Определение № 597 от 02.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Б. К. Н., М. К. Н. и Д. Е. М.-Н., всички от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 32 от 6.01.2020г. по в.гр.д. № 2831 по описа за 2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 15.02.2019г. по гр.д.№ 7211/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.49 ЗЗД и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени исковете предявени срещу ДП „Национална компания железопътна инфраструктура [населено място] за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. П. Н., настъпила на 31.10.2013г. в участък от жп линия между гара Захарна фабрика и гара Горна Баня, резултат на настъпило произшествие с участие на движещ се подвижен състав, ведно със законната лихва, считано от 31.10.2013г. и е потвърден акта в останалата му отхвърлителна част като е разрешен и въпроса с разноските. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен след като е преценил, че не е налице противоправно поведение /действие или бездействие/ като елемент от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Счел е за неприложимо за конкретния случай изискването на чл.22, ал.1 от Наредба № 55/29.01.2004г. за проектиране и строителство на железопътни линии, железопътни гари, железопътни прелези и други елементи от железопътната инфраструктура /наричана по-долу НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ/ за изграждане на трудно преодолима или шумоизолираща ограда, когато проектираната железопътни линия преминава през урбанизирана територия, на което ищците са се позовали, защото цитираната норма има действие занапред и е приложима при проектирането и строителството на нови обекти от железопътната инфраструктура, докато процесната линия е построена през 1940г. /Нормата се прилага по изключение само при извършване на реконструкция или преустройство, каквито в случая не са били предприети към релевантния момент./ Отделно, въззивният съд е посочил, че неоснователността на иска следва и от неустановеният механизъм на настъпване на увреждането. Приел е, че пострадалият сам се е поставил в риск за живота и здравето си, тъй като е навлязъл в сервитута на железопътната инфраструктура, с което е нарушил абсолютната забрана, установена с императивната норма на чл.35, ал.1, т.1 от Наредба № 58 от 2.08.2006г.за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт. В представеното изложение, касаторите се позовават на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като поставят въпроси, които могат да бъдат обособени в две групи: Първата е във връзка законово установеното задължение за гарантиране безопасността на преминаване и са: 1.Нормата на чл.10, ал.1,т.2 от Закона за железопътният транспорт /ЗЖТ/, задължаваща НК „Железопътна инфраструктура” да развива, ремонтира и поддържа железопътната инфраструктура, включва ли отговорност за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, когато такива са настъпили вследствие необезопасяване на участък? Важи ли това задължение за населени места? 2. Подобно задължение произтича ли и от Директива 2004/49/ ЕО относно безопасността на железопътния транспорт в Общността, Директива 2001/14/ ЕО? Следвало ли е въззивният съд да обсъди тези Директиви и като не е направил това, нарушил ли е принципът на непосредствено действие на правото на ЕС? 3.Нарушил ли е въззивният съд чл.15, ал.2 от Закона за нормативните актове като е обсъждал чл.22, ал.1 НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ, вместо чл.10 от за железопътният транспорт /ЗЖТ/ и цитираните Директиви? 4.Приложима ли е НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ и за съществуващи обекти на железопътната инфраструктура? Според касаторите така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради липса на задължителна съдебна практика. Позовават се и на влязло в сила въззивно решение по гр.д.№ 1196/2012г. на ОС Пловдив /което не е допуснато до касационно обжалване в частта досежно наличието на противоправно поведение на НК „Железопътна инфраструктура” в хипотеза, която твърдят, че е сходна на настоящата/, в което в противоречие с настоящия въвзивен акт е прието, че чл.22, ал.1 НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ е приложим независимо дали се касае за новопостроени или вече изградени жп линии относно задължението за поставяне на ограждения на места, за които би могло да се очаква настъпването на злополуки. Отделно касаторите се позовават и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 КТ – противоречие с актове на СЕС. Считат, че въззивният акт не е съобразен с изходните положения, залегнали в съображения 5 и 17 от общите положения и с тези, съдържащи се в глава ІІ, чл.4, т.3 от Директива 2004/49/ ЕО, както и с решения постановени по дела С-26/62 „Ван Ген ден Лос” относно възможността на гражданите да се позоват директно на правото на ЕС пред национален съд, С-6/64 „Фламинио Коста срещу ENEL” относно върховенството на правото на ЕС пред националното и С-41/74 „Рати” относно принципа на директния ефект. Счита, че Директива 2004/49/ ЕО е задължителна относно целта, която следва да бъде постигната, а именно „да гарантира развитието и усъвършенстването на безопасността на железопътния транспорт в Общността”. Относно поставените въпроси, във връзка с приложението на чл.15, ал.2 от ЗНА, касаторите се позовават на противоречие с приетото в решение по гр.