Определение № 434 от 05.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3264/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. С. М. срещу определение № 388 от 30.03.2020г. по в. ч. гр. дело № 52/2020г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна частна въззивна жалба на Е. С. М. срещу определение № 1227/05.11.2019г. по гр.д. № 1464/2018г. на Кърджалийски районен съд, с което на основание чл. 248 ГПК, е отхвърлена молба на Е. С. М. за изменение на първоинстанционното определение по същото първоинстанционно дело, с което в полза на другите съделители в производството по иска за делба – П. Г., О. Х., Я. Ц., Т. Г. и Д. Г., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, са присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение. Ответниците по частната касационна жалба – П. Г., О. Х., Я. Ц., Т. Г. и Д. Г., не подават отговор. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторката навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос и без да обосновава релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с излагане на каквито и да било обстоятелства в тази връзка. Твърди, че въззивният съд се е прознесъл без да изложи мотиви по частната й въззивна жалба, насочена срещу първоинстанционен съдебен акт по молба с правно основание чл. 248 ГПК, като не е обсъдил фактическата и правна сложност на спора, който е с предмет - иск за делба, при приемане за неоснователно на възражението й за прекомерност на платените от другите съделители адвокатски възнаграждения. Поддържа също, че съдът не е съобразил специалното правило в делбения процес, според което разноските от страните се понасят съобразно с дяловете им в заявената за ликвидиране съсобственост. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил, че делбеното производство, инициирано от касаторката, е прекратено преди провеждане на първото открито съдебно заседание в първата му фаза, поради оттегляне на иска за делба. Посочил е, че при прекратяване на исковия процес, съгласно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, ответниците имат право на сторените от тях разноски, в случая свеждащи се до платени хонорари за един адвокат. Направеното от ищцата – съделител възражение за прекомерност на платените адвокатски възнаграждения от съделителите-ответници, с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е счел за неоснователно, тъй като техният размер е под регламентирания в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер. С гореизложените правни съображения е оставил без уважение частната въззивна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивно определение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по частната жалба и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба не са формулирани правни въпроси, които да са обусловили решаващите правни изводи в атакуваното въззивното определение, т.е. спора по чл. 248 ГПК досежно съдебно-деловодните разноски, като за касационната инстанция не съществува правна възможност сама да извежда правен въпрос на база изложените от частния жалбоподател доводи. Последните са относими единствено към правилността на атакувания въззивен съдебен акт, а тя би могла да бъде проверявана само при наличието на основания за допускане на касационен контрол. Липсата на надлежно формулиран въпрос, съставляващ общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Касаторката не е конкретизирала и релевираното, единствено като правна норма, допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което то също не е осъществено. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,