Определение № 417 от 22.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1785/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Е. Б. от [населено място] срещу определение № 548 от 23.12.2019 г., постановено по в. ч. т. д. № 788/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на определение № 2171 от 16.10.2019 г. по т. д. № 562/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив е отменено решение № 489 от 12.08.2010 г. по т. д. № 562/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта за осъждане на „Персенк инвест” ООД да заплати на Р. Е. Б. разноски по делото в размер на 2 350 лв. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и преценил самостоятелно доказателствата по делото и доводите на страните, в резултат на което е достигнал до необоснован извод за съществуване на изпълнителен титул и на висящо изпълнително производство относно вземането, във връзка с което е инициирано производството по несъстоятелност. Излага доводи, че извършеното от ответника плащане в хода на делото не е достатъчно, за да се отрече правото на молителя да получи направените за целите на производството по несъстоятелност разноски, след като същият с поведението си е дал повод за завеждане на делото. С частната касационна жалба е представено изложение по чл.284, ал.2, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „Персенк инвест” ООД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба по съображения в писмен отговор от 24.06.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени определението на Окръжен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Персенк инвест” ООД за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по т. д. № 562/2018 г. решение от 12.08.2019 г. в частта за разноските, и да отмени решението в частта за осъждането на „Персенк инвест” ООД да заплати на Р. Е. Б. разноски по делото в размер на 2 350 лв., Апелативен съд - Пловдив е приел, че разноските за развилото се пред първоинстанционния съд производство по несъстоятелност следва да бъдат понесени от молителя Р. Б., а не от ответника по молбата „Персенк инвест” ООД. Въззивният съд е констатирал, че т. д. № 562/2018 г. е образувано по повод подадена от Р. Б. молба за обявяване на неплатежоспособността на „Персенк инвест” ООД и за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството. Молбата е отхвърлена от първоинстанционния съд с влязлата в сила част на решението от 12.08.2019 г. по съображения, че молителят няма качеството на кредитор с изискуемо вземане по търговска сделка, тъй като в хода на производството задълженията му към молителя са погасени изцяло. От доказателствата по делото съдът е приел за установено, че преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ ответникът е заплатил почти половината от дължимата сума и чрез представителя си е признал вземането на молителя в пълен размер, изразявайки намерение да заплати и непогасения към момента на признанието остатък от дълга. След преценка на фактите по делото въззивният съд е формирал извод, че погасяването на вземането, с което молителят е обосновал активната си легитимация за подаване на молбата по чл.625 ТЗ, в хода на процеса не е основание отговорността за разноски да се възложи в тежест на ответника по аргумент за противното от чл.78, ал.2 ГПК. Съдът е изложил съображения, че молителят е разполагал с възможност да реализира вземането си чрез способите на индивидуалното принудително изпълнение, предвид притежаваното от него съдебно изпълнително основание и наличието на висящо изпълнително производство, както и че основаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на предположението по чл.608, ал.4 ТЗ преди изтичане на предвидения в цитираната разпоредба срок изключва поведението на ответника като повод за завеждане на делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно определение. Първото заявено от частния жалбоподател основание - очевидна неправилност на определението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, е обосновано с доводи, че въззивният съд е допуснал „радикални нарушения на принципа за установяване на обективната истина, закрепен в чл.10 от ГПК, и принципа за оценка на доказателствата по вътрешно убеждение, залегнал в чл.12 от ГПК”, като без да има доказателства за това е приел, че преди образуване на производството по несъстоятелност кредиторът е бил снабден с изпълнителен лист и е пристъпил към индивидуално принудително изпълнение; че съдът е нарушил грубо формалната логика, тъй като без да анализира доказателствата по делото, е достигнал до явно необоснован извод за наличие на изпълнителен титул и на висящо изпълнително производство относно вземането на кредитора. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения е въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. По същността си очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от уредените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният съдебен акт - решение или определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. В случая посочените от частния жалбоподател пороци на обжалваното определение не насочват към нито една от възможните хипотези на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да прецени основателността на доводите, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, касационната инстанция следва да провери дали изводите на въззивния съд относно разпределянето на отговорността за разноските са формирани при правилна преценка на доказателствата по делото. Необходимостта от извършване на такава проверка е несъвместима с уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, поради което няма основание обжалваното определение да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно. Второто основание, с което е обосновано приложното поле на касационния контрол - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е основано на твърдения, че с определението си въззивният съд е разрешил обуславящи за крайния изход на делото процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: „ 1. Длъжен ли е съдът да преценява всички доказателства по делото и да основава определението си само на установените обстоятелства по делото и закона; Има ли право въззивният съд да приеме за установен факт, който не се сочи дори косвено от нито едно доказателство по делото; 2. Има ли право кредиторът в производството по несъстоятелност на основание чл.78, ал.2 от ГПК да му бъдат присъдени сторените разноски, когато молбата му е отхвърлена поради погасяване на вземането от страна на длъжника”. Въпросът по т.1 е зададен във връзка с оплакването в частната касационна жалба, че без да има представени доказателства, въззивният съд е приел, че преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ кредиторът е разполагал с изпълнителен лист за вземането си и е образувал изпълнително производство за принудителното му удовлетворяване. Действително, мотивите към обжалваното определение съдържат констатация за наличие на издаден в полза на молителя изпълнителен лист и на висящо изпълнително производство към момента на подаване на молбата по чл.625 ТЗ. Констатацията е направена въз основа на приложената към молбата покана до ответника за изплащане на непогасения остатък от задължението, заради което е инициирано производството по несъстоятелност, изхождаща от частен съдебен изпълнител. Посочената констатация обаче не е обусловила решаващия извод на въззивния съд, че разноските за производството по несъстоятелност не следва да бъдат възлагани в тежест на ответника. За да достигне до този извод, въззивният съд е изходил от преценката, че преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ ответникът е погасил чрез плащане почти половината от вземането на молителя, по повод на което е инициирано производството по несъстоятелност, и е признал вземането в пълен размер, изразявайки готовност да изплати и непогасения остатък. След като водещият мотив на съда за разпределяне на отговорността за разноски е свързан с поведението на ответника, предхождащо началото на производството по несъстоятелност, а не с констатацията за наличие на изпълнителен лист и на висящо изпълнително производство, която според жалбоподателя не се подкрепя от доказателствата по делото, поставеният въпрос не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода на делото. Несъответствието на въпроса с изискването на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се обсъждат твърденията в изложението, относими към специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка (противоречие с практиката в решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, ІV г. о.). Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на втория въпрос, посочен от жалбоподателя като обуславящ за постановения с обжалваното определение правен резултат. Въззивният съд не е отрекъл принципно правото на кредитора в производството по несъстоятелност да бъде възмезден за разноските в случай на отхвърляне на молбата по чл.625 ТЗ поради погасяване на вземането му от длъжника в хода на делото. Произнасянето на съда, че разноските за производството по несъстоятелност, следва да останат в тежест на молителя - кредитор, е съобразено със спецификата на конкретния случай, в който е прието за установено, че ответникът - длъжник не е дал повод за завеждане на производството по несъстоятелност, тъй като преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ е погасил половината от вземането на молителя и е признал вземането в пълен размер, изразявайки готовност да го погаси изцяло, а в хода на производството е платил и непогасения остатък. Формираният в този смисъл краен извод на въззивния съд не противоречи на трайната практика на ВКС по въпроса как следва да се разпредели отговорността за разноски при отхвърляне на иска, респ. на молбата по чл.625 ТЗ, поради извършено от длъжника плащане в хода на делото, в т. ч. и на практиката в посоченото от частния жалбоподател Тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВКС и на представеното с изложението определение № 447/02.08.2017 г. по ч. т. д. № 1278/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. Поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Цитираните в изложението определения по т. д. № 3644/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., и по ч. т. д. № 2837/2019 г., с които не е допуснато касационно обжалване в производства по чл.288 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК, не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да бъдат обсъждани. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 788/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,