д.№ 1524/2011г. на ІV г.о. Втората група, поставени от касаторите въпроси са за това, как следва да се преценява от съда допуснатото от пострадалия нарушение на сервитутната зона – като основание за намаляване на обезщетението по чл.51, ал.2 ЗЗД или като поведение, изключващо възможността от присъждане на такова? Позовават на противоречие с решения по гр.д.№ 3248/2013г. на ІV г.о.и т.д.№ 618/2011г. на І т.о. Отделно, според касаторите постановеният въззивен акт е и очевидно неправилен, тъй като в случая неправилността е съществена до такава степен, че се констатира без необходимост от анализ или съпоставяне на съображенията за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Налице е нарушение на императивна материално правна норма, а именно нарушена е йерархията на нормативните актове при приложение на Наредба вместо на ЗЖТ и Директива 2004/49/ЕО. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Национална компания железопътна инфраструктура”, представлявана от генералният директор Папукчийски, чрез пълномощника Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита постановеният въззивен акт за правилен. Изразява становището се, че за него не е съществувало нормативно установено задължение за обезопасяване чрез изграждане на трудно преодолима ограда на мястото, където се е движили пострадалия. Позовава се на чл.2, ал.2 от Наредба № 4/27.03.1997г. за железопътните прелези, съгласно която за преминаване на пешеходци през железопътните линии се изграждат пешеходни пътеки, а в района на произшествието такава не е имало /конкретното място попада в прав участък от железния път в междугарието/. Счита, че обратното тълкуване би означавало толериране на неправомерното поведение на всички нарушители, които безотговорно се отнасят към своето здраве и живот, защото движението по железопътните линии на пешеходци е забранено. Изразява становището си, че нарушение на йерархията на нормативните актове не е допуснато от съда, защото от нормата на чл.10 ЗЖТ, която общо регламентира основните правомощия на ответника, не могат да се извличат конкретни права на граждани. Евентуална приложимост би могло да се обсъжда само относно специалната разпоредба на чл.22 НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ, което е направил и въззивния съд. Относно Директивата, на която се позовават касаторите, ответната страна счита, че тя няма пряко приложение, а въпросът за приложението й не следва да се обсъжда пред вид липсата на позоваване от страна на ищците както в исковата молба, така и във въззивното производство. За разлика от регламента, при директивата директният ефект е само вертикален /относно държавата/. За да е хоризонтален /и за частноправни субекти/, следва да е установено, че тя не е транспонирана, неправилно е транспонирана или това не е направено в посочения срок, а в случая ищците не са твърдели и не са установявали това. Освен това не са изпълнени и останалите условия: директивата да има за цел да предостави права на частни лица, съдържанието на тези права следва да е определено безусловно, нормите да са ясни и точни и да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнение на задължението за транспониране на директивата и настъпилата вреда. След обсъждане на изложените доводи, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси, поради липса на посочените специалните основания, а и защото част от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, постановеният въззивен акт е в съответствие с установената съдебна практика. Съображенията: Доводите, изложени от ищците в сезиращата съда искова молба са за допуснато противоправно поведение /чрез бездействие/ от ответната страна, което е станало причина за настъпване смъртта на техния наследодател на 31.10.2013г., защото негови служители не са предприели необходимите мерки по обезопасяване на железния път и обезпечаване безопасността на движение за граждани, посочени в чл.22 от НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ чрез изграждане на стена. Позовали са се и на нарушение на чл.3 ЗЖТ /съгласно който обектите на железопътната инфраструктура са публична собственост, а ползването им се осъществява от НК „ЖИ”, чл.6, чл.10 ЗЖТ /установяващ задължение на НК „ЖИ” да развива, ремонтира и поддържа железопътната инфраструктура/, чл.30 ЗЖТ /съгласно който проектирането и строителството на обекти и съоръжения от железопътната инфраструктура се извършват при условия и ред, определен в НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ/, както и на чл.6 т.1 от последната, /съгласно която безопасността е основен приоритет/. Акцентът е, че ответникът не е изпълнил задължението си да прецени мястото на настъпване на увреждането като такова с повишена опасност от настъпване на железопътни инциденти и да изгради труднопреодолима ограда. Налице е противоправно бездействие, защото настъпването на инцидент в конкретното място е било предвидимо за ответника, заради високата скорост на движение на влаковете в процесния участък, естеството на железопътния транспорт, който е дейност с повишена опасност и наличието на жилищен квартал в непосредствена близост. Други основания, включително и за нетранспониране или неправилно транспониране, или не спазване на срок за транспониране на Директива, както и за нарушение на правила от общностното право, ищците не са навеждали. В подадената от тях въззивна жалба, по повод оспорване на възприетият от първоинстанционния съд процент съпричиняване, те са посочили, че пострадалият не е знаел, че минава неправомерно, защото мястото винаги се е използвало за преминаване, било е утъпкано и не е имало поставени предупредителни знаци. Ако е била поставена предпазна ограда пострадалият нямаше да премине през мястото. Това е предметът на спора, във връзка с който въззивният съд е дължал произнасяне. В тази връзка, поставеният от касаторите въпрос за това следвало ли е въззивният съд да обсъди посочените за първи път пред касационната инстанция Директиви, доколкото не е свързан с решаващите му мотиви, не отговоря на условията за общо основание за допустимост./ Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2010г. Поставеният материалноправен или процесуалноправени въпрос за да е от значение за изхода по конкретното дело, следва да е обусловили решаващите изводи на въззивния съд./ Независимо от това, на така поставеният въпрос следва да се отговори отрицателно. Принципът на непосредствено действие на правото на ЕС не е нарушен, защото директивите не са пряко приложими за частно правни субекти. Те са адресирани към държавите-членки и са задължителни за тях по отношение на постигане на резултат, който се постига чрез въвеждане на правилата им в националното законодателство. При неизпълнение на посоченото задължение, държавата носи самостоятелна отговорност за вреди, причинени на лицата в резултат на нарушение на правото на ЕС /разбира се в отделно производство, а не в настоящето по чл.49 ЗЗД/ и само при комулативното наличие на следните три условия: целта на директивата да е осигуряване права на частноправни субекти, да е възможно определянето на съдържанието на тези конкретни права и да е налице причинна връзка между нарушението на задълженията от страна на държавата и настъпилата вреда. В практиката си СЕС е установил предпоставките, при които директивите могат да имат хоризонтален ефект /периодът на транспониране на директивата да е изтекъл, разпоредбите на директивата, на която се позовава страната са ясни и безусловни и от тях могат да се извличат конкретни права/, но изследването на тези предпоставки не е служебно, а става по предявено искане на ищеца, каквото в случая - както вече беше посочено, не е заявявано. Така нареченият индиректен ефект на директивите, изискващ националните органи /включително и съдът/ да тълкуват вътрешното право в съответствие на директивите /с целеният от тях резултат/ е приложимо само, ако частноправният субект се позовавал на съответната разпоредба, каквото позоваване в случая няма. Освен това, следва да се има пред вид и че в съответствие с принципа на процесуална равнопоставеност, националните съдилища не са длъжни служебно да прилагат общностното право, ако никоя страна не се е позовала на него /вж.решения по дела С-430, 431/93, С-321/93, С-222,225/05/, освен в случаите когато става въпрос за приложение на императивни правни норми, установени в обществен интерес, за които съгласно вътрешното право съдът следи служебно, какъвто настоящият случай не е. Поради изложеното, настоящият съдебен състав не възприема тезата на касаторите за наличие на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 КТ и счита, че за противоречие с актове на СЕС не може да става въпрос. Не е налице и специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 КТ, което изисква разглеждането на поставения въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Относно поставените въпроси за приложението на нормата на чл.10, ал.1,т.2 ЗЖТ и на НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ относно съществуващите обекти на железопътната инфраструктура, тези предпоставки не са налице. Нормата на чл.10, ал.1, т.2 ЗЖТ е ясна и точна, като тя не поражда съмнение относно установеното с нея задължение за НК „ЖИ” да развива, ремонтира и поддържа железопътната инфраструктура. По въпросът за отговорността при изпълнение на задълженията с оглед допускане на нарушение на общия принцип „да не се вреди другиму” е налице трайно установена практика, която не се нуждае от осъвременяване и която е съобразена от въззивния съд. По реда на чл.49 ЗЗД ответникът ще носи отговорност когато ищецът е установил, че негови служители виновно са извършили действия или бездействия, които противоречат на законово установените им задължения при или по повод изпълняваната от тях дейност, при конкретизиране на вредите, за които се претендира обезщетението. Противоправността е материално-правна предпоставка (условие) за гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД и тя подлежи на установяване. Въпросът за приложението на Наредба № 55 от 29.01.2004г. е разрешен от законодателя в чл.1 от същата, в чиято ал.1 изрично е посочено, че тя „определя условията и реда за проектиране и строителство на железопътни линии, железопътни гари, железопътни прелези и други елементи от железопътната инфраструктура”, а в ал.2 изрично е посочено, че тя се прилага „при проектиране и строителство на нови обекти по ал.1, както и при реконструкция и преустройство на съществуващи”. По делото не е имало спор, че железопътната линия, на която е настъпило произшествието не е „нов обект по ал.1”, защото е в е действие от 1940г. и към релевантния момент /31.10.2013г./, в конкретния участък, по нея не е извършвана „реконструкция и преустройство”. /Извършвани са: през 2008г. аварийно възстановяване на железния път от км.8+120 до км. 9+738 и СМР за възстановяване на междурелсието през 2011г. от км.7+342 до км. 8+142, а процесното произшествие е от км.3+270 до км.3+280. Реконструкция е извършвана в този участък след произшествието, въз основа на сключен договор от 2014г./ Независимо, че отговорът на поставеният въпрос за приложението на чл.22 НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ относно процесния обект на железопътната инфраструктура е еднозначен, следва да се има пред вид, че дори и да се приеме, че нормата на чл.22, на която са се позовали ищците, е приложима, то следва да се има пред вид, че тя изисква – при проектиране на железопътна линия, която преминава през урбанизирана територия, трасето да се огражда с трудно преодолима ограда, „ако това се изисква от заданието”, т.е. изискването, за да се построи ограда е: да е налице предварително техническо задание от възложителя с конкретни параметри, отговарящи на определени нормативни изисквания, което се изготвя след предварителни проучвания, формулиране на изисквания към архитектурния проект, разработване на варианти за архитектурни решения, съставяне на документация и оформяне на проект. Дали да изготви подобно задание е въпрос, който законодателят е предоставил на преценката на възложителя. Доколкото преценката е конкретна за всеки отделен случай и зависи от установените за него релевантни обстоятелства /в настоящия случай е безспорно, че подобно задание не е изготвяно/, е въпрос по същество на спора, относим към преценката за противоправността на поведението на възложителя. В тази връзка е ирелевантно цитираното от касаторите решение по гр.д.№ 1196/2012г. на ОС Пловдив, в което са приети за релевантни обстоятелства, които са различни от конкретните по настоящето дело /които са, че пострадалият е намерен на разстояние 0.5м.-1.00м. от прав участък на жп линия, където нормативно разрешената скорост на движение на влака е 70 км/ч, който участък не е предназначен за преминаване, защото няма изградена пешеходна пътека или прелез, при съществуваща забрана за движение на външни лица в района на междугарието, а за длъжностните лица, работещи в района изискването е за движение в страни от коловозите на разстояние над 2м., съгласно чл.27, ал.2 Наредба № 13 от 30.12.2005г. за осигуряване на безопасни условия на труд в железопътния транспорт, при това той е бил в участък, за който е установена забрана - съгласно чл.35, ал.1, т.1 Наредба № 58 за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт - за навлизане в сервитута на железопътната инфраструктура, както и за преминаване на пешеходци извън определените за това места. Изложеното мотивира настоящият състав да приеме за несъотносим, поради липса на връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и поставеният въпрос за това допуснато ли е нарушение от въззивният съд на чл.15, ал.2 от Закона за нормативните актове с обсъждането на чл.22, ал.1 НПСЖЛЖГЖПДЕЖИ, вместо на чл.10 от Закона за железопътният транспорт и цитираните Директиви. Отделно от това, че този въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, още за него не е налице и специалното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това е така, защото цитираното от касаторите решение по гр.д.№ 1524/2011г. на ІV г.о., като постановено по различен от сега поставения въпрос /а именно: ”съставлява ли подзаконов нормативен акт, отменен по надлежния ред като незаконосъобразен, годно правно основание за имуществено разместване по време, когато не е била постановена отмяната му”/, не може да обоснове противоречие на въззивния акт със задължителната практика, което може да се констатира само ако поставеният въпрос правен въпрос е идентичен с разрешения /вж.т.2 от ТР № 1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втората група въпроси, касаещи преценката от съда допуснатото от пострадалия нарушение на сервитутната зона, доколкото същият се явява ирелевантен за изхода на спора, пред вид направеният от въззивния съд извод за липса на противоправно поведение, като елемент от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Посоченото от касаторите решение по гр.д.№ 3248/2013г. на ІV г.о. не обосновава специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото е постановено по различен въпрос:”за относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на ответника се обосновава с нарушени правила за безопасност на труда”, а в случая подобно нарушение на правилата за безопасност не е констатирано. Същите мотиви са релевантни и за другото посочено от касаторите решение – по т.д.№ 618/2011г. на І т.о., което е постановено по въпрос: „налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалия, в хипотеза, при която той е управлявал МПС с превишена скорост, но друг е основният фактор, който е довел до произшествието?” Постановеният въззивен акт не може да се приеме и за очевидно неправилен, поради нарушена императивна материално правна норма, нито в случая е налице неправилност до степен да се констатира без необходимост от анализ или съпоставяне на съображенията за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Мотивиран от изложеното, пред вид липсата на някое от посочените от касаторите основания за допустимост по чл.280 ГПК, състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд