Определение № 1879 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3719/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Хидролок“ ЕООД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд /СГС/ № 2987/ 17.05.2024 г. по гр.д.№ 11407/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/ по гр.д.№ 32608/ 2021 г. и по този начин „Хидролок“ ЕООД е осъдено да заплати на А. М. Х. сумата от 11 072 лв., представляваща обезщетение за това, че в периода от 01.08.2011 г. до 01.06.2014 г. неоснователно се е обогатило за сметка на ищеца, отдавайки под наем цялата едноетажна жилищна сграда в гр.С., на [улица]/Я. С./ № 14, състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв.м., разположена в дъното на дворното място, с площ от 1064 кв.м., съставляващо имот № 15 от кв. * по плана на [населено място], м.„Ц.“, с идентификатор *.*.*.*, от която 9,25/ 100 ид.ч. са собственост на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.07.2016 г. до окончателното изплащане на задължението и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол жалбоподателят поддържа неговата очевидна неправилност, без да изложи доводи в какво тя се състои. Освен това поставя правните въпроси 1. „Как се съотнасят исковете по чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД при търсене на обезщетение за лишаване от ползване на имот от съсобственик?“; 2. „Недопустим или неоснователен е иск по чл. 59 от ЗЗД срещу съсобственик в имота?“; 3. „Каква е доказателствената стойност на невлязло в сила решение по допускане на делба, с което искът срещу ответника е бил отхвърлен по отношение преценката на съда за наличие на съсобственост, ако са налице данни или съмнения за такава?“; и 4. „При наличието на данни за висящ исков процес, в който има възможност ответникът да бъде признат за съсобственик на имота следва ли съдът да спре делото поради преюдициален въпрос или може сам да прецени дали ответникът е съсобственик?“. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ или че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Във връзка с последния въпрос прави искане за спиране на настоящето производство до приключването с влязъл в сила акт на производството по гр.д.№ 14398/ 2016 г. на СГС, 1- 10 с-в /понастоящем под № 1919/ 2023 г. на Софийски апелативен съд/. Ответната А. Х. оспорва жалбата като поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Нито един от формулираните от касатора въпроси не отговарял на изискванията на тази разпоредба. Първият въпрос не бил включен в предмета на спора, защото с влязло в сила решение № 262263/ 06.04.2021 г. по в.гр.д.№ 1666/ 2019 г. на СГС със задължителна за страните и за съда сила била установена правната квалификация на предявените искове. Затова въпросът за съотношението на искове не представлявал въпрос, по който има произнасяне в обжалваното решение. По същите съображения неотносим бил и вторият формулиран от касатора въпрос. Третият въпрос също бил необуславящ, доколкото въззивният съд обсъдил невлязлото в сила делбено решение, но не е правил никакви правни изводи от него. Последният въпрос не кореспондирал на предмета на спора, доколкото касаторът във въззивната си жалба не е направил твърдения за друго висящо дело, което би могло да бъде основание за спиране, нито формулирал твърдение в тази насока. Излага и съображения, че не са налице допълнителните основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд установил, че разглежда делото за втори път, след като с влязло в сила решение от 06.04.2021 г. по в.гр.д.№ 16666/ 2019 г. на СГС било обезсилено решение № 242002/ 14.10.2019 г. по гр.д.№ 40492/ 2016 г. на СРС за отхвърляне на предявените искове. Безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото било обстоятелството, че за процесния период ответното дружество „Хидролок“ ЕООД упражнявало владение върху процесния имот чрез отдаването му под наем на трето лице – „Грей България“ ЕООД. С решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г. било признато за установено по отношение на В. М. Ж., че А. М. Х. е собственик на 9,25/100 ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в [населено място], на [улица], състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв. м., разположена в дъното на дворното място, с площ от 1 064 кв. м., съставляващо имот № 15 от кв.* по плана на [населено място], м. „Ц.“ и В. М. Ж. бил осъден да предаде на А. М. Х. владението върху описаната сграда, като констативен нотариален акт № 24, том II, нот. дело № 268/91 г. за собственост на основание продажба и съдебна делба, издаден на името на В. М. Ж., бил отменен в частта за 9,25/100 ид.ч. от правото на собственост. С решение № 459/ 13.01.2016 г. по гр. д. № 3254/ 2015 г. на ВКС, IV г.о., молбата на В. М. Ж. за отмяна на влязлото в сила решение № 58/ 12.05.2014 г. била оставена без уважение, а тази на „Хидролок“ ЕООД - без разглеждане. С протокол за въвод във владение на недвижим имот от 11.07.2019 г. по изп.д.№ 20188510402454 ищецът бил въведен във владение на имота. В. М. Ж. продал имота на „Хидролок“ ЕООД в хода на висящото производство, приключило с решение № 58/ 12.05.2014 г. и след вписване на исковата молба. С нотариален акт по н.д.№ 108/ 2016 г. на нотариус с рег.№ * „Хидролок“ ЕООД било признато за собственик на 90,75/ 100 ид.ч. от процесния имот. На 28.05.2010 г. между „Хидролок“ ЕООД и „Грей България“ ЕООД бил сключен договор, с който „Хидролок“ ЕООД отдало под наем на третото лице процесната сграда срещу месечна наемна цена в размер на 1 800 евро с ДДС, за срок от три години. Срокът бил продължаван с анекси до 31.05.2019 г. С решение № 169709/12.07.2017 г. по гр. д. № 31927/ 2016 г. на СРС, за което не е установено влизането му в сила, процесната сграда била допусната до делба, като искът бил отхвърлен по отношение на ответника „Хидролок“ ЕООД, а делбата била допусната с участието на ищеца при квота 9,25/ 100 ид.ч. Средният месечен пазарен наем за процесния имот за процесния период е 1 800 евро с ДДС, като на 9,25 % от този наем съответстват 166,50 евро /325,65 лв/. При тези фактически обстоятелства съдът намерил предявения иск за основателен. Посочил, че ищецът в първоинстанционното производство бил признат с влязло в сила решение за собственик на 9,25/100 ид.ч. от процесния имот по приращение, като решението имало сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя „Хидролок“ ЕООД на основание чл.226 ал.3 ГПК. Отхвърлил довода на ответника, че след като решението е влязло в сила на 12.05.2014 г., едва от тази дата ищецът е собственик на 9,25/ 100 ид.ч. Посочил, че сила на пресъдено нещо се формира за съществуването на правото от момента на възникването му. Ищецът придобил правото на собственост върху посочените идеални части по приращение, поради което се легитимирал като собственик от момента на изграждането на сградата в груб строеж - 13.12.1996 г. „Хидролок“ ЕООД ползвал тези части в процесния период без основание и така лишил ищеца от възможността да ползва лично имота си или да го отдава под наем. За неоснователни съдът счел доводите на ответника, че като собственик на 90,75/ 100 ид.ч. от процесния имот е имал правно основание да го управлява и да го отдава под наем, без съгласието на другия съсобственик и че правата на невладеещия съсобственик могат да се защитят по реда на чл.31 ал.2 ЗС. Посочил, че от събраните по делото доказателства не се установявало „Хидролок“ ЕООД да е имало право на собственост върху 90,75/ 100 ид.ч. от процесната сграда през процесния период. Позовал се на мотивите на решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г. на ВКС, в които било посочено, че В. М. Ж. не притежава идеални части от земята, нито му е учредено право на строеж, поради което той не е собственик на процесната сграда. Затова и правоприемникът му „Хидролок“ ЕООД не би могъл да се легитимира като собственик на твърдените идеални части от процесната сграда, а констативният нотариален акт за собственост на идеални части от недвижимия имот, с който „Хидролок“ ЕООД бил признат за собственик на 90,75/ 100 ид. ч. от процесната едноетажна жилищна сграда, не се ползвал с материална доказателствена сила. От решение от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 18084/ 2006 г. на СРС, решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и от влязлото в сила на 15.10.1993 г. решение № 79/ 21.05.1992 г. по гр.д. № 296/ 1992 г. на Пети районен съд – София, било видно, че първоначалният титул за собственост на В. М. Ж. – договор за продажба на наследство от 03.11.1990 г. - бил унищожен. С първото от тези решения била прогласена за нищожна като противоречаща на закона спогодбата по съдебна делба от 19.12.1990 г. по гр.д.№ 3313/ 1990 г. на Пети районен съд – София, тъй като В. М. Ж. нямал качеството съсобственик и не е имал право да участва в сключването й. Затова „Хидролок“ ЕООД не се легитимирало като собственик на идеални части от процесната сграда и упражнявало без основание фактическа власт върху процесния имот през процесния период. Размерът на ползата, от която е бил лишен ищеца, възлизала на 11 072 лв. за периода от 01.08.2011 г. до 01.06.2014 г. и искът следвало да бъде уважен в този размер. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага никакви твърдения, които да попадат в посочените хипотези, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по повдигнатите правни въпроси. Основателно ищецът поддържа, че последният от тях не обуславя обжалваното решение, тъй като нито с въззивната си жалба, нито в съдебно заседание при второто въззивно разглеждане на спора е било наведено твърдение за висящо дело по преюдициален спор като основание за спиране на производството. Няма и направено искане за спиране на производството. Затова въпросът „При наличието на данни за висящ исков процес, в който има възможност ответникът да бъде признат за съсобственик на имота следва ли съдът да спре делото поради преюдициален въпрос или може сам да прецени дали ответникът е съсобственик?“, не обуславя правните разрешения на въззивния съд. От тук следва и неоснователността на искането за спиране на настоящето производство до приключване с влязъл в сила акт на производството по гр.д .№ 14398/ 2016 г. на СГС, по което няма данни ищецът да е страна. Необуславящи са и останалите въпроси. Първите два от тях биха били релевантни, ако страните по делото съдът беше признал за съсобственици на процесния имот. Само тогава биха стояли въпросите за съотношението между исковете по чл.31 ал.2 ЗС и чл.59 ЗЗД при търсене на обезщетение за лишаване от ползване на имот от съсобственик и дали в този случай вторият иск би бил недопустим или неоснователен. В обжалваното решение обаче няма правно разрешение, според което страните да са съсобственици на имота. Напротив, съдът е основал решението си на извод, че ответникът не е собственик на никакви идеални части от имота, затова питанията на касатора, които предпоставят наличие на съсобственост, са неотносими. Що се касае до третия въпрос, неотносимостта му следва от това, че въззивният съд не е основал извода си, че ответникът няма права върху никакви идеални части от имота на невлязло в сила съдебно решение по допускане на делба. Този извод е обоснован с мотивите на решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г. на ВКС, ІІ г.о., с влязлото в сила решение от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 18084/ 2006 г. на СРС и с влязлото в сила на 15.10.1993 г. решение № 79/ 21.05.1992 г. по гр.д. № 296/ 1992 г. на Пети районен съд – София. Следователно въззивният съд не се е позовал на невлязло в сила решение по допускане на делба за да установи липсата на съсобственост между страните по делото, а при това положение въпросът за доказателствената стойност на това решение няма отношение към правните разрешения в обжалваното решение. По тези съображения Върховният касационен съд