защото съдът не е съобразил момента на обособяване на имота като самостоятелен към началото на придобивната давност. Поддържа се също необоснованост на изводите на възивния съд за владението на праводателя на ответницата, както и незаконосъобразно незачитане на титула за собственост на ищците – касатори. В изложението към касационната жалба по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК са поставени правни въпроси, свързани с преценката на доказателствата, разпределяне на доказателствената тежест, признаците на владението и др. като се поддържат основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и 3 ГПК. Ответницата С. Г. К. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че въззивното решение е правилно, не са изложени доводи по основанията за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК с оглед предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Софийският градски съд е потвърдил решението на Софийския районен съд, 49-ти състав № 525353/05.11.2018 г., постановено по гр.д. № 81235/2015 г., с което са отхвърлени предявените от И. Д. Т., В. Д. Т., Е. Д. М. и Я. Д. Я. срещу С. Г. К. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на урегулиран поземлен имот в [населено място], район „П.“ целият с площ от 1070 кв. м., съставляващ съгласно Заповед №РД-50- 09-234/02.06.1988г. на главния архитект на [населено място], парцел II-..... в кв. ..... по плана на [населено място], местността „Л. ч.“, а съгласно действащата кадастрална карта представлява Поземлен имот с идентификатор ....., [населено място], с площ от 1060 кв. метра, с трайно предназначение на територията:урбанизирана. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците като наследници на Я. К. К., починал на 26.02.1984г. се легитимират като собственици на имота въз основа на решение на Поземлената комисия - [община] №5260 от 01.04.1998г., с което е възстановено правото на собственост на ниви 2.131 дка, категория IX, в землището на [населено място] в местността „Г.- Л. ч.“, представляващ част от имот № ....., кад. лист №Г-11 -5-В от кадастрален план на [населено място], идентичен с парцел № I-СНС-..... кв.м., № .....-за озеленяване – 298 кв. м.. № II-..... ..... кв.м., извън регулация – 111 кв.м., от кв. 2 от регулационен план на [населено място], одобрен със заповед от 1988 г. Същевременно ответницата С. Г. К. се легитимира като собственик въз основа на договор за продажба, сключен с нот.акт №...../2004г. като нейният праводател черпи права от договор за продажба, дарение и делба. В отговора на исковата молба ответницата е направила и възражение за придобиване на собствеността по давност. От правна страна въззивният съд е приел, че имотът е предмет на земеделска реституция, затова давността е могла да тече съгласно чл. 5 ал.2 ЗВСОНИ от възстановяване на собствеността на ищците. Въззивният съд е приел за достоверни показанията на посочените от ответницата свидетели М. В. и К. Б. като последователни, задълбочени и вътрешно непротиворечиви. Въз основа на техните показания съдът е приел, че като преки очевидци на събитията като непосредствени съседи на имота са установили, че С. Г. К. е владяла имота чрез Ц. П. спокойно, явно, постоянно и непрекъснато повече от десет години. Давността е изтекла преди 2015г., когато са започнали действия по трасиране на имота от страна на ищците. С тези мотиви съдът е приел за основателно възражението на ответницата за придобивна давност и е зачел нейните права на собственик. По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Правните въпроси, свързани с преценката на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните: „Следва ли въззивният съд да направи цялостна преценка на доказателствата относно правнорелевантните факти и обстоятелства за спора и да обсъди всички възражения и доводи на страните?; Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в пълнота и без да изложи съображения защо приема едни, а отхвърля други?; При противоречие между гласните доказателства, чии показания се кредитират и трябва ли да се изложат подробни аргументи затова?“, не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Правните въпроси са от значение за делото, но не са разрешени както поддържат касаторите в противоречие с цитираната от тях съдебна практика. Въззивният съд я е съобразил като е обсъдил всички събрани доказателства, относими за решаването на спора, посочил е показанията на кои свидетели приема за достоверни и е обосновал признаците и продължителността на владението, въз основа на което е зачел правата на ответницата на основание придобивна давност. Правният въпрос: „Началото на давностното владение, свързано ли е с реална фактическа власт върху имота или е достатъчно само намерение за владение?“ предпоставя извод на съда за осъществено владение без да е упражнявана фактическа власт върху имота. Този въпрос не е обуславящ за настоящото дело, защото съдът е приел, че ответницата е осъществявала фактическа власт чрез другиго – бившият собственик на имота, който по споразумение между двамата го е стопанисвал. Този извод е в съответствие с легалното определение на владението в чл.68 ЗС и практиката на ВКС по приложението му. Правните въпроси: „Допустимо ли е присъединяване на владение, което не е явно и открито?; Владението следва ли да е явно, да се манифестира спрямо всички, включително и спрямо бившия собственик и ако да, по какъв начин? и Какво е приложението на установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест при оборването й?“ са разглеждани от въззивния съд, но по тях не може да се допусне касационно обжалване, защото възивният съд ги е разрешил в съответствие с практиката на ВКС. В мотивите е обосновано защо владението е явно и открито, спазена е и практиката, че тежестта за доказване при оборване на законова презумпция е на страната, която я оборва. Тук следва да се посочи за пълнота на изложението, че ответницата не се е позовала на присъединяване на владение, а се е позовала на нейно владение лично и чрез прехвърлителя й от закупуване на имота през 2004г. до предявяване на иска през 2015г., период по-дълъг от 10 години, което е достатъчно да придобие собствеността на основание чл. 79 ал.1 ЗС, без да присъединява владение на праводателя й, независимо, че съдът е изследвал в мотивите и този въпрос. Правните въпроси „Как се разпределя доказателствената тежест, когато едната от страните в правния спор представя влязло в сила решение за възстановяване на право на собственост по ЗСПЗЗ и констативен нотариален акт, а другата черпи правата си от нотариален акт за покупко продажба на имот от ТКЗС ?“ не е разглеждан от въззивния съд, защото той е приел, че собствеността на ищците е възстановена с решението на ПК П. от 1998г., а ответницата го е придобила не въз основа на договор за продажба от ТКЗС, а на основание придобивна давност. Няма основание за прилагане на ТР 11/2012г. на ВКС, ОСГК, тъй като въпросът на тълкувателното решение е за доказателствената сила на констативния нотариален акт и разпределяне на доказателствената тежест при оспорването му. В случая титулът за собственост на ищците не е констативния нотариален акт, с който те са се снабдили въз основа на решението на ПК за възстановяване на собствеността, което е административен акт с конститутивно действие съгласно ТР 1/1997г. на ВКС, ОСГК. Освен това в тълкувателното решение е възпроизведено общото правило на чл. 154 ГПК, че всяка страна трябва да докаже в процеса твърденията, от които черпи благоприятни правни последици за себе си. В случая ответницата се е позовала на придобивна давност и съдът е приел, че това правоотблъскващо възражение е основателно, следоватгелно няма разместване на доказателствената тежест. По изложените съображения настоящият състав на Първо гражданско отделение на ВКС приема, че не са налице основанията на чл. 280 ал. ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят на основание чл. 78 ал.3 ГПК разноските за касационното производство, поискани с отговора на касационната жалба, които са в размер на 2100лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 02.10.2020г. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение