Определение № 60257 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1969/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Г. Д., представлявана от адв. Б. Д., против въззивно определение № 260084/15.02.2021 г. по в. ч. гр. д. № 98/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено определение № 260850/31.12.2020 г. на Пловдивски окръжен съд за прекратяване на производството по гр. д. № 2725/2020 г. В частната касационна жалба се поддържа, че въпросът относно наличието на правоприемство между „Уникредит Булбанк“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по договора за цесия следва да бъде разрешен в рамките на исковото производство след приемане и обсъждане на доказателствата по делото и след надлежна размяна на книжата, който процесуален ред в случая да не бил спазен; че не било налице правоприемство между двете дружества по отношение на учредената за обезпечаване на прехвърленото вземане ипотека, както и по отношение на правата, възникващи от влязлото в сила решение по гр. д. № 5850/2014 г. на Пловдивски районен съд; че ответниците-физически лица са страни по процесния договор за ипотека като съдлъжници по договора за кредит, обезпечен с ипотеката, като техни имоти са били продадени по изпълнителното дело за погасяване на обезпечените вземания, при което същите са встъпили в правата на банката, включително в правата по процесната ипотека, поради което бил налице правен интерес за предявяване на иска и по отношение на тях. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се поддържа становище са очевидна неправилност на обжалваното определение и се поставят следните въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Възниква ли автоматично със самото подписване на договор за прехвърляне на вземания частно правоприемство между цедент и цесионер по отношение на правата, произтичащи от влезли в сила съдебни решения по искове за нищожност на ипотека, обезпечаваща прехвърлените вземания, ако това не е уговорено в договора за прехвърляне на вземането?; 2. Влязлото в сила решение по установителен иск за нищожност на ипотека, воден от длъжника срещу цедента, има ли сила на пресъдено нещо и по отношение на цесионер, придобил вземането, обезпечено с тази ипотека, след влизане в сила на съдебното решение? Обстоятелствата по делото са следните: Производството пред Пловдивския окръжен съд е образувано по предявени от А. Г. Делийска против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Италмодалуче - България“ ООД – в несъстоятелност, Н. Г. С., В. К. К., Г. М. Д., В. С. И., И. С. Д. и Д. И. Д. при условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на договор за учредяване на ипотека, обективиран в нот. акт № ..., том .., дело № 11249/2009 г. на Служба по вписванията – [населено място], в частта му, с която е учредена договорна ипотека върху дворно място, съставляващо УПИ .. по плана на [населено място], м. „Д. К.“, ведно с построените в него масивна двуетажна еднофамилна жилищна сграда и гараж за два автомобила, поради неизвестност за обезпеченото вземане, поради неизвестност за тъждеството на имота, поради липса на предмет, поради липса на съгласие и поради липса на тъждественост между описаното в нотариалния акт обезпечено вземане и действително възникналото такова. Твърди се, че по отношение на имота са предприети действия по принудително изпълнение, с поради което е заявено искане за допускане на обезпечение на иска чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 527/2013 г. по описа на ЧСИ С. Г.. Окръжният съд е допуснал исканото обезпечение при гаранция от 2500 лв., която е била своевременно внесена, и е оставил исковата молба без движение с указания за обосноваване на правния интерес от предявяване на исковете. В изпълнение на дадените указания ищцата е уточнила, че по изпълнителното дело като взискател на мястото на „Уникредит Булбанк“ АД е конституирано „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД въз основа на договор за цесия, а ответниците-физически лица са страни по договора за ипотека, чиято нищожност се претендира, като спрямо всеки от тях, като съдлъжници по обезпечения договор за кредит, е реализирано принудително изпълнение и тяхно имущество е отчуждено за погасяване дълга на „Италмодалуче“ ООД - в несъстоятелност, с което същите на основание чл. 74 ЗЗД встъпват в правата на „Уникредит Булбанк“ АД, включително в правата по процесната ипотека. Същевременно, след като е получил съобщение за спирането на изпълнението, ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е взел становище за недопустимост на исковете поради наличие на сила на пресъдено нещо между страните, формирана с влязло в сила на 16.11.2016 г. решение № 1333/20.04.2015г. по гр. д. № 5850/2014 г. на Пловдивски районен съд, с което идентични искове, предявени от Д. И. Д. (праводател на ищцата) срещу „Уникредит Булбанк“ АД и кредитополучателя Италмодалуче“ ООД – в несъстоятелност, били отхвърлени. С определение № 260850/31.12.2020 г. окръжният съд прекратява производството, приемайки, че ищцата, придобила собствеността върху ипотекираните имоти в хода на висящото производство по гр. д. № 5850/2014 г. на Пловдивски районен съд, така и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, придобило вземанията на „Уникредит Булбанк“ АД срещу кредитополучателя „Италмодалуче“ ООД, са обвързани от формираната с влязлото в сила решение сила на пресъдено нещо, а по отношение на останалите физически лица липсва правен интерес от водене на самостоятелно производство. За да потвърди първоинстанционното определение, апелативният съд приема, че при констатацията за недопустимост на предявените искове първоинстанционният съд правилно е прекратил производството без да осъществи процедурата по чл. 131 ГПК; че предмет на приключилото производство по гр. д. № 5850/2014 г. на П. районен са искове за нищожност на договора за ипотека спрямо описаните дворно място с жилищна сграда и гараж, идентични с предявените в настоящото производство по обстоятелства и петитум; че ипотекираните от Д. И. Д. и съпруга ѝ Г. М. Д. имоти са дарени на ищцата (тяхна дъщеря) в хода на производството по посоченото дело, поради което на основание чл. 226, ал. 3 ГПК субективните предели на формираната с решението сила на пресъдено нещо се простират спрямо приобретателя, придобил спорното право в хода на процеса. Доколкото „Уникредит Булбанк“ АД е цедирало на„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземанията си спрямо главния длъжник по договора за кредит, ведно с процесната ипотека, обезпечаваща тези вземания, то цесионерът е частен правоприемник, обвързан от влязлото в сила съдебно решение. В тази връзка за неоснователни са приети доводите, че договорът за цесия да няма за предмет правата по влязлото в сила съдебно решение, тъй като същото е постановено по установителни искове за нищожност на договора за ипотека, от който произтича ипотечното право, предмет на цесията. Приема се, че липсва и правен интерес от предявяване на иска спрямо ответниците физически лица, в качеството им на суброгирали се в правата на удовлетворения кредитор лица по смисъла на чл. 74 ЗЗД, тъй като встъпването в правата на кредитора е форма на частно правоприемство, поради което влязлото в сила решение има действие по отношение на тях. При тези данни, ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от жалбоподателя въпроси, отнасящи се до субективните предели на силата на пресъдено нещо. Съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо наследниците на страните и техните правоприемници, какъвто е и цесионерът (решение № 157/17.12.2018 г. по гр. д. № 4207/2017 г. на ВКС, I г.о.), а ако в хода на производството някоя от страните прехвърли правата си на трето лице, делото продължава между първоначалните страни, а решението формира сила на пресъдено нещо и спрямо приобретателя (чл. 226, ал. 3 ГПК). Решаващият извод на въззивния съд за наличие на сила на пресъдено нещо, препятстваща правото на иск на А. Д., са съобразени с цитираните законови разпоредби и практиката по приложението им, доколкото по делото е установено, че поради придобиване на ипотекирания имот в хода на процеса ищцата е обвързана от установеното спрямо нейната праводателка със съдебното решение, което има действие и по отношение на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД в качеството му на частен правоприемник на банката по силата на сключения договор за цесия. Влязлото в сила решение по гр. д. № 5850/2014 г. на Пловдивски районен съд е относно искове за нищожност на договора за ипотека спрямо описаните дворно място с жилищна сграда и гараж, идентични с предявените в настоящото производство по обстоятелства и петитум. Страни в това предходно производство са били Д. И. Д. срещу „Уникредит Булбанк“ АД и кредитополучателя Италмодалуче“ ООД – в несъстоятелност. Същото решение разпростира СПН спрямо Г. М. Д., който е бил необходим другар на Д. Д., тъй като е съучредител на ипотеката (решение №273/14г. на ІV ГО). Решението има СПН спрямо ищцата в настоящото производство А. Д. на основание чл. 226, ал.3 ГПК, която е придобила правото на собственост върху процесния имот в хода на делото чрез дарение от родителите и Д. Д. и Г. Д.. Обвързан от влязлото в сила решение като частен правоприемник е и Агенцията за събиране на вземания ЕАД, която е придобила, след влизане на решението в сила, чрез цесия вземането на банката по договора за кредит заедно с обезпеченията (решение №157/18г. на І ГО). Останалите физически лица, които чрез суброгация са встъпили в правата на банката след плащането на част от задълженията на главния длъжник по договора за кредит- Италмодалуче“ ООД – в несъстоятелност, са частни правоприемници и също са обвързани от СПН на постановеното решение съгласно чл. 298, ал.2 ГПК. Първият поставен въпрос в изложението не е обуславящ, тъй като по него въззивният съд не се е произнесъл (т.р.№1/2010г. на ОСГТК) и липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е обосновал, че с цесията преминава правото на вземане и обезпеченията му, а съдебното решение има установително действие и разпростира СПН спрямо частните правоприемници, и това решение не поражда право на вземане или на обезпечение. Никъде въззивния съд не е казал, че породените права от съдебното решение преминават с цесията, за да се поставя такъв въпрос за разрешаване от ВКС. По втория въпрос в изложението има формирана практика на ВКС според която СПН на влязлото в сила решение се разпростира и спрямо цесионера, придобил вземането след постановяване на решението (решение №157/18г. на І ГО). До същия извод е стигнал и въззивния съд, поради което липсва допълнителната предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК доколкото има съдебна практика по въпроса и липсват основания за изменението и (т.р.№1/2010г. на ОСГТК). Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани форми на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните - допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост), каквито не се твърдят и не се установяват спрямо обжалваното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,