Определение № 3358 от 28.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1957/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ж. Д. С. чрез адв. Р. Р. срещу определение № 398 от 19.06.2025 г. по ч. т. д. № 228/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен в частта, с която не е уважена жалбата й срещу определение № 2144 от 10.06.2025 г. по гр. д. 1733/2025 г. по описа на РС – Сливен и не е увеличено присъденото на адвокат Р. възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК над определения размер от 600 лв. без ДДС до претендирания размер от 1 832,46 лв. с включен ДДС.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон, практиката на ВКС и разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО. Изтъква, че въззивният съд е посочил, че е осъществил активни процесуални действия, но въпреки това му е определил възнаграждение, което е в размер на 40 % от ориентировъчното такова по Наредба 1/2004 г. по описа на ВАС. Сочи, че дори не са обсъдени измененията в наредбата, приети през 2025 г., както и доводите му за необоснованост изводите на първоинстанционния съд досежно предмета на делото и неговата правна и фактическа сложност. Излага, че са противни на закона и практиката на съдилищата по приложението му изводите на въззивния съд, че не следва при определяне на дължимото му възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА да бъде включен ДДС, защото престацията била безвъзмездна. Моли въззивното определение да бъде отменено в обжалваната част и да му бъде присъдено възнаграждение в претендирания размер от 1 832,46 лв. с включен ДДС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?

2. Следва ли съдът да присъжда адвокатското възнаграждение с включен ДДС, когато присъжда такова по реда на чл. 38 ЗА и адвокатът е регистриран по ЗДДС? Представлява ли възмездна доставка извършената от адвоката правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, когато се присъжда адвокатско възнаграждение?

3. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска?

4. Задължен ли е и следва ли съдът при определяне на адвокатско възнаграждение да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размерът на държавната такса и размерът на адв. възнаграждение?

Ответникът, „Би енд Джи кредит“ ООД, оспорва частната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение е уважен изцяло предявеният установителен иск за обявяване нищожността на потребителски договор за кредит с цена 12 552, 72 лв. Посочил е, че при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищеца съдебни и деловодни разноски, като предвид представляването му от адвокат в условията на чл. 38 ЗА – безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката в определен от съда размер. Изтъкнал е, че за ориентир следва да се приемат посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения, като се държи сметка за вида, броя и цената на исковете, характера на спора, фактическата и правната му сложност и обема на вложените процесуални усилия на адвоката. Отчел е, че процесуалният представител на ищеца е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и събиране на доказателства, като е защитил интереса на клиента по най-добрия начин и следва да му се присъди възнаграждение за това. Намерил е, че то следва да се определи в размер на 600 лв. Подчертал е, че сумата следва да се присъди без ДДС, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищеца по реда на чл. 38 ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9, ал. 1, вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. Допълнил е, че „възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Отчел е, че правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание, като последното се изчерпва със задължението на страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице, а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Обобщил е, че по тези мотиви на адвокат Р. Р. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна адвокатска помощ в общ размер на 600 лв. без ДДС, платимо от ответника, до която сума следва да бъде изменено първоинстанционното решение в частта за разноските.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия релевиран от частния касатор процесуален въпрос.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран Окръжен съд - Сливен, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба, като е проверил правно релевантните факти, сам е преценил данните по делото, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството, включително подробно е обосновал извода за размер на дължимото на адвокат Р. възнаграждение, определено при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните трети и четвърти процесуални въпроси. Касаторът заявява въпросите при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да обоснове последната съобразно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като извън доводите за неправилност на решаващите правни изводи на въззивния съд, в изложението липсват аргументи, относими към допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не се позовава на нито една от разгледаните в т. 4 на тълкувателното решение хипотези, с които се свързва проявлението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - съществуваща по въпросите неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуваща съдебна практика, непълна, неточна или противоречива правна уредба на приложими към спорното правоотношение законови разпоредби, пораждаща необходимост от създаване на съдебна практика. В изложението не се твърди и не се сочи противоречива практика на съдилищата, създадена поради нееднозначно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 38 ЗА, а и въззивният съд не е отрекъл значението на описаните с въпросите като релевантни критерии при определяне на размер на дължимото на адвоката при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение. По тези мотиви и предвид неизпълнението от касатора на задължението му да обоснове допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по тези въпроси.

Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по поставения от частния касатор втори въпрос, който е обусловил изводите на въззивния съд.

По въпроса е налице произнасяне от Съда на Европейския съюз с решение от 23.10.2025 г. по дело С – 744/2023 г., задължително за българските съдилища на основание чл. 633 ГПК. С цитираното решение по отправено преюдициално запитване от български съд – Софийски районен съд, е отговорено, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. Изтъкнато е, че макар заплащането на адвокатското възнаграждение да зависи от случайност според резултата от производството, то все пак представлява действителната насрещна престация за услугата, състояща се в процесуално представителство на клиента. Отговорът е даден при отчитане на релевантните разпоредби на националното законодателство, включително на чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което следва да намери приложение и в процесния случай и се възприема от настоящия състав на съда.

Въззивният съд се е отклонил от дадения отговор на правния въпрос и неправилно е определил възнаграждение, без в последното да включи дължимия ДДС при установената по делото регистрация на адвокат Р. на основание чл. 96, ал. 1 ЗДДС като данъчно задължено лице по последния закон, поради което обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен в частта, с която не е уважена жалбата на ищеца и не му е определено адвокатско възнаграждение в размер на дължимия данък върху размера от 600 лв. без ДДС или за сумата 120 лв. – дължим ДДС, която ще бъде допълнително присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение