Определение № 2645 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5301/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на В. С. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд /СГС/ № 4099 от 20.07.2023 г. по гр.д.№ 1653/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/ по гр.д.№ 4406/ 2019 г. и по този начин е отхвърлен изцяло предявеният от жалбоподателя против частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег.№ *** С. Б. Я. иск за заплащане на сумата 10 500 лв - причинени имуществени вреди от незаконно наложен запор върху несеквестируема пенсия на ищеца по изп. дело № 3994/11 г. по описа на ЧСИ, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2017 г. /датата на вдигане на наложения запор/ до окончателното плащане на дължимото и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на трети лице – помагачи на ответника: ЗД „Евроинс“ АД, „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ и ЗАД „Алианц България“ АД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: кой носи отговорност за осъществено принудително изпълнение върху несеквестируем доход преди и след влизането в сила на Тълкувателно решение № 2/15 по тълк.д.№ 2/ 2013 г., ОСГТК, ВКС – ЧСИ или съответната банка; увреден ли е имуществено длъжникът по изпълнението от насочване на изпълнението върху несеквестируем доход, ако с този доход е погасено негово задължение и може ли за това незаконосъобразно действие да не отговаря нито ЧСИ, нито третото задължено лице – банка; освобождава ли се от отговорност съдебният изпълнител за осъществено принудително изпълнение върху несеквестируем доход, защото го е извършил по възлагане на взискателя по чл.18 ЗЧСИ; представлява ли злоупотреба с право от страна на ЧСИ налагането на запор върху несеквестируем доход не само преди третото задължено лице да го е уведомило за произхода на вземането, но и след такова уведомяване; следва ли при защита срещу незаконно принудително изпълнение върху несеквестируем доход да се прилага обичайно право, което противоречи на елементарни морални принципи; презумират ли се имуществени вреди за длъжник по изпълнението, лишен в продължение на 3 години от доход, обявен от закона за несеквестируем, когато този доход е бил обект на незаконно принудително изпълнение. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна ЧСИ С. Я. оспорва жалбата и счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените въпроси не са правни, а фактически; че са формулирани общо и абстрактно и не могат да бъдат отнесени към конкретните правни разрешения в обжалваното решение; че не са обусловили решаващата воля на съда; че няма нито един ясно и конкретно формулиран правен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /такава практика не била посочена/. Излага и доводи по същество за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата като поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма точно формулиран правен въпрос, по който обжалването да бъде допуснато, а цитираните в това изложение съдебни решения на ВКС нямали нищо общо с доводите в него. Затова моли обжалването да не бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Третото лице помагач ЗАД „Алианц България“ АД оспорва жалбата с доводи, че поставените в изложението на касатора въпроси или не са част от предмета на делото, или са разрешени в съответствие с практиката на ВКС. Моли обжалването да не бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Третите лица помагачи ЗД „Евроинс“ АД и ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ не вземат становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че ищецът бил длъжник по изпълнителното дело, образувано при ответника по молба с вх. № 41759/ 30.11.2011 г. на „Топлофикация София“ ЕАД, с приложен към нея изпълнителен лист от 21.09.2011 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 8746/ 2011 г., СРС, 87 състав. Към изпълнителното дело било присъединено и вземане на „Топлофикация София“ ЕАД по изпълнителен лист от 25.10.2012 г., издаден по ч.гр.д.№ 10619/ 2012 г., СРС, 80 състав. Въз основа на извършено възлагане по чл.18 ал.1 ЗЧСИ било изпратено запорно съобщение с изх. № 57776/ 16.09.2013 г. до „Банка ДСК“ ЕАД, като трето задължено лице, по изп. дело № 3994/11 г., получено от банката на 19.09.2013 г., с което бил наложен запор върху всички банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми, предоставени за доверително управление на длъжника В. К., открити в банката. С покана за доброволно изпълнение с изх. № 57771/ 16.09.2013 г., получена от съпругата на ищеца на 20.09.2013 г., същият бил уведомен за наложения запор. С писмо с изх. № 175153/ 20.09.2013 г. „Банка ДСК“ ЕАД уведомила ответника - ЧСИ, че запорът е наложен по наличната разплащателна сметка на ищеца. С писмо с изх. № 175153/ 11.08.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД уведомила ЧСИ, че по блокираната разплащателна сметка на длъжника постъпва пенсия в размер под установения размер на минималната работна заплата, поради което на основание чл.446 ГПК сумите с произход – пенсия няма да бъдат превеждани в изпълнение на запора и ще бъдат предоставени на разпореждане на длъжника. Независимо от това и след 19.08.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД продължила да превежда суми по сметка на ЧСИ, като удържаната сума от сметката на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД и преведена в полза на ЧСИ в периода от 15.10.2013 г. до 13.05.2016 г. била в размер на 9 323,56 лв. На 24.06.2016 г. по изпълнителното дело постъпила молба вх.№ 031514/ 24.06.2016 г. от ищеца и съпругата му с искане за вдигане на запора върху банковата сметка, по която В. К. получавал пенсията си, тъй като същата е несеквестируема. С разпореждане от 24.06.2016 г. ЧСИ оставил без уважение искането за вдигане на запора върху пенсията, както и запора върху банковите сметки в „Банка ДСК“ ЕАД. Едва с разпореждане от 04.07.2016 г. ответникът вдигнал частично запора върху банковата сметка на длъжника - до размера на получаваната пенсия и уведомил „Банка ДСК“ ЕАД, като трето задължено лице, че вдига частично запора, наложен върху банковите сметки на длъжника, до размера на получаваната пенсия. Съобщението било получено от банката на 06.07.2016 г. и с писмо от същата дата тя уведомила ЧСИ, че запорът, наложен на 19.09.2013 г., е изпълнен изцяло на 13.05.2016 г. С влязло в сила решение по гр.д.№ 3180/ 2018 г. на СГС бил отхвърлен предявения от В. С. К. срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск за заплащане на сумата от 10 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконно удържана пенсия за периода от м. 08.2013 г. до м. 06.2016 г. При така установените факти съдът приел от правна страна, че предявеният иск е неоснователен. Посочил, че отговорността на ЧСИ за незаконосъобразно принудително изпълнение е деликтна и възниква при извършено неправомерно поведение /действие или бездействие/ на ЧСИ при изпълнение на дейността му, вреда, причинна връзка между неправомерното поведение и вредата. В тежест на ищеца било да докаже обективните елементи от фактическия състав, а в тежест на ответника - да обори презумпцията за вина. Приел, че според задължителната съдебна практика запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушавал. Несеквестируемостта не можело да бъде определена, без банката да съобщи на съдебния изпълнител, че по сметката постъпва възнаграждение за труд или пенсия, както и техният размер. Ако съдебният изпълнител не получел необходимата информация от банката, той не знаел произхода на средствата по запорираното вземане и не можел да зачете несеквестируемостта. Задължението на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта възниквало при уведомяването му за произхода на постъпленията по сметката, било от банката /трето задължено лице/, било от длъжника. Тогава за съдебния изпълнител възниквало задължението да събере незабавно необходимата информация от банката /за източника на постъпленията и техния размер/ и от платеца на възнаграждението за труд /за размера на възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски/ и да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената му сума. Последното можело да стане, ако сумата все още не била преведена на взискателя, тъй като съдебният изпълнител нямал правомощие да задължава взискателя да връща вече получени в резултат на принудителното изпълнение суми. В случая запорът бил наложен на 16.09.2013 г., а на 20.09.2013 г. банката уведомила ЧСИ, че запорът е наложен по наличната разплащателна сметка на ищеца и започнала периодично да превежда суми по запора. Длъжникът бил уведомен за запора с връчване на поканата за доброволно изпълнение и не възразил, че по сметката му постъпват доходи от пенсия. За ЧСИ не съществувало задължение да проучи произхода на средствата по запорираното вземане или неговия размер. За неоснователни били счетени доводите във въззивната жалба на ищеца, че задължението на третото лице /банката/ да уведоми ЧСИ за произхода на постъпленията по банковата сметка на ищеца, възникнало едва с влизането в сила на Тълкувателно решение № 2/15 г. по тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС. Датата на приемане на тълкувателното решение била ирелевантна по отношение на задължителността на даденото с него тълкуване. Едва на 11.08.2015 г. „Банка ДСК“ ЕАД уведомила ЧСИ, че по блокираната разплащателна сметка на длъжника постъпва пенсия в размер под установения размер на минималната работна заплата. Въпреки че на 19.08.2015 г. ответникът бил уведомен от банката за произхода на постъпленията по запорираната банкова сметка на ищеца и за техния размер, ЧСИ не предприел действия по събиране на необходимата информация от банката за източника на постъпления и за техния размер, респ. не е уведомил банката за частта, която следва да превежда съгласно чл. 446 ГПК. Това съставлявало незаконосъобразно бездействие от страна на ЧСИ. Превеждането на суми от разплащателната сметка на длъжника, открита в „Банка ДСК“ ЕАД, по сметка на ЧСИ продължило и след 19.08.2015 г. - до 13.05.2016 г. /2 636,26 лв/, като едва на 04.07.2016 г. ЧСИ издал разпореждане, с което частично е вдигнал запора върху банковата сметка на длъжника до размера на получаваната пенсия. По делото не било спорно обаче, че с действията си ЧСИ е удовлетворил реално съществуващ дълг на ищеца по издадени заповеди за изпълнение срещу него. С изплащането на дълга имуществото на ищеца не намаляло, той не претърпял загуба, нито реално обеднял, а било удовлетворено задължение, с което имуществото му било обременено. Имуществената вреда за длъжника от незаконосъобразно принудително изпълнение върху несеквестируем доход не можело да се изразява в незаконосъобразно събрана и преведена на взискателя сума, според установената практика. А щом не била налице вреда, нямало и вземане на ищеца срещу ответника за обезщетяване на такава. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, само първите два от повдигнатите от касатора въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. При разрешаването на първия въпрос въззивният съд е приел, че т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/ 2013 г. ОСГТК, ВКС изяснява съдържанието на тълкуваните с него разпоредби, свързани с несеквестируемостта, още от момента на приемането им. Дата на постановяване на тълкувателното решение нямала отношение към действието на тълкуваните разпоредби във времето – тяхното съдържание е изяснено още към момента на влизането им в сила. Разрешението е в съответствие с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д.№ 3/ 2020 г., ОСГТК, ВКС, в което е прието, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й. Разрешението е различно само когато /без законите, предмет на тълкуване, да са отменени или съществено изменени/ задължителното тълкуване бъде изрично обявено за загубило сила с нов тълкувателен акт, който дава различно тълкуване. Тази предпоставка не е налице в случая, затова указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. тълк.д.№ 2/ 2013 г. ОСГТК, ВКС важат и за факти, осъществили се преди постановяването му, както е прието и в обжалваното решение. Затова по първия обуславящ въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По втория въпрос съдебната практика е установена с цитираното от въззивния съд решение № 143/ 25.10.2017 г. по гр. д. № 4666/ 2016 г., III г.о., ВКС. В него е прието, че длъжникът може да претендира от съдебния изпълнител обезщетение за всички преки и непосредствени вреди от провеждане на принудително изпълнение върху несеквестируемо имущество, независимо дали е обжалвал действията му, но за да бъде ангажирана отговорността на ЧСИ трябва да е налице вреда. Когато изпълнението незаконосъобразно е насочено върху несеквестируем доход, но с този доход е погасено задължение на длъжника, имуществена вреда за него не настъпва /разрешението не касае неимуществени вреди, а и такива в настоящето производство не се претендират/. С погасяването на дълга имуществото на ищеца не е намалено, той не е претърпял загуба, нито е обеднял, а от патримониума му е отпаднало задължение, с което той е бил обременен. Имуществена вреда за длъжника би настъпила, ако е било проведено принудително изпълнение върху несеквестируемото вземане при липса на задължения, но не и когато с това вземане задълженията са погасени. Същото е прието в обжалваното решение, поради което не е налице основание за допускането му до касационен контрол и по втория от обуславящите въпроси. Останалите въпроси са необуславящи, защото като основание за отхвърляне на иска въззивният съд е посочил две обстоятелства: липса на противоправно поведение на съдебния изпълнител до 19.08.2015 г., когато е бил уведомен от банката за произхода на постъпленията по запорираната банкова сметка на ищеца и за техния размер, и липса на имуществена вреда /само такава вреда се претендира по делото/, поради това, че с незаконосъобразно удържаният след 19.08.2015 г. несеквестируем доход на длъжника е погасено негово съществуващо задължение. По отношение на тези изводи на въззивния съд останалите повдигнати от касатора правни въпроси нямат отношение. По изложените съображения Върховният касационен съд