Определение № 1887 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2913/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. В., В. Н. Н. и М. Н. В., чрез процесуалния им представител адв.П. В. от САК, срещу решение №443/02.04.2024г. по в.гр.д.№1660/2023г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение №631 от 13.02.2023г., постановено по гр.д. №4305/2021г. на РС – Пловдив, като вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявеният от Н. М. В., [ЕГН] – починал в хода на първоинстанционното производство и заместен на основание чл. 227 от ГПК от наследниците си по закон Н. К. В., [ЕГН], В. К. Н., [ЕГН] и М. Н. В., [ЕГН] иск с правно основание 54 ал. 2 от ЗКИР за признаване за установено по отношение на Ц. Х. В., [ЕГН], че ищците са собственици на основание придобивна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС на реална част от ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], [община], област П., одобрена със Заповед № РД – 18 – 7/10.03.2011 г. на АГКК, която реална част с площ от 116 кв.м., заключена между точки 1,2,3, 1 по Скица № 4 от заключението на СТЕ от 24.08.2022 г. и която реална част е неправилно заснета по кадастралната карта като част от собствения на ответницата Ц. Х. В. ПИ с идентификатор [№], вместо към собствения на ищците ПИ с идентификатор [№]. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде изцяло уважен. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос, който според касаторите е обуславящ за изхода на делото и по който се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Този въпрос е следния: 1.Съставлява ли неизпълнението на задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото съществено процесуално нарушение, което води до неправилност на постановеното от него решение. Навежда се довод, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с ТР№8/23.02.2016г. на ВКС по т.д.8/2014г., ОСГК. Ответницата по касационната жалба Ц. Х. В., чрез процесуалния си представител адвокат Е. М. от ПАК, е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това.Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощени адвокати, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца Н. М. В./починал в хода на производството и заместен от своите наследници по закон/установителен иск за собственост с правно основание чл. 54 ал. 2 от ЗКИР срещу Ц. Х. В.. Искът се основава на твърдения, че по силата на договори за покупко – продажба от 03.07.2000г. ищецът и наследодателят на ответницата/негов брат/, са придобили право на собственост върху съседни недвижими имоти в [населено място] с пл. [№] и [№], съставляващи дворни места извън регулацията на селото, ведно с построените във всеки имот жилищна сграда и стопански постройки.В сега действащата кадастрална карта имотите били заснети с идентификатори съответно [№] / бивш [№] / и № [№] / бивш пл. [№] /.Твърди, че считано от придобиването на имот пл. [№] през 2000г. владял спокойно, явно, непрекъснато и необезпокоявано за период от над 10 години и реална част от площта на съседния имот пл. №963а, която част във формата на триъгълник с площ от 168 кв.м. по общата граница между имотите, като на място била материализирана и ограда, според която процесната площ е в неговия имот.Така придобил правото на собственост върху процесната реална част на основание чл. 79 ал. 1 от ЗС, но неправилно със сега действащата КК същата била заснета в имота на неговия брат, сега на неговия наследник – ответницата Ц. В..Иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата правото му собственост на върху процесната площ, както и че същата е погрешно заснета в ПИ с идентификатор [№], собственост на ответницата, вместо в неговия поземлен имот с идентификатор [№]. По делото е прието за безспорно установено / н.а. №№ 60 и 61 от 03.07.2000 г. на нотариус при РС – Пловдив, обективиращи договори за покупко – продажба /, че имот [№] в [населено място], извън регулация е собственост на Н. М. В., а съседният пл. № 963а / също извън регулация / – на неговия брат Х. М. В.. Х. В. е починал на 05.07.2019 г. и единствен негов наследник по закон е ответницата Ц. Х. В. – дъщеря.Ищецът Н. М. В. е починал в хода на първоинстанционното производство / на 26.07.2021 г. / и е заместен на основание чл. 227 от ГПК от наследниците си по закон Н. К. В. / преживяла съпруга /, В. К. Н. и М. Н. В. – деца. От заключенията на назначената по делото СТЕ, които въззивният съд е кредитирал като компетентно дадени се установява, че по КРП на [населено място], одобрен със Заповед № 317/1966г. е заснет имот пл. [№] с площ от 2 928 кв.м. по графични данни на плана, който се намира изцяло извън регулацията.Според представената скица – проект за делба от 21.06.2000г. имот пл. [№] е разделен на два имота с [№] и [№] – и двата извън регулация, няма данни за издадена заповед за изменение на КРП съгласно скицата – проект, но общата граница между новообразуваните имоти е нанесена в плана чрез изчертаване с черен молив по червени точки 1,2.Същевременно е нанесено изменение на границата между бивш имот пл. [№]/ имоти пл. №[№] и [№] / и съседния им от запад имот пл. [№], показано с черта и означения по червени точки 3,4, за което също няма заповед за изменение, но същото / изместването на границата досежно имот пл. [№]/ не касае общата граница между новообразуваните имоти пл. [№] и [№].Сега действащата кадастрална карта на селото е одобрена със Заповед № РД – 18 – 7/10.03.2011 г. на АГКК, в същата имотите [№] и [№] са заснети с идентификатори [№] и [№].Имоти [№] и [№] по КК са съответни на обособените в скицата – проект за делба от 21.06.2000 г. имоти пл. [№] и [№], като общата граница между тях по червени точки 1,2 в кадастралната карта съответства на линията 1,2 по скицата – проект за делба, съответно на изчертаната с молив в плана от 1966 г. граница по тези две точки. Въз основа на горното въззивният съд е приел, че доводите за погрешно заснета обща граница между имотите, основаващи се на разликите в тяхната площ по отделните планове, както и между последните и титулите за собственост са неоснователни, т.к. не обосновават извод за погрешно заснемане на вътрешната им граница. Констатирано е от вещото лице, че между имотите няма материализирана на място граница посредством ограда, нито следи от съществувала някога такава, от евентуалните означения/твърдените от ищците точка с черна боя по оградата откъм улицата по източната граница и забито дървено колче по кирпичената ограда на западната граница/.Спорът между страните е дали наследодателят на ищците – първоначалният ищец Н. В., е придобил право на собственост върху претендираната реална част от ПИ с идентификатор [№] въз основа на давностно владение от 10 и повече години, установено от и след 03.07.2000 г. и продължило до предявяването на иска.Прието е още, че законова забрана за придобиване на правото на собственост върху тази реална част по давност няма. Забраната по чл. 200 ал. 1 от ЗУТ се отнася единствено до урегулираните поземлени имоти, а процесните – макар и ползвани от страните като жилищни с оглед построените в тях сгради за живеене, са извън регулацията на селото.Безспорно установено е по делото, че процесната реална част е във формата на триъгълник с площ 116 кв.м., очертан на скица № 4 по точки 1,2,3,1, която е ситуирана по нематериализирана на място линия в посока изток – запад между заснетата по КРП и КК действителна обща граница между имотите и задната част на постройка с № 3 по кадастралната карта / навес, гараж / в североизточната част на имот № 29 / бивш 963 а /, непосредствено след която има вход за този имот откъм улицата – метална врата - портал, закрепена на бетонови колони. Съгласно чл. 79 ал. 1 от ЗС правото на собственост се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 10 години.Съгласно ТР № 1/2012 г. от 06.08.20212 г. на ВКС, ОСГК оборимата презумпция по чл. 69 от ЗС е неприложима само при съсобствени на основание наследство недвижими имоти, в които случаи ползващия съсобственик се явява владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите съсобственици. Настоящият случай не е такъв.Следователно в доказателствена тежест на ищците е да проведат пълно и главно доказване за упражнявана от Н. В. непрекъсната фактическа власт върху процесната реална част от имота на ответната страна в продължение на 10 години, считано от посочения от тях начален момент - 03.07.2000г. По делото са били изслушани показанията на следните свидетели: Ищцовият свидетел С. А. Г. / без родство / депозира показания, че познава двамата братя Н. и Х., както и техния баща дядо М..Имотът бил на дядо М., който приживе го разделил между синовете си, като на Х. дал по малката част – около декар, а на Н. – по голямата част.Приживе на дядо М., свидетелят бил викан от него да оре имота, това продължило и след смъртта му, свидетелят почти всяка година бил викан от братята за оран, между имотите им нямало ограда.Последно бил извикан преди 6 години, и двамата братя били живи.Свидетелят се отзовавал, изоравал и двата имота едновременно, като за процесната част бил викан и от К., и от Х.. Счита обаче същата за собственост на К., тъй като и от двамата братя му било казвано, че общата граница между имотите им минава непосредствено зад най северната постройка в източния край на имота на Х..Освен това, намиращата се непосредствено зад тази постройка врата откъм улицата била ползвана от К., за да влиза в имота си. Ищцовият свидетел Н. А. Р. / без родство / депозира показания, че познава Н. В. от 1983 г., познава и брат му Х., както и техния баща дядо М.. Бащата разделил имот на синовете си, като границата между тези имоти според свидетеля минавала зад постройката в североизточната част на имот № 29, означена на показаните му скица на л.л. 9 и 12 от първоинстанционното дело като правоъгълник с № 3 - защото непосредствено зад тази постройка имало метална врата откъм улицата, през която К. влизал в имота си, през тази врата свидетелят доставял на К. строителни материали.Според свидетеля Х. не ползвал вратата. Свидетелят на ответницата М. Г. Лескова депозира показания, че познава Х. и семейството му от 50 години. Ходили на гости в имота му в [населено място], който имот е от баща му, даден му бил през 2000 година.Съседния имот бил на брат му.Между двата имота нямало ограда.Границата била означена с черна точка върху оградата в единия край, а в другия - забито дървено колче. На показаната й скица / л. 10 от делото / свидетелката посочва местоположението на черната точка зад южната стена на най южната постройка в имот № 28, а досежно местоположението на колчето заявява, че не може да се ориентира къде е било.На юг от черната точка Х. направил червена врата на оградата на имота си откъм улицата, като на скицата свидетелката я посочва да се намира на разделителната линия между двата имота по скицата, след постройка № 3 – показва най - северната постройка в източната част на имот № 29. Площта между тази постройка и черната точка / в което попада и направената от Х. врата / било стопанисвано от Х.. Не знае братята да са имали спорове за тази площ. В същия смисъл са и показанията на свидетеля на ответницата К. Г. К., която живее в имота на ответницата от 10 години. Зад най – северната постройка в източната част на имот № 29, означена на скицата с № 3 Х. направил метална врата откъм улицата. На около метър от тази врата в северна посока започвал имота на брат му Н.. Площта зад постройка № 3 до вратата и след нея се обработвало от Х., който сеел там домати, краставици, картофи.След смъртта му дворът, в т.ч. и процесната площ се ползват от дъщеря му. Вратата в него не се ползва от никого, заключена е и не се отваря – от 10 и повече години. Приживе между братята нямало спорове в тази връзка.Претенцията си спорната част да е към неговия имот Н. заявил към племенницата си след като брат му Х. починал. По делото са разпитани като свидетели на ищците полицейски служители от РПУ – Х. Й. Б. В. и Д. К. Г..Депозират показания, че на 21.08.2022г. в 20.29 ч. бил получен сигнал на телефон 112 за скандал в [населено място], подаден от Н. В.. Отзовали се на място, били посрещнати от възрастна жена и двама по млади мъже с нея, жената им казала, че тяхна роднина от съседната къща е премахнала металната ограда между двата имота, тъй като на другия ден щели да идват геодезисти за разделяне на имота.Ограда свидетелите не видели, нямало на място и следи от съборена такава, затова и не съставили протокол, нито потърсили лице от съседният имот за обяснение. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищците не са установили упражнявана от наследодателя им Н. В. фактическа власт върху процесната реална част от съседния имот [№] / бивш 963а / за период от 10 и повече години с начален момент 03.07.2000г.Ангажираните от ищците свидетелите Г. и Р. не установяват, че Н.В. е оградил процесната площ като част от своя имот, да я е ползвал и стопанисвал – и без наличие на ограда. От друга страна, показанията на свидетелите на ответницата установяват, че Х. В. е стопанисвал процесната реална част от собствения му имот [№] / бивш [№] / до смъртта си през 2019 г., като и е изградил в нея метална врата – портал откъм улицата.Ползването на тази врата и от Н. В. / в който смисъл показанията на свид. Г. и Р. / само по себе си не е действие, сочещо на упражнявана от него фактическа власт върху спорната площ от една страна, а от друга следва да се приеме, че е търпимо действие, съставляващо за собственика Х. В. незначително безпокойство и като така извършвано с изричното или предполагаемо негово съгласие поради добрите им братски взаимоотношения - всички свидетели са категорични, че спорове между братята изобщо и в частност за процесните имоти не е имало приживе. Показанията на полицейските служители В. и Г. са приети за ирелевантни.Свидетелите и на двете страни по делото са категорични, че приживе братята не са поставили ограда между имотите си. Следователно, евентуално съборена от ответницата ограда / каквото нейно действие не се установи по делото / е поставена от ищцовата страна след възведения период на придобивнатата давност – което кореспондира и с възражението в отговора на исковата молба, че Н. В. е заявил собственически претенции върху спорната част от имот [№] и предприел действия за заграждането на тази част към неговия имот [№] след смъртта на брат си Х. В. пред 2019г., като на местоположението на исканата от чичо й ограда тя се противопоставила. Въз основа на изложеното е формиран правен извод за неоснователност на предявения иск. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло със събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и експертни заключения, както и с посоченото в изложението ТР№8/23.02.2016г. на ВКС по т.д.8/2014г., ОСГК. В решение №89 от 13.01.2021г. на ВКС по гр.д.№3335/2019г., I г.о., което се споделя изцяло от настоящия състав, е прието, че искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по своя характер е положителен установителен иск за собственост.Чрез него ищецът, който твърди, че е собственик на недвижим имот, който не е заснет или е заснет погрешно като част от имота на ответника, защитава своето право на собственост.В исковата молба, наред с твърдението, че е налице грешка в кадастралната карта, ищецът следва да посочи основанието, от което извежда претендираното право на собственост. В исковата молба първоначалният ищец Н. В. е навел твърдения, че с ответницата Ц. В. са собственици по продажба и делба на съседни недвижими имоти в [населено място] с пл. [№] и [№], съставляващи дворни места извън регулацията на селото, ведно с построените във всеки имот жилищна сграда и стопански постройки.В действащата кадастрална карта имотите били заснети с идентификатори [№] и [№] .Границата между двата имота е отразена неправилно в действащата кадастрална карта, която граница не отговаря на действителното фактическо положение.По скица площта на имот с идентификатор [№] е 1739кв.м., но реално ищецът владее имот с площ от 1 914кв.м., в която се включва и част от имота на насрещната страна – реална част с площ от 168кв.м./във формата на триъгълник/, при граници: от север – границата установена от АГКК; юг – фактическа граница; изток – улица.Тази реална част ищецът е придобил по давност, тъй като я е владял явно и необезпокоявано повече от 20 години – първоначално спрямо брат си Х. В., а впоследствие и срещу неговата дъщеря. Въззивният съд е съобразил тези фактически твърдения и определил правилно предмета на спора.При съобразяване на общите правила за разпределение на доказателствената тежест е посочил фактите, които са част от предмета на доказване, и кои от тях следва да бъдат доказани от ищеца.Единственият източник на сведение за установяване на твърдението на ищеца, че е придобил спорната част по давност са били показанията на изслушаните по делото свидетели. Последователно в своята практика ВКС приема, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/ като в мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество/ решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I г. о. на ВКС, решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III г. о. на ВКС; решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV г. о. на ВКС, както и в решение № 65 на II т. о. на ВКС от 30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г., решение № 52 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на I г. о. на ВКС и др./При преценка на свидетелските показания съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото/ решение № 65 от 16.07.2010 г. на IV г. о. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г.; решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на I г. о. на ВКС/. Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика на ВКС. Направен е подробен анализ на изслушаните по делото свидетели и въз основа на това е прието за недоказано твърдението на ищците, че техният наследодател е завладял реална част от имота на ответницата и го е придобил въз основа на десетгодишно давностно владение. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация Ц. В. направените от последната разноски в настоящото производство, които се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение