Определение № 4808 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2634/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД, чрез адв. Х. М., против въззивно решение № 73/13.03.2024 г. на Окръжен съд – Перник, постановено по в.гр.д. № 819/2023 г., с което е потвърдено решение № 944/09.10.2023 г. на Районен съд – Перник, постановено по гр. д. № 1613/2023 г. С последното е уважен предявеният от А. Стоянова С. против „Стомана Индъстри“ АД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата в размер от 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на професионално заболяване – синдром на карпалния канал, установено с ЕР на ТЕЛК № **** г. на УМБАЛ „Св. И. Р.“ – София, ведно със законната лихва от 16.06.2021 г. до окончателното заплащане на вземането. Касаторът твърди, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Моли същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло или евентуално присъденото обезщетение да бъде намалено. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя въпросите: 1/ За прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, за който сочи противоречие с Постановление № 4/1968 г. на ВС, Пленум; 2/ Работодателят ли следва да доказва, че Експертното решение /ЕР/ за установяване ексцес на професионалния характер на заболяването е породило действие или ищецът следва да докаже, че ЕР е влязло в сила при главно и пълно доказване и спазване на задължителната административна процедура за уведомяване на всички заинтересовани лица за издаденото решение? Как и посредством какви обстоятелства и доказателства се удостоверява, че експертното решение е породило действие? Позовава се на решение № 202/20.04.2011 по гр.д. № 1635/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 142/01.02.2011 г. по гр.д. № 1147/2010 г. на ВКС, ІV г.о., на които счита, че въззивния акт противоречи. 3/ Административният акт /решение на ТЕЛК, НЕЛК/ как влиза в сила и поражда правно действие – спрямо всички заинтересовани лица в административното производство по установяване на професионално заболяване общо, или спрямо всяко заинтересовано лице в това число и работодател – осигурител по отделно? – сочи се, че въпросът е от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото; 4/ Влязло ли е в сила решението на ТЕЛК, ако то не е връчено на всички заинтересовани по административното производство лица по предвидения ред и възражението на работодателя, упражнено в хода на процеса, съставлява ли упражняване на чужди права, доколкото административният акт влиза в сила спрямо всички заинтересовани лица? – сочи, че въпросът е от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото; 5/ Отбелязването за влизане в сила на експертното решение, кой административен орган може и е оправомощен и разполага с надлежна компетентност да го направи – ТЕЛК, като издател на експертното решение или РЗИ, Регионална картотека на медицинската експертиза? – твърди, че въпросът е от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото.; 6/ За задължението на въззивния съд съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 40/04.02.2015 г., постановено по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о. и решение № 422/03.06.2010 г., постановено по гр.д. № 805/2009 г. на I г.о. 7/ Следвало ли е съдът да намали отговорността на работодателя, като приложи императивната норма на чл. 51 ЗЗД? – твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да посочва конкретна практика. Според касатора решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК. Ответникът по касационната жалба А. Стоянова С., чрез адв. Б. В., взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че А. С. е работила като кранист, както следва: в периода от 15.10.1990 г. - 13.07.2001 г. по трудово правоотношение с „Еврометал“ ООД, а в периодите от 01.05.2012 г. - 01.10.2014 г., от 01.02.2015 г. - 15.04.2016 г. и от 01.02.2017 г. до 31.03.2020 г. по трудово правоотношение с ответника „Стомана-Индъстри“ АД, като последното трудово правоотношение е прекратено, считано от 31.03.2020 г. поради придобито и упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Приел е, че с експертно решение от 16.06.2021 г. на ТЕЛК при УМБАЛ „Св. И. Р.“, [населено място] е констатирано, че А. С. страда от синдром на карпалния канал – професионално заболяване, причинено от продължителната трудова заетост като кранист в металургично производство и ѝ е определена 20% трайно намалена нетрудоспособност. Приел е, че ЕР е влязло в сила на 20.07.2021 г., видно от отбелязването върху него. С оглед на приетата фактическа обстановка съдът е счел предявеният иск за доказан по своето основание, тъй като е установено от доказателствата в процеса, че ищцата е работила по трудов договор в ответното дружество като кранист и в резултат на естеството на трудовата ѝ дейност и продължителността на трудовия ѝ стаж е заболяла от посоченото заболяване, което е признато по надлежния ред за професионално. Отхвърлил е като неоснователно възражението на ответника, че ЕР не е влязло в сила, доколкото същият не е ангажирал доказателства. За неоснователно е приел и възражението за липса на причинно-следствена връзка между заболяването на ищцата и извършваната от нея трудова дейност, предвид, че същата е констатирана в приетото по делото ЕР на ТЕЛК. Отхвърлил е и възражението на ответника за изтекла погасителна давност, като е приел, че такава започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта съгласно чл. 358, ал. 2, изр. 1 КТ, която разпоредба възпроизвежда общото правило на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая експертното решение е влязло в сила на 20.07.2021 г., като оттогава до предявяването на иска – 18.04.2023 г., не е изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Приел е, че ответникът не е обосновал и възражението си за съпричиняване, доколкото фактът, че ищцата е заемала същата длъжност в друго дружество назад във времето няма правно значение за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, а единствено води до извод за солидарна отговорност на дължимото обезщетение между двете дружества работодатели. При определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил приетата по делото съдебномедицинска експертиза, според която при А. С. е установена значителна степен на увреждане на срединния нерв, поради което тя има оплаквания (болки, парестезии, неспокоен сън), а обективният статус се изразява в хипотрофия на тенара, нарушена опозиция на палеца, нарушен захват, изпускане на предмети. Отчел е, че късният стадий на заболяването дава отражение в психиката ѝ поради възникналите неудобства от битов характер, свързани най-вече с изпускане на различни предмети в ежедневието. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че справедливото обезщетение е 15 000 лева и правилно е присъдена и законната лихва върху обезщетението. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първият въпрос, касаещ преценката на съда за определяне на справедливо обезщетение, е обуславящ, но не е налице противоречие със задължителната практика, обективирана с Постановление №4/23.12.1968 г. на ВС. Съгласно указанията, дадени с ППВС 4/1968 г., справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към правнорелевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. В случая въззивният съд е изследвал всички обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото обезщетение, каквито са характерът на увреждането в резултат от професионалното заболяване, неблагоприятната прогноза за хода на заболяването, търпените ежедневни неудобства и ограничения в социалния живот. Въпроси от втори до пети включително, касаещи предпоставките за влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, както и уведомяването на всички заинтересовани лица, не отговарят на общата предпоставка за формулиране на правен въпрос съгласно Тълкувателно решение №1/2010 по т.д. № 1/2009 г., същите са фактически и налагат преценка на конкретните доказателства по делото, което не може да бъде осъществено в рамките на производството по чл. 288 ГПК. По отношение на разпределянето на доказателствената тежест за установяване на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС отговорът на въпроса се съдържа в общия принцип на чл. 154, ал. 1 ГПК, според който страната, която твърди, че в резултат на определен фактически състав е придобила права, дължи установяването на всички елементи от този състав. Затова в цитираното от касатора решение № 202/20.04.2011 по гр.д. № 1635/2010 г. на ВКС, ІV г.о. се приема, че влязлото в сила решение на ТЕЛК, което установява професионалното заболяване, е юридически факт, който е част от състава, водещ до възникване на правото за обезщетяване на вреди по чл. 200, ал. 1 КТ, и субектът, който претендира в неговия патримониум да е възникнало това право, трябва да докаже фактът на влизане в сила на решението. Доказването на това обстоятелство може да се осъществи с всички доказателствени средства. В случая въззивният съд е приел, че представеното експертно решение има двойствен характер – от една страна представлява индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти. То може да бъде оборено, като оспорващата го страна носи тежестта да установи обратното – в случая да опровергае влизането му в сила. При липсата на представени доказателства от страна на работодателя, че е обжалвал акта пред административните или съдебните органи, въззивният съд правилно и в съответствие с установената практика е приел възражението му за неоснователно. Настоящият състав намира за нужно да посочи също така, че работникът няма задължение да установява при пълно и главно доказване, в какъвто смисъл са съдържащите се в останалите въпроси твърдения, че решението на ТЕЛК е влязло в сила след спазена административна процедура за уведомяване на всички заинтересовани лица за издаденото решение. Съгласно чл. 13 ал. 3 Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести експертните решения на експертните комисии по професионални болести са задължителни за всички лица органи и организации в страната. Наличието на недоказано твърдение от страна на работодателя, че актът не е влязъл в сила, след като това е удостоверено върху приложения документ, тъй като няма данни да е бил съобщен на всички заинтересовани страни, не възпрепятства съда да приеме установеното в ЕР на ТЕЛК. Шестият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК не отговаря на претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за разрешение в противоречие с цитираната практика. Макар въпросът принципно да е винаги обуславящ, в случая от изложението към касационната жалба е видно, че касаторът всъщност твърди, че въззивният съд не е мотивирал достатъчно своите правни изводи, както и че са нарушени правилата на формалната и правната логика, като основно се акцентира на неустановеното според него влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК. В този смисъл касаторът само формално сочи липсата на мотиви по всички възражения и доводи на страните, а по същество излага оплаквания по правилността на решението и несъгласието си с приетото от въззивния съд. Следва да се посочи, че въззивният съд макар и лаконично, е изложил самостоятелни мотиви по всички доводи и възражения на страните, както и е обсъдил всички относими към спорните обстоятелства доказателства, поради което решението е постановено в съответствие с посочената от касатора практика. Последният въпрос, касаещ възражението на касатора за наличието на съпричиняване, също не е обусловил решаващата воля на съда. Доколкото е било налице такова възражение, съдът е обсъдил, че е без правно значение за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, че ищцата е заемала същата длъжност в друго дружество назад във времето, а единствено би могло да доведе до извод за солидарна отговорност на дължимото обезщетение между двете дружества работодатели. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора изискват проверка на правилността на решението, респ. изискват преценка на доказателствата по делото, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК при направено искане за разноски се дължат такива на ответната страна и следва да се присъдят в размер на сумата от 1700лв., направени разноски от ответницата по касационната жалба за адвокатско възнаграждение с оглед на приложен договор за правна защита и съдействие от 07.06.2024 г. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,