Определение № 50494 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 767/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, представлявана от кмета на общината, чрез юрисконсулт П. П. като процесуален представител, срещу въззивно решение № 265974 от 04.10.2021 г. по в.гр.д. № 12717/2020 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства; възприел е изцяло приетите от първата инстанция фактически положения, без да разгледа наведените възражения за липсата на факти и обстоятелства, обуславящи уважаване на предявения иск; не е изложил надлежни мотиви, като е акцентирал избирателно върху доказателства, подкрепящи тезата на ищеца; необосновано с оглед събраните по делото доказателства е приел за доказан факта на деликта и причинната връзка между поведението на жалбоподателя-ответник и причинените на ищцата травматични увреждания. Поставените в изложението по чл. 283, ал.3, т.1 ГПК въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване, са следните: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, които имат значение за решението по делото. Следва ли въззивният съд в условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни мотиви за тяхната относимост към предмета на спора. Възпроизвеждането на мотивите на първата инстанция освобождава ли въззивният съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява дали е обсъдил и анализирал относимите към правния спор доказателства, както и доводите и възражения на страните. 2. Може ли са приеме за доказан фактическият състав на деликта въз основа на ангажирани и приети само косвени доказателства. Косвените доказателства - свидетел, който не е очевидец на инцидента и е син на ищцата, епикриза с анамнеза, снета по обяснения на пострадалата, и заключение на съдебно-медицинска експертиза. Може ли се приеме, че ищцата е провела пълно и главно доказване на иска си при положение, че не е ангажирала преки доказателства за осъществен деликт. 3. Може ли да се приеме, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените от ищеца телесни увреждания при положение, че не са ангажирани преки доказателства. Действителна или предполагаема е причинната връзка при положение, че не са ангажирани преки доказателства за деликта с вмененото деяние, сочено като причина за възникналия деликт. 4. Предвид ангажираните от ищцата само косвени доказателства, може ли да се приеме, че твърдяното от нея непочистено състояние на тротоара пред метростанцията е единствената пряка и непосредствена причина за вредоносния резултат, или има и други причини, в т.ч. и обективни /случайно събитие/ или и съпричиняване, които в определено съотношение помежду си определят общия обем на евентуално доказаната отговорност за деликта. 5. Недоказано ли се явява възражението на ответника за съпричиняване на вредите от ищеца, при положение, че от страна на ответника с отговора на исковата молба са ангажирани надлежни доказателства - констативни протоколи, удостоверяващи изпълнение на възложената работа. Твърдението на жалбоподателя е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и съответно осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Н. Б. Д. изразява чрез своя процесуален представител адв. П. П. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 32244 от 04.02.2020 г. по гр.д. № 44492/2018 г. на Софийски районен съд, І г.о., 48-ми състав, поправено с решение № 20197986 от 14.09.2020 г. по същото дело, с което Столична община е осъдена да заплати на Н. Б. Д. на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД сумата 2 498.43 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, както сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на травматично увреждане, получено на 29.11.2017 г. при подхлъзване и падане на заледен тротоар след изкачване на стълбите при метростанция „Фр.Ж. Кюри” в гр. София, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане, както и разноски в размер на 1 510 лв. Въззивният съд е приел, че съобразно вменената й доказателствена тежест ищцата е доказала, че на датата и по начина, посочени в исковата молба, е претъпяла травматично увреждане, изразяващо се в счупване на костите на дясната подбедрица. Излизайки от метростанция „ Фр. Ж. Кюри” поради натрупана снежна покривка и заледена настилка ищцата се подхлъзнала на тротоара и паднала върху десния си крак. Изпитала силна болка и тъй като не могла да се придвижва сама, бил извикан екип на Спешна медицинска помощ, който я откарал в УМБАЛ „Света Ана” в София, където била приета за болнично лечение. На 29.11.2017 г. в района на метростанция „Фр. Ж. Кюри” е имало незначителна облачност, със слаб североизточен вятър. Температурата от 8.00 ч. до 11.00 ч. се е повишила от минус 9 градуса по Целзий до минус 3 градуса. Снежната покривка е била с височина около 20-23 см. Съдът е приел, че тези обстоятелства се установяват от представената по делото епикриза от УМБАЛ „Света Ана”, справка от НИХМ и от показанията на разпитания по делото свидетел Б. Д. - син на ищцата. Посочил е, че показанията на последния цени при условията на чл. 172 ГПК във връзка с всички в обстоятелства по делото. Свидетелят не е бил очевидец на инцидента, но е научил за случилото се първо от своя баща, а по - късно и от своята майка, която посетил още същия ден в болницата. В отговор на заявеното с въззивната жалба оплакване за това, че ищцата не е доказала по несъмнен начин как и при какви обстоятелства е претърпяла увреждането и че това е станало на посоченото в исковата молба място, съдът е приел, че няма законова забрана въз основа на косвени доказателства, както и на показания на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, релевантни за спорното право. Посочил е също, че ищцата няма задължение чрез пълно и главно доказване да изключва всички хипотетични възможности за настъпването на вредите по начин, различен от твърдения от нея. Според съда ангажираните доказателства - епикриза, в която е посочено че тя е била откарана в болничното заведение с автомобил на Спешна медицинска помощ; заключението на вещото лице относно механизма на получаване на травмата - чрез усукване на дясната подбедрица при фиксирано ходило; данните за влошената метеорологична обстановка и снежна покривка, и липсата на данни за почистване на тротоара пред метростанция „ Фр.Ж. Кюри”, както и показанията на св. Д., са достатъчни да обосноват извод, че ищцата действително е паднала по начина и на мястото, описано в исковата молба. Във връзка с предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на Столична община за обезщетяване на причинените вреди, съдът е посочил, че съгласно чл. 30, ал.4 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканската пътна мрежа в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. Тъй като инцидентът е настъпил на тротоара пред метростанция „Фр. Ж. Кюри”, Столична община се явява надлежно легитимиран ответник да отговаря по предявения иск. Приел е, че от представените по делото ежедневни констативни протоколи от 28.11.2017 г. и от 29.11.2017 г. не се установява общината да е изпълнила задължението си по почистване на тротоара пред метростанцията на изхода към „Интерпред”- дейност различна от почистването на пътното платно. В общение е направил извод, че е налице противоправно поведение, изравящо се в неизпълнение на задълженията на лицата, натоварени от ответника да поддържат в изправно състояние тротоара. По делото е представена медицинска документация, на базата на която назначената съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че на 29.11.2017 г. вследствие падане ищцата е получила травма в областта на дясната подбедрица. Приета е по спешност в УМБАЛ „Света Ана” и след направените необходими изследвания е установено счупване на костите на дясната подбедрица. Предприето е оперативно лечение с наместване на счупените кости и фиксиране на фрагментите с пирон и винтове. На 08.05.2018 г. ищцата е претърпяна втора операция за отстраняване на застопоряващия винт. Нормално периодът за възстановяване от такава травма е около 7-8 месеца, но при ищцата е имало забавено зарастване на фрактурата, което е удължило периодът на възстановяване с около 3 месеца. От заключението на вещото лице и от показанията на разпитания по делото свидетел- син на ищцата е установено, че в резултат на счупването тя е преживяла значителни болки и страдания. През периода на лечение не е могла да се обслужва сама в битово и санитарно-хигиенно отношение, поради което се е налагало да ползва помощ от членовете на семейството и близки. Чувствала се е в тежест на семейството си и това се отразило на психиката й. Съобразявайки тези негативни последници от травмата въззивният съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди отговаря на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът на имуществените вреди, изразяващи се в направени разходи за извършената операция, потребителска такса, закупуване на пластмасов ботуш и медикаменти, е установен с представени по делото писмени доказателства – фактури и касови бележки. С оглед съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Обсъдил е и е дал отговор на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Направил е собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, и след констатация, че те съвпадат с тези на първата инстанция, е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение. Процедирайки по този начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания на ВКС, дадени в т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК. Изложените мотиви отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Съдът не е възпроизвел, както поддържа жалбоподателя, мотивите на първата инстанция, а след самостоятелен анализ на събраните доказателства е посочил кои факти и обстоятелства, релевантни за спорното право, приема за доказани, въз основа на кои доказателства и какви правни изводи следват от това. Обосновано е посочил защо дава вяра на показанията на свидетеля Д. и защо намира за неоснователни възраженията на жалбоподателя за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата. Твърдението, че следващите изведени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, не е обосновано с посочване/представяне на съдебни решения, в които е даден отговор на тези въпроси. Не е обосновано и значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В съдебната практика се приема, че пълното доказване може да се осъществи и само чрез косвени доказателства, които са несъмнени и достоверни и са в такава връзка с останалите обстоятелства по делото, че несъмнено установяват главния факт / решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 92182010 г. на ВКС, І. г.о./. Това е приел и въззивния съд. Процесуалният закон не изключва възможността за установяване на релевантен факт само чрез косвени доказателства. Въпросът дали ангажираните по делото доказателства са достатъчни да обосноват извод относно осъществяването или неосъществяването на определен релевантен за спора факт, не е правен, а фактически въпрос, отговорът на който зависи от конкретните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите на въззивния съд относно начина и мястото на настъпване на увреждането, тъй като това касае правилността на решението, а тя може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване на решението. По тези съображения по изведените от жалбоподателя въпроси №№ 2-5 не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. По смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК това основание за достъп до касационно обжалване е налице, когато въззивното решение страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът