Определение № 412 от 21.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение №106/19.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 2620/2014 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд – София. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел за безспорно между страните и установено от доказателствата по делото, че ищецът е заемал длъжността „заместник на административния ръководител - заместник районен прокурор" на СРП, като е бил привлечен като обвиняем на 05.11.2007г. с Постановление на СГП, постановена е била мярка за процесуална принуда „подписка” за времето от 05.11.2007г. до 08.12.2008г., както и че обвинението е поддържано по н.о.х.д. № 277/2008 на СГС, НО, 25 състав като делото е приключило с влязла в сила на 13.04.2011г. оправдателна присъда или периодът на наказателното преследване срещу ищеца е продължил около 3г.и половина. Съдът е приел за безспорно, че В. временно е отстранил ищеца от длъжност - до приключване на наказателното производство, а с последващо решение е освободил от длъжността „заместник на административния ръководител - заместник районен прокурор" на СРП и от длъжността „прокурор" в СРП ищеца по делото. Безспорно по време на наказателното производство ищецът е присъствал в осем открити съдебни заседания пред СГС и в едно пред САС, по повод протест на П. срещу постановената оправдателна присъда, което съдът е и установил от данните по приложеното наказателно дело. Съдът е приел за установено наличието на причинна връзка между наказателното преследване срещу ищеца и претърпените неимуществени вреди, установени от неоспорените показания на свидетелите по делото, негови приятели и колеги. Съдът е приел за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищецът е бил професионалист, ползвал се с уважението на колегите си, имал авторитет пред тях, бил амбициозен, достоен човек, честен, екзактен, коректен, начетен, компетентен, с желание да работи като прокурор до края, след повдигане на обвинението производството срещу него било отразено широко в медиите и в сайта на П., много от колегите му започнали да се съмняват в неговата работа, питали се дали действително го познават, дали действително е професионалист, случващото се променило ищеца – рязко станал затворен, отчужден, преустановил контактите си, притеснявал се, че случващото се ще е пагубно за кариерата му, поради стеклите се обстоятелства сам взе решение да напусне СРП. В. съд е приел, че в личен план ищецът П. Ч. преживявал изключително тежко случващото се, от жизнерадостен, усмихнат човек, център на компанията, се затворил в себе си, свил се, чувствал неудобство, преустановил контактите с многобройните си познати и колеги, при случайна среща някои от колегите му го отминавали мълчаливо, бил горд човек и причина за напускане на Прокуратурата било именно обвинението срещу него, въпреки, че желанието му било да работи в тази област. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е дооценил в пълен обем вредите на ищеца, а именно, че обвинението е повдигнато по време, когато ищецът е бил високо в служебната йерархия - „заместник на административния ръководител - заместник районен прокурор" на СРП и се е ползвал с името на добър ръководител, професионалист и честен човек, че обвинението, широко отразено в медиите и в професионалните среди, е уронило във висока степен доброто име и престижа на ищеца в обществото и сред колегите му, неговата чест и достойнство, както и че ищецът, отдаден на работата си и с желание да посвети кариерата си изцяло на M., е бил принуден да напусне нейната системата именно поради обвинението срещу него и е приел, че в случая сумата от 30000 лв. адекватно ще обезщети неимуществените вреди на ищеца. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – произнасяне от страна на въззивния съд по правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС и които са противоречиво разрешавани от съдилищата. Сочи се правен въпрос относно възможността да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които не са в причинна връзка с повдигнато обвинение, незаконно по смисъла на чл.2 ЗОДОВ. Този въпрос е неотносим към спора, доколкото въззивният съд не е приел от правна страна, че се дължи обезщетение за вреди, които не се намират в причинна връзка с повдигнато и поддържано от П. незаконно обвинение в извършване на престъпление, напротив, приел е, че всички вреди, които подлежат на обезщетяване са в пряка и непосредствена причинна връзка с наказателното преследване на ищеца по делото. От друга страна, доводите в тази насока на касатора, касаещи обосноваността на този извод на въззивния съд не следва да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК, тъй като касаят обосноваността на съдебното решение. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, а проверката на възприетото от фактическа страна от съда следва да се извърши едва след като са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване и същото бъде допуснато. Поставен е материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия