Определение № 1388 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 172/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете насрещни страни по спора срещу решение № 164 от 09.03.2023г. по в.т.д.№ 876/2022г. на Апелативен съд София. Ответникът „Къмпани Билд Комерс“ ЕООД, [населено място] обжалва решението в частта, с която е потвърдено решението по гр.д.№ 8936/2021г. на Софийски градски съд за уважаване на иска с правно основание чл.59 ЗЗД и осъждане на ответното дружество да заплати на „Ню Бояна филм“ АД обезщетение в размер на 140 141.24лв. за лишаване от ползване на подробно индивидуализирана част от имота на ищеца, находящ се в [населено място], [улица], за периода 18.04.2014г. до 18.03.2016г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 14.05.2019г. Ищецът „Ню Бояна филм“ АД обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главицата за периода 14.05.2016г. - 15.04.2019г. Срещу решението на САС в частта за частична отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на иска с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на същия имот за същия период за разликата над 140 141.24лв. до 141 978.81лв. е подадена и насрещна касационна жалба от ищеца. В касационната жалба на ответника са въведени доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за обезсилването му, съответно отмяната му като неправилно. Доводът по чл.281,т.2 ГПК е обоснован с твърдението, че първоинстанционният съд недопустимо е постановил увеличаване на цената на исковата претенция по чл.59 ЗЗД над първоначалната сума от 121 670лв. до заявения от ищеца увеличен размер от 141 978.81лв. и това процесуално нарушение не е отстранено от въззивната инстанция. Посочва се, че в съдебно заседание пред СГС на 10.02.2022т. ищецът е представил молба за увеличение на иска, а с протоколно определение в съдебно заседание на 31.03.2022г. е допуснато увеличение на цената на иска по „молба, представена в съдебно заседание от 14.02.2022г.“, а същевременно протоколът, съгласно чл.152 ГПК, е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Твърди се, че на дата 14.02.2022г. по делото не е провеждано съдебно заседание, на същата дата ищецът не е подавал молба за увеличение на иска, следователно не е налице надлежно процесуално действие по чл. 214,ал.1,изр. трето, предл. първо ГПК, поради което и първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по искова молба с петитум, който не е надлежно заявен. Изложени са и подробни съображения за необсъждане на наведени с жалбата оплаквания, оспорва се правилността на извода за неоснователност на въведения с жалбата довод, че на ответника не е връчен препис от исковата молба и не му е била осигурена възможност да депозира отговор по чл.131 ГПК. Оспорва се правилността на извода, че искът по чл.59 ЗЗД е доказан и изводите относно размера, за който претенцията е уважена. Изложени са съображения за неправилно кредитиране на заключението на приетата пред САС съдебно оценителна експертиза. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът „ Къмпани Билд Комерс“ ЕООД поддържа доводите си и искането за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение по съображенията, изложени в касационната жалба. Поставя и въпросите: 1/„Длъжен ли е въззивният съд съобразно очертания от въззивната жалба предмет на спора да изложи собствени мотиви по спорния предмет на делото и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба, като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните, включително и на такива, които не са обсъдени от първоинстанционния съд?“ Позовава се на противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС. 2/ „ Какви са предпоставките за уважаването на иска по чл.59 от ЗЗД? В чия тежест - на ищеца или на ответника е пълното и главно доказване наличието на тези предпоставки? Следва ли да се приеме, че е проведено пълно и главно доказване, когато назначената по делото експертиза е дала заключение за пазарна цена на наем на поземлен имот при съпоставка с наеми на имоти без обосновка с установен аналог? Установяването единствено на факта на заемане на площите достатъчно ли е, за да се счита за доказано и обедняването на ищеца, при ангажирани доказателства, създаващи съмнения относно основателността на иска? Заключението на вещото лице трябва ли да бъде обсъдено в пълнота, наред с всички останали доказателства по делото и решаващият съд длъжен ли е да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата? Съдът, включително и въззивният, следи ли служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано? Каква е доказателствената сила на частен документ при оспорване на отразената в него дата на съставяне от страна по делото, която не е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК?“ Касаторът се позовава на несъобразяване на цитирана практика на касационната инстанция. В касационната жалба на ищеца „Ню Бояна филм“ АД са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е за отсъствие на мотиви по иска по чл.86,ал.1 ЗЗД, което не може да се санира чрез извършеното препращане по реда на чл.272 ГПК. Оспорва се правилността на извода, че ответникът не е поставен в забава. Защитава се тезата, че задължението да се върне вещта и задължението да се плати обезщетение са еквивалентни - връщането на вещта изключва правото на обезщетение, респ. плащането на обезщетението има заместващ характер на отнетото ползване, поради което поставянето в забава на длъжника да плати обезщетение става с поканата да върне вещта. Твърди се, че още през 2013г. по предходно дело с искова молба по чл.108 ЗС ответникът поканен и е поставен в забава да плати законната лихва върху обезщетението, дължимо за релевирания в настоящото производство исков период - 18.04.2014г. до 18.03.2016г В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Само с покана за плащане на обезщетение ли може ответникът по неоснователното обогатяване да се постави в забава /по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД/ или това може да стане и с покана длъжникът да преустанови неоснователното разместване? Може ли да се приеме, че е налице правно-релевантна разлика между покана да се преустанови неоснователното имуществено разместване и покана да се заплати обезщетение за неоснователното разместване? От кога и с какво действие може да се приеме, че кредиторът е поставил длъжника в забава за възстановяване на неоснователното имуществено разместване в хипотезата на неоснователно обогатяване?“ 2/ „Ако неоснователно обедненият кредитор е поканил длъжника да възстанови имущественото равновесие като му върне имота, тази покана има ли някаква юридическа последица и каква? Ако тази покана има юридическа последица то каква би била тя, може ли да се приеме, че е еквивалентна на поканата за заплащане на обезщетение или не? Може ли да се приеме, че поканата да се върне вещта поставя неоснователно обогатяващия се длъжник в условия на недобросъвестност и от това следват ли последици еквивалентни на тези, каквито носи нарушителят при непозволеното увреждане, че при всички случаи се дължи лихва?“ 3/ „Само и единствено за вече възникнало задължение за обезщетение от неоснователно обогатяване ли може длъжникът да се постави в забава?“ 4/„Възникването на действително задължение за обезщетение ли е правопораждащият отговорността за забава факт или отправянето на покана за възстановяване на имущественото разместване?“ Като допълнителна предпоставка са посочени съображенията, че отговорите на тези въпроси са необходими за бъдещото развитие на правото - основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че към настоящия момент тези въпроси не са изяснени в тълкувателната практика на ВКС, а и по част от тях е формирана неправилна практика. Поддържа се, че тези въпроси налагат произнасянето на ВКС с тълкувателно решение поради това, че едни състави споделят правно мнение, което не е правилно и не взема предвид редица релевантни обстоятелства. Посочва се, че произнасянето на състава на ВКС по настоящото дело ще допринесе за изясняване на материята чрез еднократно казуално тълкуване, но то няма да е от характер да внесе нужната правна сигурност по въпроса, поради което е налице необходимост от произнасяне на ВКС с тълкувателно решение. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалби на двете насрещни страни по спора въззивната инстанция е съобразила, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 13555/2013г. на СГС е уважен иск, с който е признато по отношение на „Къмпани Билд Комерс“ правото на собственост на „Ню Бояна Филм“ върху процесната част от недвижимия имот, както и е бил уважен иск по чл.59 ЗЗД срещу „Къмпани Билд Комерс“ за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот за предходен период 10.10.2009г. - 10.10.2013г. Съставът на САС е констатирал и, че искът за предаване на владението върху имота е бил отхвърлен по съображения, че съгласно признанието на самия ищец, потвърдено и от останалите доказателства, през 2016 г. собственикът е възстановил владението си като е поставил ограда на действителната имотна граница, препятстваща достъп от ответника или трети лица. Споделени са съображенията за признание на ответника, че е владял имота до 12.03.2016г. Съставът на САС е мотивирал извод за зачитане на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 13555/2013г. на СГС и при констатацията за отсъствие на възражение на ответника, че за исковия период не е бил в процесната част от имота, е приел главния иск по чл.59 ЗЗД за доказан. По отношение на размера на обезщетение въззивната инстанция е ценила заключението на приетата в това производство по искане на въззивника-ответник съдебно-оценителна експертиза, която е работила по поставената от тази страна задача. Изложила е съображения, че заключението е компетентно и обективно и е акцентирала на обстоятелството, че именно поради възраженията на ответната страна за липса на оферти в същия район, вещото лице е използвало при определяне размера на наемната цена метода на пазарните аналози, съобразявайки цени на сходни имоти в сходни райони. Като допълнителен аргумент за обективност на заключението е изложен и този, че ищецът е представил договори за наем на други части от своя имот, съгласно които многократно по-малки по обем обекти са отдадени под наем за цена много по-висока от посочената в експертизата усреднена пазарна стойност от 6 365лв. на месец. По отношение на частта от недвижимия имот, за който е определен наемът, вещото лице изрично е посочило, че ползва границите и описанието и квадратурата на имота - 3 656кв.м., така както е отразен в решението по гр.д.№ 13555/2013г. на СГС. При кредитиране на тази експертиза искът по чл.59 ЗЗД е счетен за основателен в размер на 140 141.24лв. за исковия период, което е обусловило частичната отмяна на първоинстанционното решение и частичното отхвърляне на иска. Въззивната инстанция е приела за правилно първоинстанционното решение в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 42 082, 082 лв. и на основание чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на СГС. Изложила е и собствени съображения: Като всяко друго парично вземане, при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок, поради което съгласно чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Следователно, вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Даден е изричен отговор за неоснователност на твърдението на ищеца, че е поставил насрещната страна в забава с предявяване на иска по чл. 108 ЗС, разгледан в рамките на производството по гр. д. № 13555/2013 г. на СГС с аргумента, че така заявената претенция съдържа искане за признаване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на имота, както и за осъждането му да предаде владението, но предявяването на иска не може да бъда разглеждано като покана за заплащане на задължение за заплащане на мораторна лихва. Въззивната инстанция е обсъдила и оплакването на ответника за нередовно призоваване при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Посочила е, че след отмяна на постановеното по настоящия спор неприсъствено решение с решението по т.д.№ 453/2021г. на САС, съдопроизводствените действия са продължени от СГС чрез надлежно призоваване на страните за първото открито съдебно заседание и това е първото и надлежно извършено при новото разглеждане на спора процесуално действие от първоинстанционния съд. Констатирано е редовното връчване на ответника на призовката за насроченото по делото първо съдебно заседание по гр.д. 8936/2021г. (образувано след отмяна на постановеното по спора по гр.д.№ 6400/2019г. неприсъствено решение) на 14.10.2021г., приета от управителя на дружеството. Съобразено е, че съгласно решението по в.т.д.№ 453/2021г. на САС, постановено в производството по чл.240,ал.1 ГПК, връчването на ответника на препис от исковата молба по гр.д № 6400/2019г. на СГС е редовно процесуално действие, а допуснатото от съда процесуално нарушение, обуславящо отмяната на постановеното неприсъствено решение, е при призоваването на ответника за първото по делото заседание, тъй като към датата на връчването на призовката за това заседание, ответникът вече е вписал в ТР новия си адрес на управление. По тези съображения с обжалваното решение на САС като законосъобразни са преценени процесуалните действия на съда по гр.д.№ 8936/2021г. по описа на СГС, които са започнали с повторно извършване на това действие, което е било опорочено и е послужило като основание за отмяна по чл.240,ал.1 ГПК на постановеното неприсъствено решение. За неоснователно е прието и оплакването на ответника по отношение допуснатото от първоинстанционния съд увеличение на исковете с твърдение за произнасяне свръхрпетитум. Даден е отговор, че с молба от 14.02.2022г. ищецът е направил искане за допускане на увеличение на цената на предявените искове, представил е доказателства за внасяне на таксата а с протоколно определение от 31.03.2022г. съдът се е произнесъл за уважаването му. И при служебно дължимата от ВКС проверка се налага извод, че отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, включително и на наведеното от касатора - ответник основание. Наличието на предпоставките за изменение размера на предявения иск са посочени в разпоредбата на чл.214, изр. трето ГПК. В настоящия случай искането е депозирано с писмена молба, докладвана в съдебно заседание преди приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, налице е и произнасяне от съда по искането в следващото съдебно заседание - 31.03.2022г., а неточното посочване на датата на депозиране молбата, по никакъв начин не обуславя недопустимост на предприетото от съда процесуално действие по уважаването й. Зачитането на допуснато при съобразяване на изискванията на закона увеличение на иска не води до произнасяне свръхпетитум, както счита ответникът-касатор. Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението на „Къмпани Билд Комерс“ ЕООД въпроси. Първият въпрос по начина, по който е поставен и аргументиран, съставлява твърдение за допуснати процесуални нарушения - неизлагане на собствени мотиви, за непроизнасяне по защитни доводи и възражения, за необсъждане на доказателства. В противовес на тези твърдения са мотивите към обжалваното решение, в което е даден отговор на възражението относно произнасяне „свърхпетитум“, за нередовно призоваване на ответника. Съставът на апелативния съд е изложил и своите фактически и правни констатации по очертания пред въззивната инстанция предмет на спора и по кредитирането на приетата пред САС експертиза. По отношение на въведеното оплакване за неоткриване на производство по оспорване на частните документи - договори за наем, сключени от ищеца с трети лица, следва да се посочи, че въз основа на тях не са изведени релевантни за изхода на спора правни изводи. Единственият коментар по отношение на тях е изложеният от САС, че те са само индиция, че пазарният наем е по-висок от среднопазарните аналози, изследвани от вещото лице. Посоченото е относимо и към последния въпрос от втората група въпроси в изложението относно доказателствената сила на частен документ относно датата на съставянето му. Независимо, че първият от втората група въпроси е теоретичен и общ, произнасянето от въззивната инстанция е в синхрон с трайноустановената практика на касационната инстанция, че хипотезата на неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под наем имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти произтича обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Изводите на въззивната инстанция са в синхрон с ясната разпоредба на чл.59, ал.1 ЗЗД, че при лишаване от възможност за ползване на собственика от имота, за да се присъди обезщетение е необходимо ищецът да е собственик, ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това, а вредата е на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота - наемната цена на този функционален тип имот. Въззивната инстанция не е дала отговор, че ответната страна носи доказателствена тежест да установи предпоставките за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД. Част от втората група въпроси са предпоставени от теза на касатора, която не намира опора в материалите по делото - че съдът е приел успешно главното доказване, въпреки, че вещото лице е дало заключение на пазарна цена „без обосновка с установен аналог“ и че заключението на експертизата е непълно и необосновано. Експертизата е допусната пред въззивната инстанция именно за да се даде възможност на ответника да защити тезата си, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение не отразява средната пазарна наемна цена. Ответната страна е изразила несъгласие с изводите на тази експертиза с твърдения за необоснованост с възражението, че вещото лице не е ползвало оферти или конкретни цени по сделки, а статистически данни, същевременно заявявайки, че няма други доказателствени искания. Именно кредитирането на тази експертиза е дало основание на възивната инстанция да присъди по-нисък размер на обезщетението за неоснователното ползване. При недопускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника съставът на ВКС не дължи произнасяне по искането за допускане на касационното обжалване по насрещната касационна жалба на ищеца, насочена срещу отхвърлената от въззивната инстанция част претенцията по чл.59 ЗЗД - чл.294,ал. 4 ГПК. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпросите, поставени в изложението на касатора - ищец. Несъгласието на страната с трайноустановената практика на касационната инстанция не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Настоящият състав споделя разрешението, дадено с акта по чл.290 ГПК по гр.д.№ 1290/2013г. на 3 г.о. ва ВКС, което е приложимо и по отношение на застъпваната от ищеца теза - „че поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на без основание на недвижим имот на основание чл.59,ал.1 ЗЗД се съдържа в предходно заявената претенция по чл.108 ЗС за връщане на имота“. Даденият отговор в цитираното решение от състава на ВКС е, че исковата молба, с която се претендира обезщетение по чл.59 ЗЗД за минал период от време, не може да съставлява покана по смисъла на чл.84 ал.2 ЗЗД и да породи акцесорно задължение за обезщетение за забава за ново бъдещо главно задължение, което касае следващ период. Кредиторът може да кани длъжника да му заплаща само вече възникнало парично задължение за обезщетение по чл.59 ЗЗД. П аричното обезщетение по чл.59 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващият чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик, възниква ежедневно. Неизпълнението на това парично задължение поражда друго акцесорно задължение по чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, което възниква от деня на забавата. Тъй като този ден на забавата няма как да бъде определен, съгласно чл.84 ал.2 ЗЗД, длъжникът ще изпадне в забава за това свое акцесорно задължение от деня на поканата. Поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД има правопораждащо действие, което се осъществява занапред във времето. С решението по т.д.№ 633/2020г. на 2 т.о. на ВКС е споделена горната практика и е даден отговор, че изявлението за прекратяване на договора за заем за послужване няма характера на покана за плащане на възникнало задължение за обезщетение за ползване на имотите без основание. Разрешението, че поканата по смисъл на чл.84 ал.2 ЗЗД следва да е за заплащане на конкретно посочено в нея обезщетение за забава и да е изрична, е споделено и в решението по гр.д.№ 1163/2017г. на 4 г.о. на ВКС. Несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция, че обезщетението по чл.59,ал.1 ЗЗД е изискуемо от момента, в който е започнало ползването без основание, но съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да се присъди мораторна лихва трябва да има покана на кредитора, не обосновава възможност за допускане на касационното обжалване. Посочената еднозначна и трайна съдебна практика не се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменения в законодателството или на обществените условия, не е създадена поради неточно тълкуване на правната норма на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, последната не е непълна или неясна, нито противоречи на друга правна норма. Поради това по формулираните от касатора въпроси не е налице сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При непротиворечива практика на ВКС няма място за приложение на разпоредбата на чл.292 ГПК както счита касаторът. Вторият въпрос от изложението е изцяло теоретичен, а третият е правно неиздържан. Четвъртият въпрос е идентичен на първия. При недопускане на касационното обжалване по жалбите на насрещни страни, разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.